Какво може литературата? Разговор с Георги Господинов
Литературната история и хуманитаристиката са невъзможни без екзистенц минимума на емпатичното. Няма как да възстановяваш контексти и съдби без този екзистенц минимум
Съвсем наскоро спечелихте с романа си „Времеубежище“ италианската награда за литература Стрега Еуропео. Вие сте първият българин, удостоен с наградата, и първият писател от Източна Европа, който я получава. Тук, у нас, получихте много поздравления, както и Първата награда на Портал Култура, но как реагира италианската публика и критика на присъждането ѝ на вас?
Италия е страната, където са издадени всичките ми книги, и като че ли там те са намерили най-топлото си посрещане. Имах щастието през годините да усетя тази чиста любов по време на срещите си с италианските читатели. Финалите на Премио Стрега Еуропео включват няколко срещи с публика. На последната от тях в Торино залата не успя да побере всички желаещи да присъстват. Бяха дошли много млади хора и от съседни градове, всеки носеше книгата си, искаше да сподели няколко думи. Спираха ме хора на панаира, пожелаваха ми късмет, Италия е с вас, казваха. Беше невероятно усещане. Наградата се присъжда от жури, съставено от двайсет италиански писатели, всички те печелили наградата Стрега. Така че трябва да благодаря и на италианските писатели, които оцениха книгата. Част от тях вече бяха написали прекрасни рецензии в издания като „Република“ и „Кориере дела Сера“. След връчването на наградата получих поздравления от писатели от цяла Европа, сред тях и от полската нобелистка Олга Токарчук. Това усещане за споделена радост получих и от българските читатели и писатели, за което съм благодарен.
Сега към последната ви книга. Литературният канон – как изглежда той през 2021 г., ако сравним периода с началото на 90-те, когато започнаха сериозните дискусии за неговата роля в литературната ни история и обучението по литература?
Да, 90-те години бяха десетилетието на усилено размишление, избистряне, препрочитане и разпитване на литературното поле. Преосмислянето на канона, преобръщането, разцепването, тематизирането му беше важна отправна точка. Всеки, който се е занимавал тогава с литературна история, неизменно стигаше и до тази точка. Това беше десетилетие на страст по литературата и нейната история, нещо, което неизбежно щеше да се отлее с годините. Част от текстовете в книгата са замислени или писани още тогава и вероятно носят този дух. Това, което ме е интересувало тогава и днес по отношение на канона, са тъкмо пробивите, пукнатините, онези разминавания и премълчавания, оставащото вън от кадър, подценяваното от литературната история, периферията и провинцията. Затова и пълното заглавие на книгата е „В пукнатините на канона. Провинции, аероплани, лексикони“. Мисля, че днес можем да стъпим върху многобройните прочити от последните трийсет години, мисля, че в литературната история се свърши много работа през този период. И можем да четем по-спокойно, но не без страст.
Какви най-значими „пробиви“ в нормативните „списъци“ на канона бяха направени през този период и дали днес не продължава „битката“ за неговата укрепеност?
Когато през 2005 г. издадох изследването си „Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите от 40-те години на ХХ век“, все още имаше съмнения в това докъде може да се разпростре литературната наука. Но вече имаше много свършена работа от сериозни литературни изследователи, които не се страхуваха да четат българската литература в един широк социокултурен контекст. Това ми се струва един от най-съществените пробиви – а именно, отварянето на литературата към другите полета на хуманитаристиката и нещо повече – към полето на други науки. Струва ми се, че това тръгна тук от края на 80-те и началото на 90-те. Разбира се, то има своята връзка с откриването на Фуко у нас. Но ако погледнете течението на сп. „Мисъл“ от самото начало на миналия век, ще откриете онова важно съседство между поезия, литературна история и естествена история например. Това за мен лично беше наистина важно откритие, докато пишех един от първите си текстове в тази книга – „Теменугите ни. Към естествената история на българската литература“. Какво може ботаниката от онова време да е диктувала на Яворов, докато пише „Теменуги“? Ето тези неща ме интересуват.
