Култура / Брой 6 (3029), Август 2026

С писателя и драматург Ерик-Еманюел Шмит разговаря Тони Николов

„Целта ми не е да убедя останалите, а да свидетелствам. Не можеш да убедиш някого. Бог не е „наблюдаем“ – под микроскоп, телескоп или по някакъв друг начин. Бог не е математически или философски „продукт“.“

Нека започнем с театъра. Вашата театрална адаптация „Ария на съперницата“ (по романа ви, писан за 100-годишнината на Мария Калас) е създадена специално за Народния театър „Иван Вазов“ (премиера 29–30 април 2026 г.). Доколко резултатът – моноспектакъл на Биляна Петринска под режисурата на Стоян Радев – отговаря на първоначалната ви идея?

Може би дори надхвърля първоначалната ми идея, защото режисьорът е намерил силно сценично решение – създава един вид „огледало“, за да може актрисата да играе сред редовете в залата, което не е лека творческа задача. Този актьорски дискомфорт – с цялото това тичане между редовете – представя много добре екзистенциалния дискомфорт на Карлота Берлуми. Трансформацията проличава много добре в спектакъла. И финалът е изключително силен – посредствената съперница има поне накрая правото на нещо голямо… Тук има много ирония, както и в книгата. Романът е изцяло ироничен.

Бях очарован от идеята да пренеса всичко това на сцената и съм много възхитен от актрисата Биляна Петринска. Не е необходимо да знаеш езика, за да оцениш големия актьор или голямата актриса. На няколко пъти се заливах от смях, без да разбирам казаното, смеех се, провокиран от нейната игра. Тръгвам си от България, запазвайки в душата си великолепен спомен от този спектакъл.

Как бихте определили „енигмата Калас“? Възможно ли е да се разкаже този оперен мит само през погледа на една въображаема съперница, каквато е вашата героиня Карлота Берлуми?

Сякаш всичко е казано за Мария Калас, за нея са написани огромен брой книги. Реших да напиша романа „Съперницата“ (2023 г., бълг. превод Антоанета Робова), в който да няма нито една положителна дума за Калас, но когато прочетеш последния ред, да си кажеш: „Тя наистина е била гениална!“. Внимателно се подготвих за едно изцяло иронично писане и постепенно си дадох сметка, че по този начин говоря не само за Мария Калас, но и за всички нас. Защото ние сме по-близко до Карлота Берлуми, отколкото до Калас. Освен това Мария Калас въплъщава една дилема и това е молитвата от второ действие на „Тоска“: Vissi d’arte, vissi d’amore („Живях за изкуството, живях за любовта“). Когато обаче Калас е vissi d’arte, тя не е имала собствен живот и не е имала любов. Когато обаче е vissi d’amore, когато е била влюбена, тя престава да бъде оперната прима, която е била преди това. Трябвало е да стори трагичен избор между изкуството и живота. Докато Карлота избира живота, тя не отделя толкова много време на изкуството.

Представих тази трагична дилема, защото я чувствам понякога и в живота си. Колко време отделям на моите близки, на хората, които обичам, на семейството си? И колко време отделям на книгите си? Дъщеря ми се връща от училище, а аз трябва да пиша, не мога да ѝ обърна внимание. Слизам при нея от кабинета си, но пък тогава книгата е в „застой“. Размишлявах над този трагичен избор: ако искаш да си голям, трябва да пожертваш всичко.

И сега към „големия избор“ в литературата: възможно ли е да се разкаже цялата история на човечеството под формата на роман? И вътре да шестват векове, да се смесват епохи? Имам предвид огромния ви романен проект „Преминаване през времето“ (9 тома), по който вие сте едва до петата част – „Двете царства“ (2026, превод Зорница Китинска).

Мисля, че романът предлага възможност, която липсва в историческото изследване. Чрез него проникваме в субективността на предците ни – в духа на неолита, в духа на Древния Египет, в Елада през V век пр.Хр., в сетивността и в духовността на различни епохи. Романът е нещо различно от руините. Романът възкресява миналото от развалините, възстановява единството на света. Това е уникална мощ. Романът разполага и с друга голяма възможност. Много често историята е история на нещастието, на пораженията и войните, докато аз съм в състояние да разкажа и историята на щастието на живелите в дадена епоха. Мога да си позволя тази субективност. И смятам, че романът има какво да каже.

Персонажът на Ноам в „Преминаване през времето“ не е ли сходен с Ной? Имаме библейската история за Потопа, но във ваш „разказ“.

