Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

През 2020 г., по време на пандемията, европейският боксофис спадна със 70%. Въпреки това предимството беше на страната на европейското кино – неговият пазарен дял бе увеличен с 40% (по данни на Европейската филмова академия). Най-гледаните филми бяха на творци от Дания, Франция и Испания, а един от най-посещаваните бе „Още по едно“ на Томас Винтерберг, който бе отличен с наградите на Европейската филмова академия и Оскар за най-добър международен филм. Европа подкрепи своите салони и филми, а с това привлече вниманието и любовта на зрителите.

Както и при ваксинацията, България пропусна този шанс. Докато американските филмови компании отказваха да пуснат своите филми на голям екран, а кината имаха нужда от премиерни филми, за да привлекат отново зрителите в салоните, нашите продуценти и разпространители решиха да играят пас. Крайно неадекватна постъпка, която със сигурно се отразява в момента и ще рефлектира и в бъдеще. Още на миналогодишното издание на фестивала „Златна роза“ приканвах автори и продуценти да се възползват от създалата се форсмажорна ситуация, провокирана от пандемията, и да пуснат своите филми на голям екран. Едва ли щяха да претърпят големи загуби, при положение че филмите са финансирани с обществен ресурс (т.е. вече авансово са подкрепени от българския данъкоплатец/зрител). Резултатът бяха празни или затворени поради нерентабилност салони, прожекции на стари филми (повечето отдавна с „премиери“ в пиратските сайтове), заключени български филми и естествен отлив на зрители.

В тази ситуация през пролетта режисьорът Виктор Божинов реши да пусне новия си филм „Голата истина за група „Жигули“ в кината (при първоначални 30 % разрешен достъп на зрители в салоните ). Резултатът не закъсня – няколко месеца по-късно той е гледан от над 150 000 зрители. На отминалия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ (23–29.09.2021 г.) филмът не получи Наградата на публиката (тя отиде при „Чичо Коледа“ на Ивайло Пенчев), но той вече беше дошъл с нея в морската ни столица, а си тръгна с Наградата на Варна. Тук трябва да отбележа, че е трудно вече показван във Варна филм, програмиран по обедно време в програмата на фестивала, да се съревновава равностойно с останалите заглавия от вечерните пояси на селекцията. Проблемът с разпространението и показа на българските филми е сериозен, защото той застрашава един от фундаментите на филмовия процес. Дали след 39-ото издание на фестивала „Златна роза“ селектираните и наградени филми ще стигнат до българския зрител, дали отново с години ще се отлагат техните премиери „за по-добри времена“, или никога няма да бъдат показани?

Тази година в конкурса участваха 12 пълнометражни и 15 късометражни филми, повечето от които не само притежават безспорни художествени качества, но имат и потенциал да бъдат гледани от повече зрители. Темите на повечето от тях са насочени към съвремието, независимо дали отправната им точка като време и място е ситуирана в недалечното ни минало, както е при „В сърцето на машина“ на Мартин Макариев (Златна роза за най-добър филм и сценарий) или в търсена абстрактна среда, както в „Януари“ на Андрей Паунов (Специалната награда на журито). Заобикалящите ни проблеми и екзистенциалните въпроси пред отделния човек намират място в търсенията на авторите. Езикът и драматургичната конструкция се владеят с различно умение, но общото впечатление е, че постепенно родното ни кино се оттласква от провинциалното си битие и се движи в една посока с общите тенденции на европейското кино. Авторите владеят филмите си и те са на стабилно и безкомпромисно ниво, затова мисля, че това беше една от най-силните конкурсни програми на „Златна роза“ в сравнение с минали години. Нямаше ясно заявен фаворит, а по-скоро група филми, които артикулират в различен жанр и с различни кинематографични средства безрадостната картина на нашия живот. Причините за това са много, но една от важните е, че в програмата бяха представени филмите на нова генерация творци – необременени от стигмата и идеологическия наратив както на социалистическото ни кино, така и на посттоталитарното му битие.