Дали продължава битката за една нова укрепеност на канона, не мога да кажа. Тук темата по-скоро отива към канон и образование, канон и образователни институции, да не кажа и кандидатстудентски изпити. Това собствено не ме е интересувало в изследването.
Христо Ботев и Пейо Яворов – едни от безспорните „стълбове“ в българския литературен канон. Вие избирате да се вгледате и изследвате техните стихотворения „Ней“ и „Теменуги“. Защо? И освен тяхната „неканоничност“ спрямо утвърдения свод от техни текстове, какво друго проблематизират тези две стихотворения?
Да, това е от радостния период на 90-те, пълен с усещане за преоткриване на забравеното. Ами тъкмо неканоничността на тези две произведения, от корпуса текстове на двама от най-каноничните български автори. При „Ней“ на Ботев ме интересуваше как всъщност се колебае досегашният прочит на това стихотворение, как се опитват критиците да оправдаят или игнорират този текст, как изобщо се справят със слабите места на канона. А през „Теменуги“ на Яворов се опитах да разчета целия онзи ботанически дискурс и да сближа малко литературната и естествената история. Близост, която днес изглежда странна, но по времето, когато Яворов е писал това стихотворение, е била съвсем естествена. Прочетете позабравения днес Яворов очерк „От обсерваторията до гарата“ и ще видите как там самият поет пише „и ботанизирам с подкованата упоритост на немски учен“. Такъв е и прочитът, който се опитвам да направя, минаващ по границата на две различни полета, да възстановя близости, които някога са били естествени.
Двайсетте години на миналия век са интересно и важно време в литературната ни история по много причини и една от тях е адекватността и синхронността на българската литература спрямо европейската (Г. Милев, Ч. Мутафов и т.н.). Вие избирате да изследвате една друга синхронност, слабо позната на широката читателска публика и непопадаща в учебниците – първото и единствено футуристично списание у нас, което излиза доста далеч от „центъра“. Кажете повече за групата ямболски младежи около списанието и за връзката с Маринети? И още: какво дават тези литературни „открития“ на историците на българската литература и защо такова знание е важно да има своето място в един литературноисторически разказ?
Тъкмо през 20-те и 30-те години ние сме в почти пълна синхрония със случващото се по света. Нещо, което рядко се случва тук и което по-късно ще бъде изгубено за дълго време. През следващите десетилетия става все по-ясно как синхрониите ни със света се превръщат в асинхронии. Та тъкмо през 20-те един далеч от центъра град, нерде Ямбол, нерде Стамбул, изведнъж се събужда за трескав културен живот. Всичко това, благодарение на шепа млади хора, събрани около гимназиста Кирил Кръстев. Тръгва първото и единствено българско футуристко списание „Кресчендо“, което незабавно пращат на Маринети и неочаквано получават от него писмо, книги и окуражаване за начинанието си. Същите тези момчета създават Народен университет, в който гост-лектори са не кой да е, а Гео Милев, Чавдар Мутафов, Асен Златаров. Впрочем същите Гео Милев и Чавдар Мутафов публикуват и в самото „Кресчендо“. Преди няколко години благодарение на професор Дел Агата публикувахме един малко известен късен мемоар на Маринети, в който той разказва за „българския си опит“, за посещението си като млад журналист по тези места по време на Балканската война. Оказа се, че той е свидетел на онази паметна за нас първа бомбардировка, извършена от български аероплан над Одрин. Онова, което паметта ни пропуска, е, че от същия аероплан освен пехотни гранати се хвърлят и листа с български текст към жителите на Одрин да се предадат. Един от тези позиви е станал част от първата футуристка поема на Маринети. В този смисъл българският аероплан и хвърлените от него думи се оказват част от едно международно литературно явление.
Защо такова знание е важно за литературноисторическия разказ? Най-напред защото самото то е разказ, история вътре в литературната история. И сетне, защото разширява хоризонта на заниманията ни, учи ни да гледаме отвъд текста, или по-точно, учи ни да четем другата история, инкорпорирана в самия текст. И не на последно място – показва ни колко свързани могат да бъдат литературни и нелитературни процеси.