Точно така е. Да разкажа човешката история през Ноам (вместо през Ной) е игра, която си позволих, и много се забавлявах интелектуално. Защото вярвам в интелигентността на моя читател. Всичко е исторически вярно поднесено, но и с голяма фантазия. Да разкажеш Историята също така означава да разкажеш „историята на истории“, как хората са разказвали самите себе си. Например днес е научно доказано, че е имало преливане на Средиземно море при едно прастаро затопляне. Усетило се е в Дарданелите, залята е била част от Украйна, така окончателно се е образувало Черно море.

Ето защо разказът в Библията, в епоса за Гилгамеш или в древногръцките митове носи спомена за прииждането на водите. Там се разказва, че водата е придошла от небето, но всъщност е било точно обратното. Затова е интересно как хората са разказвали историята и как ние я разказваме днес научно. Дали науката не е също фантастика? Нашият предпочитан фантастичен жанр? Аз съм склонен да разглеждам науката като фикцията на нашето време, но с уговорката, че не я подценявам. Никога не подценявам фикцията. Някога хората са тълкували природните явления като „история на боговете“, преди да се насочат към самия Бог. Това е бил начинът на обяснението на космоса. Ето защо в „Преминаване през времето“ вървя през библейския разказ, през Гилгамеш и Месопотамия, после през старогръцките митове. Целта ми, както казах, е да покажа как хората разказват Историята.

А историята за „изгубения рай“? Това винаги е отворен въпрос, но и отворена рана?

Мисля, че през XXI век има ново мислене, което никога преди това не е съществувало. В основата е екологичната тревога. Винаги е имало теории за края на света. Но краят на света е история без край. Новото в случая е, че вината за това не е в Бога или в природата, а е в самите нас. Човекът е посочен като виновник. Човечеството започва да се интересува от това как обитава Земята, как потребява природните ресурси. Това е ново мислене, предполагащо друг живот на Земята и друга експлоатация на природата. Ноам пише за тази нова тревожност, на която става свидетел. И разказвайки историята си, той разказва и нашата история. Ето защо кръстих този първи том от поредицата именно „Изгубеният рай“ – защото има дълбок екологически разрив в днешното човечество. Докато пишех, изведнъж си дадох сметка, че бих искал да живея в неолита! Заради отношението към природата – хората са в малцинство, те са „животни сред животните“, а в същото време има души навсякъде… В това отношение към природата има много човешко смирение. А онова, което е изчезнало днес, е тъкмо човешкото смирение! Историята на човечеството е историята на разгръщаща се горделивост. Ние сме на върха на прогреса с Доналд Тръмп!

В „Огнената нощ“ (2015), ваша автобиографична творба, разказвате за мистичния си опит в Сахарската пустиня през 1988 г. и за откриването на вярата. Но да се вярва днес не е никак лесно. Не е ли така?

Да, защото светът ни е материалистичен и атеистичен в своя дискурс като цяло. Често на вярата се гледа като на нещо упадъчно. А въобще не е така! За мен Бог не се доказва, Той се усеща с цялото същество. Роден съм като атеист, в атеистично семейство. Получих атеистично образование. Завърших Екол нормал сюпериор, бях ученик на Жак Дерида, големия деконструктивист, защитих докторат върху Дидро, философ от XVIII век, който също е материалист и атеист. И тъкмо този човек, който бях, един ден се озова в пустинята Сахара, изгуби се и стана така, че влезе там като атеист, а излезе оттам вярващ. Защото имах една невероятна нощ под звездите, моята „огнена нощ“, ако използвам израза на Блез Паскал. Целта ми не е да убедя останалите, а да свидетелствам. Не можеш да убедиш някого. Бог не е „наблюдаем“ – под микроскоп, телескоп или по някакъв друг начин. Бог не е математически или философски „продукт“. Липсата на Бог – също. Липсата на доказателства не е доказателство за липсата. Трябва да Го усетиш в душата си. Да имаш тази благодат. Ето защо исках да свидетелствам и аз свидетелствам, но със смирение. Вярата предполага много повече смирение, отколкото атеизмът.

Искам да кажа, че когато днес не разбирам, аз не обвинявам света, че е абсурден. Обвинявам разума си, че е ограничен. Това е смирението, присъщо на вярата. Тя не е допълнително знание. Вярата е начин да обитаваме незнанието. Атеистът обитава незнанието с тревожност, вярващият обитава незнанието с доверие. И скланям глава пред тайнството на любовта.

А как се роди книгата ви „Предизвикателството на Йерусалим“ (2023)? Този ваш дневник на пътуването из Светите земи, за да „дадете тяло на вярата си“? И каква е ролята на папа Франциск, решил да напише послеслов към вашия текст?

Този послеслов е нещо уникално в историята на папството, на Католическата църква. Обади ми се отец Лоренцо Фрацини, секретар на папата, който ми каза, че Ватиканът високо цени „моята вяра и моята свобода“. Произнесе тези две важни думи.

