Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

„Случайните снимки не стават случайно.“ Оля Стоянова разговаря за проф. Румен Георгиев-Рум с неговия ученик доц. Красимир Андонов

Професор Румен Георгиев-Рум (1947–2008) е фотограф и кинооператор. През 1997 г. основава специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, която за първи път дава възможност за висше образование по фотографско изкуство в България. Като фотограф работи в стила на несъбитийния репортаж, а по повод на неговия цикъл „Обикновените хора“ големият френски фотограф Анри Картие-Бресон му пише: „Бях истински трогнат от хубавия ви албум „Обикновени хора“, в който вие доказвате, че с внимание и сърце всички хора стават (не)обикновени“.

Фотографската изложба на проф. Румен Георгиев-Рум беше открита от негови приятели, съмишленици и студенти в галерия One през юни т.г. Подготвяна близо две години и организирана в рамките на Европейския месец на фотографията 2021, тя включваше авторски фотографии от циклите „Обикновените хора“, „Селска кръчма“, „Болнична стая № 13“ и други, които са били запазени в колекциите на Фотографската академия „Янка Кюркчиева“ и НАТФИЗ (дарение от Таня Турлакова). Всички изложени фотографски копия са изработени собственоръчно от проф. Румен Георгиев-Рум. След смъртта му през 2008 г. огромният му архив се изгубва и днес неговото творчество остава непознато за широката публика.

Доц. д-р Красимир Андонов е ученик на проф. Румен Георгиев, завършил е в НАТФИЗ първоначално операторско майсторство (1990–1995), а по-късно и художествена фотография (1993–1997). Днес е преподавател и ръководител на специалността „Фотография“ в Театралната академия. Автор е на няколко фотоизложби и е оператор на филмите „Съдилището“ на режисьора Стефан Командарев, „Лили Рибката“ на Ясен Григоров, документалния филм „Мъртвите отварят очите на живите“ на Станислава Калчева и др. 

Проф. Румен Георгиев-Рум е един от вашите учители. Но всъщност кой е той?

Той е един от двамата големи учители, които имам, но това е в личен план. Иначе Румен Георгиев е от хората, които трябва да останат в историята на българската фотография, защото творчеството му е уникално в условията, в които се е случвало. Родоначалник на този тип мислене във фотографията е Анри Картие-Бресон, нарича го „снимане в решаващия момент“ – тогава, когато съдържанието и формата са в равновесие. А това всъщност означава, че фотографът следи нещата, които се случват пред очите му, и натиска спусъка само в онзи момент, когато всички отделни елементи застанат по точно определен начин, по който разказват точно определена история. Защото малко преди този момент или малко след него тази история липсва или вече не е същата.

Проф. Румен Георгиев е намирал точния момент, защото в неговите фотографии има усещане за баланса, за онова крехко равновесие, което разказва повече истории, отколкото виждаме при първи прочит.

Когато вкараш в една рамка няколко обекта, зрителят винаги търси връзка между тях. Но ако ти като автор си задал начина, по който обектите комуникират помежду си, оставяш на зрителя удоволствието да открие това, което му казваш. Не е лесно. И мисля, че затова проф. Румен Георгиев в периода на късния социализъм, а дори и на ранната демокрация оставаше леко неразбран, защото социализмът ни завеща фотография, която е доста буквална или поне по-директна като изказ. Докато този начин на кодиране, което Румен Георгиев правеше, изисква активното желание на този, който гледа, за да възприеме историята. Още повече че сюжетите му са твърде обикновени, твърде познати.

Но пък и той съзнателно работи в тази посока – и с албума „Обикновените хора“, и с книгата „Фотография на ежедневието“.

Той правеше нещата, защото имаше необходимост да ги прави. Тези фотографии не са поръчани от някого, вероятно ги е изпращал по-късно на конкурси или са били публикувани, но те със сигурност са свързани с неговата вътрешна потребност да заснеме точно тези кадри. Цялото му творчество е свързано с тази вътрешна потребност. Съвсем случайно стигнахме до негови албуми от времето, когато като ученик се е запалил за фотографията, видях, че тази негова необходимост датира още оттогава. Под снимките има надписи, които не са свързани толкова с имената на хората, които са на тези снимки, колкото с това с какъв фотоапарат е снимал, какъв филтър е сложил и как е проявил филма. Той до последно си беше такъв – много точен в част от фотографията. В друга част – като избора на камерата например, беше абсолютен артист – снимаше с каквото му попадне и много обичаше да експериментира. Взимаше такива камери, които ние най-вероятно бихме подминали, а той работеше с тях и снимаше непрекъснато. Така протичаха и часовете ни – всяка седмица идваше с чисто нов албум, а понякога и с няколко ръчно изработени албума, и ни ги показваше. Другото нещо, за което му се възхищавам сега, когато пак гледам фотографиите му, е, че в много прости композиции – например пейка или прозорец, той успяваше да види красота, композиция, светлина, графика. В първия момент тези фотографии ти изглеждат обикновени, едва ли не като нещо, което някой просто е щракнал, но при втория поглед започваш да откриваш други връзки, които светлината може би носи, или повторяемостта на елемента на преден план в елемента на заден план… Той винаги успяваше да кодира нещо, да си намери сюжети, които да не са просто една снимка, да има история.

