Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Паметникът на травмата и срама. Разговор с Александър Кьосев

Паметникът на травмата и срама. Разговор с Александър Кьосев

Настоящето тиранизира миналото по най-невероятни начини, защото всичко, което то извлича и осмисля от миналото, е в отношение към самото настояще, обикновено ужасно объркано и конфликтно. Нуждите и лудостите на настоящето винаги хвърлят своята дълга сянка назад в миналото. Това е диалектика, трудна за разрешаване. По отношение на руските и съветските паметници обаче ситуацията е съвсем ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, извършен от Руската империя с поддръжката на руския народ, на руските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на обикновените хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, несъмнен факт. Империята е продължила по същия циничен начин да се намесва многократно в историята на българския народ. По тази причина еднозначно русофилски паметници в центъра на София не може да има. Те непременно трябва да бъдат премахнати. А паметникът на Съветската армия двойно по-непременно трябва да бъде премахнат, защото на всичкото отгоре е паметник на тоталитаризма и на една измислена революция. За какво напомня този паметник? За ролята на Червената армия в България? Нека тези, които твърдят това, да гледат филма „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, за да разберат ролята на Червената армия, която не е точно „освободителка“. [...]

Паметта срещу паметника

Десетилетия наред тоталитарните паметници предизвикват ожесточени дискусии, понякога прерастващи в сблъсъци около главното „капище на култа“ – Паметника на съветската армия в София. За едни този Паметник си остава „величав символ“ на едно „второ освобождение“(?), творба с „непреходна художествена стойност“, трайно вписана в „националната памет“. За много хора обаче това е една комунистическа „монументална лъжа“, символ на националното унижение, който по нетърпим начин властва над столицата на България. [...]

Атонският монах и неговата История

Преподобният Паисий не е единствен в начинанието, обезсмъртило дните му. Негови съвременници са както анонимният автор на Зографската история, така и йеромонах Спиридон Габровски, написал „История во кратце о болгарском народем словенском“ (1792 г.). Ала онова, което отличава делото на Паисий Хилендарски от тяхното, е тъкмо в „гения на езика“, в писателското вдъхновение на Атонския монах, чиито фрази се леят като вълни, което го превръща в „лирик“ в историята. [...]

Страшимиров и българските противоречия

Днес малцина познават прозата на Антон Страшимиров, а още по-малък е броят на тези, които са чели знаменития му роман „Роби“ (1929–1930 г.), нищо че „македонските страсти“ тресат из основи и днешното българско общество. Пиесите му („Вампир“ или „Свекърва“) от време на време изникват на театралните афиши, а голямото му „народоведско наследство“ и публицистиката му на практика не са събрани и не са преиздавани никога. Антон Страшимиров (1872–1937) си остава сред „големите непознати“ в българската култура. [...]