Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Къщата беше като всички досега и все пак беше по-различна. Стаите изглеждаха като че собственикът е излязъл за малко и всеки момент ще се върне. Влязоха в кухнята. Стара печка със светлосин чайник, шкаф със стъклени витрини, маса с избеляла мушама и легло, застлано с памучна покривка. От стените гледаха черно-бели снимки. Повтаряха се – младо семейство с малка дъщеря.

До прозореца висеше платнен игленик. В единия от джобовете беше пъхната снимка на момиче по бански със слънчев загар и широка усмивка. Беше може би на седемнайсет. Красиво и вече жена. Извади снимката. На гърба ѝ имаше надпис. Подаде я на брокера. „Мила бабо, изпращам ти слънчев морски поздрав! Твоя Ева“ – преведе посредникът.

В другия джоб на игленика бяха напъхани коледни картички. Изваждаше ги една след друга. И без преводач разбра, че всички са от Ева до баба ѝ. Бяха от последователни години. Сред картичките откри запечатан пощенски плик. Подаде го на брокера. Беше надписан от бабата за Ева, но беше останал неизпратен. Отвори го внимателно. Вътре имаше само коледна картичка.

– Старицата не е успяла да го изпрати – обясни брокерът. – Вероятно е чакала някой да го занесе в пощата, но междувременно е починала.

– Защо продава? – Този въпрос не беше съвсем търговски, но снимката на момичето, което вероятно беше продавачът, събуди в него любопитство.

– Има проблеми със здравето. Остана сама. Родителите ѝ са починали преди бабата. Доколкото знам – катастрофа. Ситуацията е подходяща за сделка – допълни брокерът.

– Да, по всичко личи – отговори механично.

Замисли се. Какво прави тук – на края на света? Беше потърсил място за уединение, извървявайки пътя от Англия до другия край на Европа. Какво го доведе в тая планина, за да търси къща. Искаше да промени живота си. Да го направи смислен. Засмя се. Беше жертва на собствените си илюзии...

Утре е Коледа, а тя лежеше в болничното легло и усещаше тялото си кухо, но и ужасно тежко. Все едно не бяха отрязали гърдите ѝ, а бяха изпразнили гръдния ѝ кош. Не усещаше сърцето си и дишаше през зъби, сякаш искаше всяко вдишване да е последно. Ръцете ѝ бяха изтръпнали и я боляха заради отстранените лимфни възли. Хирургът беше изпълнил желанието ѝ от последната им среща. Спомни си как му каза:

– Ако трябва да отрежете едната, нека са и двете.

– Това е неразумно – погледна я учудено. – Защо?

– Моля ви, докторе – държа на симетрията. – След това се усмихна горчиво. Пред операционната изживя самота, която беше огромна колкото Вселената. Около нея чакаха уплашени жени със съпрузите си. Не бяха сами. Самотата ѝ премина в непосилна тъга.

Плановите операции за тази година бяха приключили. Повечето от пациентите си бяха отишли за празниците, но тя пожела да остане.

– Имате свиждане – каза сестрата, влизайки в стаята.

Тъкмо искаше да отвърне, че има грешка, когато в стаята влезе млад мъж.

– Вие сте Ева? – попита. Беше чужденец.

– Да – отговори.

– Нося ви писмо – подаде плика. – Извинете, отворих го.

Ева беше объркана. Кой беше този човек, какъв е този плик? Но познатият почерк върху плика, обаждането от брокера, че някакъв чужденец има интерес към къщата, се навързаха, и тя разбра, че вероятно това е купувачът.

Ева отвори плика. Видя неполучената коледната картичка.

Младата жена се преобрази – той видя това. Бледото тъжно лице се смени с онова, което беше видял на морската снимка.

– Ще ви оставя да си почивате – каза. – Утре ще се видим пак. Нали може?

– Вие май не разбирате? – Ева го каза съвсем тихо и ѝ се прииска да заплаче. – Тук няма нищо – кимна с глава към завивката над гърдите си. – Не виждате ли? Равно е...

– До утре – усмихна се. – Има за какво да си говорим. – Гледаше я така, сякаш разговорът вече беше започнал.

Ева гледаше в бялата стена отсреща. Беше съвсем бяла и чиста и сякаш я поглъщаше.