Така ли подреждахте и изложбата на Румен Георгиев? В нея сякаш имаше тънки линии, които свързваха отделните фотографии – двойки, които седят на брега на реката, кадри от различни улици, които все едно са една и съща улица, възрастни двойки и младежи, които се движат уж по едни и същи места.

Направихме изложбата заедно с Фотографската академия „Янка Кюркчиева“, която притежава няколко негови серии, а другата част от фотографиите Таня Турлакова дари на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Начинът на подреждане на изложбата беше свързан с начина, по който Румен виждаше нещата. Част от фотографиите са описани коя с коя кореспондира, другите са събрани по серии, а там, където нямахме информация, се опитахме ние да комбинираме. Понеже има история във всяка снимка и фотографиите лесно се комбинират. Щом разчетеш историята, лесно намираш нещо, което я допълва.

Казвате, че има история във всяка снимка, но в тази изложба са включени и много предмети. Каква е историята зад албумите, които са събрани?

Той ни предаде технологията за правене на албуми. Аз самият, пък и много от приятелите ми от онова време продължихме да правим подобни албуми дълго след като завършихме. Аз дори дълго време не бях правил изложба, а само си подготвях албумчета. А най-хубавото е, че когато се събрахме на изложбата всички негови студенти, се почувствахме свързани от Румен, като някаква общност. Според мен няма негов студент, който в някакъв период на следването си да не е опитал да снима в тази посока, в която Румен снимаше. Просто той умееше да запалва. Това го има и във фотографиите, които избирах за изложбата. Има го дори в предметите, които са показани – проект, който той е описал „Мои Балкани“, негови плакати. Отношението, което Румен имаше към фотографията, ме караше да хвана фотоапарата и да снимам. 

Успяхте ли да съберете в тази изложба всичко, което искахте?

За съжаление нямаше толкова място. Имаше и много хубави кадри, които е правил, след като е изписан от болницата в Стара Загора. Цикълът „Болнична стая № 13“ е направен по следния начин: той си чупи крака, налага му се да остане в болницата, но не може да стои просто така и да не снима. Затова прави снимки дори когато е в леглото и не може да се движи, снима съседите си. По-късно открихме и няколко кадъра с него – целият му крак е в гипс, той е с патерици, но на врата му виси фотоапарат. Дори има едно албумче, където почти всеки кадър е направен през патерицата – някъде е седнал, оставил е патерицата, тогава е видял кадъра и го е заснел. Той снимаше много, по няколко филма на ден. Това, което съм запомнил от него, е как казваше, че има фотографи снайперисти и фотографи картечари. И определяше себе си като картечар. Както и част от крилатите му мисли, които наричахме „румчетата“: „Простият апарат не е проста работа“, „Лесно е да снимаш, но трудно е да снимаш лесно“ или „Случайните снимки не стават случайно“.

Колко от изложените предмети са свързани пряко с Румен Георгиев? Щипки, ванички, ленти…

Малка част са от нашата лаборатория в НАТФИЗ. Със сигурност Румен Георгиев ги е използвал, но те не са негови лични вещи. Има и контактни копия, фотографии, които са пряко свързани с него.

Трудно ли избрахте портрета на Румен Георгиев за плаката? На него той е олицетворение на щастливия фотограф – усмихнат като дете, прегърнал купчина ленти, все едно е попаднал на истинско съкровище.

Да, от всички негови портрети, които съм виждал, това е портретът, който изразява щастието на фотографа – взел е една купчина филми и си представя, че хубавото тепърва предстои. В изложбата е включен и още един негов портрет – той е още момче, на 15–16 години, държи един „Пентакон“. Между неговите кадри откриваме и много негови портрети – снимали са го с кинокамера, на 16 мм, а той после е обръщал този позитив в негатив, за да си изкопира снимка. Освен това Румен винаги копираше снимките си с черната рамка от края на кадъра, което значи, че при копирането кадърът не е прекомпозиран. Да снимаш в пълен кадър не е лесно, това също е важно. Бресон копира снимките си по същия начин.

Има ли парадокс в това, че фотографията улавя момента и работи с паметта, а се оказва, че фотографите по-лесно могат да бъдат забравени?

Целта на изложбата беше младите хора да се запознаят с работата на проф. Румен Георгиев. За съжаление много малко са местата, където могат да се видят негови фотографии. Той има издадени книги, има публикувани много научни статии, но реално снимките, които са достъпни в интернет, са малко. В същото време съм сигурен, че той има запазено място в историята на българската фотография, защото е българският еквивалент на Анри Картие-Бресон. Двамата си приличат и по отношението към фотографията, и по начина, по който снимат, и може би най-важното – по начина, по който виждат. За съжаление след смъртта му творчеството му се изгуби и затова много млади хора, които са свързани с фотографията, не знаят нищо за него. Това беше едната цел на изложбата – да върнем Румен Георгиев като автор за всички, не само за тези, които го познаваме. А другата цел беше да провокираме интереса към него и желанието да се събере неговото творчество в нещо сериозно, да бъде достъпно за широк кръг.

Означава ли това, че един ден тази изложба може да прерасне в дигитален архив или фотокниги например?

Надявам се тази изложба да провокира появата и на други негови произведения.