Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Истории, въпроси и вяра. Разговор с Ерик-Еманюел Шмит

Мисля, че през XXI век има ново мислене, което никога преди това не е съществувало. В основата е екологичната тревога. Винаги е имало теории за края на света. Но краят на света е история без край. Новото в случая е, че вината за това не е в Бога или в природата, а е в самите нас. Човекът е посочен като виновник. Човечеството започва да се интересува от това как обитава Земята, как потребява природните ресурси. Това е ново мислене, предполагащо друг живот на Земята и друга експлоатация на природата. [...]

Ботев – отвъд (зло)употребите

„Дестилираният“ за масова употреба Ботев, „оперетъчният войвода, който маха със сабята при Козлодуй и реве: „Напред!“ (по удачното сравнение на писателя Георги Марков), наистина е умишлен „фейк“. Защото – пак по Георги Марков – в този конструиран „образ“ липсват две от основните черти на Ботев, които винаги са били трън в очите на всяка власт и на всяко „удобно“ обществено мнение: непокорство спрямо съществуващото и търсене на истината. Ето ги и основанията му за бунта срещу Османската империя... [...]

В очакване на среща. Разговор с Емил Димитров

Последните дни на поета, прекарани в Брунате, са дни на хармония и мир, на тишина и вслушване в „тържествений псалом на цялата вселена“, на единение на Духа с величествената природа, на сливане на поезията с последната истина. Смъртта на Пенчо Славейков в Брунате не е случайна и несъобразна с живота и творчеството му, а по-скоро „естествен“, хармоничен техен край, дори апотеоз: тя е тъкмо неговата смърт, не нечия друга. Брунате не е случайна спирка по пътя, а цел за достигане, съзнателен избор на поета. [...]

„За участ царствена роден…“

С това свое пророкуване Дебелянов сякаш най-точно очертава ролята на Пенчо Славейков в българската култура. Добавяйки в стихотворението си, посветено на смъртта на поета, още редица определения, оттук насетне стриктно преповтаряни дори век по-късно: „жрец и воин на живота“, „ту благ, ту огненожесток“. Безспорно е, че П. П. Славейков винаги е бил „силна и оригинална индивидуалност“. Поляризираща фигура – „в позитив и негатив“ – стремяща се категорично да зачеркне „старото“, баналното и най-вече „битовото“... [...]