Не е прилично да се коментира изборът на международното жури, но при наистина добра и силна селекция трудно всички могат да бъдат оценени подобаващо и винаги ще има неудовлетворени, като на всеки фестивал. Започвам с един от най-ощетените филми – „Рибена кост“ на Драгомир Шолев (Награда за най-добър оператор за впечатляващата работа на Ненад Бороевич и Наградата на СБФД). Кинематографичните решения надхвърлят както досегашната работа на Шолев, така и на много от неговите колеги през последните години, което е позитивен знак за киното ни като цяло. Филмът има сложна, полифонична структура, която е разположена по хоризонтал и вертикал. От една страна е галерията от образи, битуващи на плажа (впечатляващ избор на актьори и натуршчици) и изграждащи един умален модел на обществото ни, а от другата – по вертикала, е разположена оста, по която властта и хората са в конфликт на ценности. В различен, по-радикален ракурс са разработени тези теми в другия ощетен филм „Жените наистина плачат“ (Специален диплом за екипна актьорска работа) на Мина Милева и Весела Казакова. Това е смел и категоричен опит да се артикулират проблеми, които съвременното ни общество сякаш предпочита да приглуши и дори да омаловажи. Подобен стремеж има и в игралния пълнометражен дебют „Смирен“ на Светослав Драганов. Тук той обаче се препъва тъкмо в желанието си да запази своя автентичен поглед на документалист и не успява все още да вгради събитията в драматургичната фикция на игралния филм. В това отношение „Петя на моята Петя“ (Награда за дебют на Александър Косев, за женска роля на Александра Костова и Специален диплом за Албена Павлова) има оригинален подход към света на поетесата Петя Дубарова, без да прибягва до биографичния подход, а с нежност и поетичност съотнася живота ѝ през сблъсъка на съвременно момиче на нейната възраст със заобикалящата я действителност. Във вътрешния космос на своите персонажи се впускат още двама творци. С „Февруари“ Камен Калев прави съзерцателен и много личен красив филмов разказ, в който сякаш търси (и вероятно намира) покой между минало и настояще. На другия полюс е пълнометражният дебют на Павел Веснаков с „Уроци по немски“ (Награда за режисура и за най-добра мъжка роля за Юлиан Вергов) – безкомпромисна, сурова екзистенциална драма за вътрешната миграция на мъж на средна възраст. Тук блудният син се завръща, а с това и така необходимият и липсващ в последните години филмов катарзис в българското кино.

За съжаление за трета поредна година късометражният конкурс на „Златна роза“ беше слаб и неубедителен. Вероятно една от причините е, че той не е достатъчно представителен. Отново липсват много творби, създадени през последната година, по необясними причини те не са включени или заявени в селекцията на фестивала. Вярвам, че регламентът би могъл да е по-гъвкав, така че повече късометражни творби да стигнат до най-важния и представителен форум за игрално кино в България. Въпреки това в селекцията се откроиха няколко филма, а това, което ги свързва, е минимализмът на изразните средства, с който разказват своите истории. На първо място е отличеният със Златна роза филм на Мартин Негрев „Магаре“. Той разказва съвсем семпла и нежна история за мъж (в ролята е прекрасният Красимир Доков) в залеза на живота си. Без да търси експресивни драматургични или визуални решения, режисьорът умело борави с късата форма в киното и успява убедително да разкрие вътрешната драма на самотния възрастен човек в днешно време. Другият късометражен филм, който направи впечатление, е „Мона Лиза“ на Веселка Кунчева. Позната от театралната сцена, авторката разказва на големия екран с оригинален и ироничен поглед възможен сюжет от битието на „един мъж и една жена“. Накрая ще спомена и „Хлад“ на Девина Василева, която с минималистични средства успява да развие една семейна история във времето.

Тази година фестивалът върна формата си, вероятно заради по-добрата организация и личното отношение към детайла на екипа на Националния филмов център. За съжаление блясъкът беше по-малко заради отсъствието на много от актьорите в началото на театралния сезон. За сметка на това фестивалът показа, че въпреки пандемията, постоянните институционални проблеми и промени в законодателството киното ни е в добра кондиция. Остава и зрителите да се убедят в това.