Никола Вапцаров – много прочити, много различни „подстъпи“ към творчеството му. Вие избирате самотата като код, ключ за „разчитане“ на един каноничен поет. Защо?
Вапцаров и поезията от началото на 40-те е стара моя слабост. Искаше ми се да изследвам нещо, което обичайно отпада от литературоведските изследвания – каноничната и неканонична самота на един автор, приживе и посмъртно. Няколко неща, от които тръгва това изследване – каноничната днес първа и единствена стихосбирка на поета „Моторни песни“ излиза, след като Бойка Вапцарова тегли заем от банката, платена е изцяло, нейните 1500 бройки предимно се раздават и подаряват. Вапцаров праща до всеки от членовете на Съюза на българските писатели по една бройка. Мълчанието след тази книжка е оглушително. Мълчание, включително сред левите поети и другари на поета, като изключим тук-там някоя бележка в маргинални вестници като „Врачанско слово“ или „Технически глас“. Всъщност част от тези отзиви са доста клиширани, някои дори снизходителни, поучаващи и предписващи над какво трябва да работи младият поет. За мен едно от най-трагичните писма в българската литература са онези няколко реда, които Вапцаров пише до майка си, уж скрити под иронията на банския диалект. „Пусти поройци и я книга издадох, па те нема да кажеш аресува ли те или не дрънка ни колко лугне в кал…“ И последвалият немилостив отговор на майката: „Хубава е, но трябва да напишеш и по-хубава, такава, че да я разберат и простите хора…“.
Поетът Вапцаров се оказва невъзможен приживе в българската литература. Посмъртно пък влиза в една нова, този път канонична самота, четен стеснено и дисциплиниращо, съобразно новия идеологически канон. Тази родна слепота към таланта на Вапцаров, струва ми се, радикализира последвалия негов биографичен избор и скъсява пътя до разстрела.
Във втората част на вашата книга се занимавате с епохата на тоталитаризма. Как идеологията влияе на разказите от онова време? Възможно ли е да ги приемаме като поне относително автентични, разказани с един „втвърден“, „клиширан“, повлиян от идеологическото език?
Да, във втората част на книгата се занимавам с онова преплитане на всекидневие, разказ и идеология от втората половина на ХХ век. Тук ползвам опита от заниманията ми с лични истории от времето на социализма, с мълчанието и проговарянето. Един от въпросите, които ме вълнуват, е за сблъсъка между частния и колективния разказ, частната и колективната памет за онзи период. Въвеждам едно понятие за асъбитийността на българския социализъм и се опитвам да си отговоря на въпроса дали тази асъбитийност води до честата неспособност за разказ, до анаритивността на социализма. С други думи, как неслучилото се произвежда (и произвежда ли) разказ. В главата за лексикона и детското писмо от късния соц беше изследователски интересно да се види как през този полулегитимен жанр можем да изградим един далеч по-истински портрет на тогавашното дете и неговата разколебана идентичност. За какво пита лексиконът например? Ами пита за най-важните неща, онези, за които не те питат в училище: Имаш ли си приятел/ка, какво мислиш за любовта, в коя страна би искал да живееш и пр. Впрочем отговорите на последния въпрос никак не са идеологически правилни. Никой не иска да живее в Съветския съюз например, а с най-висока честотност се явяват държави като ГФР, Италия, Япония, Гърция… Ето такива неща излизат от някогашните лексикони.
Това, което питате – как идеологията влияе на разказите ни от онова време и за онова време – също е част от темата „всекидневие и идеология“. Как се живее в пукнатините на канона и идеологията, как всекидневието се опитва да гради своите „профанни пукнатини“ (по Гелнър), където да се скрие, когато вярата му охладнее, особено в късния соц.
Какво според вас пренебрегваме и какво се „промъква“ през идеологическата решетка?
Промъкват се следобедите, образно казано. И в социализма пускаха всекидневие, ако ползваме онзи език. Социализмът не обича следобедите и свободното време, като всяка тоталитарна идеология не знае какво да прави с тях, твърде груб и недодялан е, за да успее да организира деликатно това нетържествено време. Беше ми интересно да видя какво се случва с човека след 5 следобед, със завръщащия се от работа.