Вие сте католик, нали така?

Да, въпреки че има редица протестантски елементи в моята теология. Но католицизмът е изповедание, което съумява да инкорпорира в себе си много различни хора. Моята католическа вяра е преди всичко християнска вяра. А и навремето бях искрено привлечен от папа Франциск. Така че получих предложение от Ватикана да посетя Светите земи и да напиша книга. Казах, че съм съгласен за пътуването, но не и за книгата. Не пиша книги „по поръчка“. Пътуването обаче беше изключително богато в духовен план. Написах книгата веднага. „Нощта на огъня“ писах в продължение на шестнадесет години, защото не знаех трябва ли да разказвам моя мистичен опит. А тук всичко се изля отведнъж, въпреки че за това няма подходящи думи. Думите са създадени, за да описват видимото, а не невидимото. Затова сме обречени на поезия, но аз не съм поет, а съм прозаик. Но реших, че щом си получил нещо, трябва да дадеш.

След моето пътуване папа Франциск пожела да ме приеме и аз заминах за Рим. Прекарахме незабравими мигове заедно във Ватиканската библиотека. След като написах книгата, отец Фрацини се обади с молба да я изпратя на папата. Разбира се, че я изпратих. След три дни той ми върна съобщение, че я е прочел. Получих едно великолепно писмо, при това по Уотсап, който оттогава в семейството ми наричат Уотспап. Писмото пристигна на италиански в телефона ми. Когато казах на моя издател от „Албен Мишел“, че съм получил такова писмо от папата, той просто не можеше да повярва. Книгата вече беше в печатницата, но издателят настоя да публикуваме папското писмо. Поисках разрешение от папа Франциск и той ми го даде.

Можете ли да повторите и днес написаното в книгата: „Защо, Господи Боже мой, защо толкова любов, защо аз, който не заслужвам нищо подобно?“.

Да, да… И виждам много хора в търсене на вяра, в търсене на любов, в търсене на благодат. Но не я получават. И не го разбирам, защото аз я получих. Без да имам никаква заслуга за това. Благодатта, както казва Паскал, е нещо неведомо. В случая янсенизмът има право. Не заслужаваме благодатта.

А в какво съзирате отговорността на писателя в днешното общество?

Писателят създава творби, които хората очакват. Аз описвам духовния си опит, но и много други неща. Често ми благодарят за написаните от мен думи, а те са съвсем прости и понятни за всички. Мисля също така, че писателят има задължението да вдига шум за неща, за които се мълчи.

Днес мнозина писатели насочват автофикцията си към скандални неща, които често се премълчават – насилието в семейството, потисничеството. Това са неща, които се табуират, за тях се мълчи. Но ако намерим думите, ако започнем да говорим, нещата могат да се променят. Ето защо обговарянето на тези проблеми е от огромно значение за цялото общество. Не само за писателите и читателите. А за цялото общество.

Кой е за вас единственият истински и голям въпрос?

Ще ви дам един малко парадоксален отговор. Имам по-скоро питания, на които не намирам отговор. Вече съм се отказал да знам и да разбирам всичко. На двадесет години знаех и разбирах всичко. Затова учих философия. Отказах се да знам и да разбирам всичко, защото днес съчетавам незнанието си с огромно доверие. И въпроси, от които ме побиваха тръпки – като смисъла на живота или смъртта – вече не са чак толкова страшни за мен. Приемам своето ограничение, приемам пределите си, приемам да не знам и да не разбирам. Но имам доверие в съществуването. Все още имам много въпроси, но по-лесно приемам липсата на отговори.

Ерик-Еманюел Шмит (род. 1960 г.) е един от най-четените и играни на сцената френскоезични автори в света. Книгите му са преведени на 46 езика, пиесите му се играят в над 50 държави. Завършва „Екол нормал сюпериор“ и защитава докторат по философия при Жак Дерида. Практикуващ католик, обърнал се към вярата след една „огнена нощ“ през 1988 г. в пустинята Сахара. Член е на журито на наградите Гонкур и на Кралската белгийска академия. Особено популярни са неговите повествователни цикли „Кръговрат на незримото“, както и „Преминаване през времето“ (замислен в 9 тома). На български език от изд. „Леге Артис“ са публикувани множество негови книги, сред които: „Сектата на егоистите“, „Евангелие според Пилат“, „Папагалите от площад Арецо“, „Любовен еликсир“, „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, „Синът на Ной“, „Моят живот с Моцарт“, „Мечтателката от Остенде“, „Концерт в памет на един ангел“, „Изгубеният рай“, „Врата към небето“, „Мрачно слънце“, „Светлината на щастието“, „Двете царства“, „Съперницата“ и др.