На 39-ия фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ журито присъди следните официални награди:

Голямата награда „Златна роза“ за най-добър пълнометражен филм получи „В сърцето на машината“ в лицето на продуцента „Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт“ – Александър Пенев, сц. Борислав Захариев, реж. Мартин Макариев, оп. Андрей Андреев – за много добре разказана история на затворници, поставени в невъзможна ситуация, които запазват своя човешки облик и достойнство.

Голямата награда „Златна роза“ за най-добър късометражен филм бе присъдена на „Магаре“, в лицето на продуцента „ИОН Продъкшън“ – Мартин Негрев, сц. Ивелина Алексиева, Мартин Негрев, реж. Мартин Негрев, оп. Ребека Найденова – за хуманистична история за самотата на един възрастен човек и неговия единствен безгласен приятел от един изчезващ свят.

Специалната награда на журито бе за „Януари“, сц. Алекс Барет, Андрей М. Паунов, реж. Андрей М. Паунов, оп. Вашко Виана – за силно визуалната, изпълнена с мистицизъм и дълбочина дебютна работа, която е вдъхновена от миналото и гледа към бъдещето.

Наградата на град Варна бе присъдена на „Голата истина за група „Жигули“, сц. Ваня Николова, Нели Димитрова, реж. Виктор Божинов, оп. Антон Бакарски – за много добре представен разказ за музикална група, която успява да преодолее различията и да се пребори за правото отново да свири.

Наградата за режисура получи Павел Веснаков, „Уроци по немски“, сц. Павел Г. Веснаков, оп. Орлин Руевски – за успешно представяне на много болезнен проблем от нашето съвремие.

Наградата за сценарий отиде при Борислав Захариев, „В сърцето на машината“– за много добре разработена тема, засягаща достойнството и избора на човек в екстремална ситуация.

Наградата за операторска работа бе присъдена на Ненад Бороевич – „Рибена кост“, сц. Драгомир Шолев, Емануела Димитрова, Георги Мерджанов, реж. Драгомир Шолев – за успешно използване на медията чрез камера и лещи, за оригиналните кадри и светлинните нюанси, предоставящи един интересен субективен и стилен подход.

Наградата за най-добра женска роля получи Александра Костова в „Петя на моята Петя“, сц. Нели Димитрова, Валентина Ангелова, реж. Александър Косев, оп. Иван Вацов – за чудесно представяне на млад човек, борещ се с конформизма, авторитаризма и несправедливостта.

Наградата за най-добра мъжка роля бе за Юлиан Вергов в „Уроци по немски“ и за участията му в другите филми на фестивала.

Наградата за дебютен пълнометражен филм получи „Петя на моята Петя“ – за вечния проблем – конфликта между младия човек, почти дете, и системата, която се опитва да му счупи крилата.

Два диплома за конкретни постижения в пълнометражното кино: на Албена Павлова за „Петя на моята Петя“ – за много силно присъствие, представящо учител със съвест и достойнство, и на „Жените наистина плачат“, сц. Биляна Казакова, Мина Милева, Весела Казакова, реж. Мина Милева и Весела Казакова, оп. Димитър Костов – за екипна актьорска работа.

Два диплома за конкретни постижения в късометражното кино: на „Хлад“, сц. и реж. Девина Василева, оп. Златан Деков, Борис Деков – за модерно съвременно виждане, което ползва похвати от различни медии, и на „Мона Лиза“, реж. Веселка Кунчева, сц. Веселка Кунчева, Мария Станкова, оп. Веселин Христов – за добра находка с минималистични средства, представяща от сатирична гледна точка отношенията между мъжа и жената.

Наградата на публиката бе за „Чичо Коледа“, сц. Божан Петров, Ивайло Пенчев и Весел Цанков, режисьор Ивайло Пенчев, оп. Георги Челебиев.

Наградата на гилдия критика към СБФД за късометражен филм получи „Мона Лиза“, а за пълнометражен филм – „Януари“.

Наградата на СБФД отиде при „Рибена кост“.