Има една глава в книгата „Следобедът на една идеология“, която през картини на български художници от късния соц прави точно такава археология на всекидневието от онова време. Ако „четем“ отблизо тези картини, ще видим и меланхолията, и умората, и самотата, и особената летаргия на 80-те години например. Героите са уморени – така бихме могли да назовем едно от тематичните полета тогава. Ако кръстосаме този прочит с поезията от същия период, със стиховете на Борис Христов, Иван Цанев или Георги Рупчев, ще усетим и онази особена връзка между двете изкуства, които ние обикновено цехово разделяме.
Една от главите в книгата е посветена на „Невидимата антология“ – изследвате текстовете и образите върху днешните български банкноти. Какво ни казват те за канона?
Това е последният текст, над който работих. Истина е, че ние носим цялата тази невидима антология всеки ден с нас, но не знаем, не забелязваме какво е изписано върху тези последни български банкноти. А разчитането и анализът водят до интересни изводи. Най-напред следва да кажем, че пет от седемте фигури, изобразени на банкнотите, са на хора, свързани със словото и литературата, т.е. това е един априори литературен канон – Паисий Хилендарски, д-р Петър Берон, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков (тук можем да добавим и Мара Белчева), Алеко Константинов. Иван Милев също присъства и с откъси от писмата си до своята любима. Никога в изображенията на българските банкноти преди това не се е случвало. Любопитно е също да видим кои точно текстове са избрани, дали са най-каноничните и представителни творби на авторите, или съзнателно са търсени по-непознати и маргинални произведения. Какви редакции са предприети при изписването на тези текстове върху банкнотите? Какво ще се получи, ако изследваме българския персонален канон и битие през тези фигури? Трима от седмината изобразени умират от насилствена смърт. Средната продължителност на живота на седмината е не повече от 39 години. С приближаването си към ХХ век тази възраст рязко спада. Това е още едно възможно четене на големия разказ за живота и смъртта по тези земи.
Ролята на литературната наука днес? Какво може да ни даде тя и как да се отнасяме към нея ние, с днешния ни опит и с днешния ни живот?
Всъщност целият етос на тази книга води към тези въпроси. Какво може литературата и литературната история в свят като днешния? Струва ми се, че в тревожни времена като настоящото литературната наука може да си позволи да излиза по-често от своето поле, да търси среща с други науки, да има самочувствието, ако щете, че е част от случващото се в света. И че притежава инструментариума да обясни това, което се случва в текста на света – етическо, естетическо и политическо. Също така вярвам в личния подход и отношение към обекта на изследване. Литературната история и хуманитаристиката са невъзможни без екзистенц минимума на емпатичното. Няма как да възстановяваш контексти и съдби без този екзистенц минимум. Нещо повече, вярвам, че литературната история и наука като всеки разказ може нещо повече – сама да произвежда емпатия у своите читатели.
Може би тук е случаят да благодаря на колегите си от Института за литература на БАН, както и на „Литературен вестник“, с които през годините сме вървели заедно през тези полета на литературната история. И да благодаря за отзивите, които получих от читатели на тази книга. Страхът, че никой не чете литературна история и наука, е дълбоко неоправдан. Защото литературната история освен всичко друго е и история, разказ, четиво.
Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, има дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“, работи в Института за литература при БАН, бил е редактор в „Литературен вестник“. Автор е на стихосбирките „Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996), „Писма до Гаустин“ (2003), „Балади и разпади“ (2007), „Там, където не сме“ (2016). Романите му „Естествен роман“ (1999) и „Физика на тъгата“ (2011) са преведени на 25 езика и рецензирани във водещи световни медии. Автор е също на сборниците с разкази „И други истории“ (2001), „И всичко стана луна“ (2013), „Всичките наши тела“ (2018), на сборника с есета „Невидимите кризи“ (2013), на пиеси, графичен роман и либрето за опера. Последният му роман „Времеубежище“ (2020) получи на 1 ноември наградата на Портал Култура.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук