Деликатна работа. Разговор с Николай Аретов
„Вероятно заниманията ми с литературна и културна история са един от факторите, които ме насочиха към миналото на рода ми.“ С Николай Аретов за книгата му „Семейни истории“ (издателство „Кралица Маб“) разговаря Катя Атанасова
Като литературен историк и изследовател се занимавате основно с периода на Възраждането. Именно тогава по ред причини се активизира интересът към миналото, към историята не само на българите като народ, но и към родовата и семейната история. Семейството в разбирането на българина е институцията, която освен всичко друго пази и съхранява, поддържа жива паметта. Днес като че ли също има връщане, интерес към семейната история. Съвсем наскоро публикувахте книгата си „Семейни истории“. Какво удържа този интерес в толкова дълъг период от време?
През Възраждането наистина се „активизира“ интересът към миналото, оттам и към родовата история. Струва ми се, че поне сред част от по-образованите тогавашни хора се активизира и обратната тенденция – стремежът за еманципиране от миналото, поне от близкото минало, виждано като не особено престижно. Появява се или се засилва стремежът да станеш друг, по-различен от това, което са били предците ти. И представителните фигури от епохата тръгват към широкия свят, буквално или чрез образованието, чрез знанието.
Тези две тенденции са постоянни и са характерни далеч не само за българите от модерните времена. Виждаме ги и по света, виждаме и периодичното засилване на „търсенето на корените“ – родови, етнически, социални. Вероятно и заниманията ми с литературна и културна история, интересът към тези процеси са един от факторите, които ме насочиха към миналото на рода ми. Друг фактор сигурно е навлизането във възрастта на равносметките, за съжаление, желанието да предам напред някакви семейни сюжети. Трети фактор вероятно е, от една страна, уважението ми към някои автори и текстове в този жанр (те са споменати в началото) и желанието да напиша нещо подобно. И от друга страна, възраженията ми към други образци и модели на автобиографично и мемоарно писане, от които се опитах да се оттласна, а и косвено да им възразя.
Как стигнахте до идеята да напишете тези семейни истории, свързано ли е с годините, с натрупан опит или друго?
Май вече отговорих, но ще продължа. Натрупаните години несъмнено са важен подтик. Понатрупаните документи (доста оскъдни все пак) и снимки, които ми се виждат ценни в някакъв смисъл. Ако искате, и професионалната нагласа да се събират, подреждат, ако е възможно – да се коментират факти, текстове и изображения.
Казвате, че разказването за рода е „деликатна“ работа. Защо? Не би ли било по-лесно да говорим повече за своето, след като вече сме решили да го направим?
Поне за мен деликатна работа. Опитвах се – дано съм успял – да избегна изкушенията на идеализирането и виктимизирането, на неволното разкрасяване. Саморазголването е деликатна работа, а и в процеса на писането се засилваше убеждението ми, че не познавам докрай себе си. Какво остава за другите, както за най-близките, така и за хора, за родственици, живели преди да се родя, в други времена, при друг бит, с други нагласи.
Наистина вашите „Семейни истории“ не се придържат много-много към мемоарния жанр. В тях няма сантиментална идеализация, умиление пред миналото. Няма и последователна хронология на събитията. Защо? И как се постига това в писането?
В известен смисъл съзнателно, да не кажа умишлено. Книжката не е лишена от известни литературни амбиции. Доста плахи и недокрай реализирани, признавам. А днешната литература не обича строго хронологичните повествования. Светът около нас е доста фрагментиран, често нелогичен, често затруднява строго рационалния поглед. Не казвам, че като читател не се интересувам от последователно разгръщащите се истории („Кандид“, „Том Джоунс“, трилърите), напротив, често се приютявам в тях. Но те не са ми достатъчни. А и след няколко книги с подчертан биографичен елемент вероятно съм искал да опитам нещо друго.
Кое не влиза в една такава родова история? Имаше ли неща, които избягвахте съзнателно?
Сигурно има, но щом съзнателно съм го премълчал… А като литератор и читател бих казал, че още по-интересно е какво съм премълчал съзнателно. То би могло да се разкрие по-лесно от един външен поглед.
Доколко паметта е надеждна опора в разказите за „преди“? Как балансирахте между обективните факти, с които разполагахте, и вашите лични спомени, спомените на вашите близки, които няма как да са лишени от субективност?
Не е. Знаех го, но отново се убедих. Знаех и отново се убедих и в нещо друго – документите също не са абсолютно обективни или поне не разкриват цялата „истина“. Сблъсъкът между тях ми е много интересен, опитах се да го представя. В някакъв план осмислянето на този сблъсък помага на човек да разбере по-добре не само случилото се и хората от миналото, но и себе си.
Какво носи връщането в семейната история, в спомените, в откритията за миналото?
Сложен възел от емоции. Топлота, усещане за приютеност в нещо, примесени с неудовлетвореност от себе си, което, парадоксално, не изключва повишено самочувствие. А и удоволствието да разчиташ миналото, да се опиташ да се дистанцираш от него и да го четеш като криминален роман. Или като роман на някакъв чужд език, който владееш, но не докрай.
Важни ли са личните истории като част от една по-голяма наша обща история?
Разбира се. Не смея да говоря от името на професионалните историци, но умората от „голямата“ история е очевидна. Както и желанието да бъде допълвана от „малката“, от това, което наричат „микроистория“. От друга страна, опасността от увлечения в тази посока съществува – натрупването на нагласени малки истории и особено тяхното количество. Надявам се, че не съм се включил в този поток.
Излезе списание „Литературна мисъл“, в което имате текст „Няколко пародийни истории на България“. Кажете ни малко за това що е то „пародийна история“?
Нещо много забавно и леко за четене. Когато е направено добре, разбира се, какъвто е случаят с Христо Бръзицов, Райко Алексиев, Асен Христофоров, Николай Генчев, Румен Даскалов… А и полезно, от подобни книги научаваме доста, не толкова за миналото, колкото за нагласите и предпочитанията на авторите и на тяхното време.
Какво занимава литературния изследовател днес? Чувствате ли се повече човек на миналото – периода, който изследвате – или днешното ви е по-важно, дори и като инструмент за изучаване на това минало?
С възрастта усещането за това кое е „твоето“ време се променя, доста хора се чувстват добре във времето на своята младост. Не бих го казал за себе си, не бих казал и че се чувствам човек от миналото, на което са посветени основните ми професионални занимания. Всъщност не се чувствам уютно, не възприемам като свое никое време, нито днешното, нито годините на отминалата младост, нито Възраждането, което се опитвам да изследвам, нито някоя отминала романтична или героична епоха. Усещането не е много комфортно, но едва ли нещо може да се направи. Допускам, че не съм изключение, но предполагам, че повечето хора имат „свое“ време и това им дава, ако не удовлетвореност, то поне известно спокойствие.
Проф. Николай Аретов (род. 1954 г.) е литературовед, критик и изследовател на Българското възраждане. Главен редактор на списание „Литературна мисъл“ и главен редактор на издателство „Кралица Маб“. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, а също и на книгите: „Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията“ (1990), „Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления“ (1994), „Българското възраждане и Европа“ (1995), „Васил Попович. Живот и творчество“ (2000), „Национална митология и национална литература“ (2006), „Българската литература от епохата на националното възраждане“ (2009), „Асен Христофоров: от Лондон до Мацакурци през Белене (2011), „Софроний Врачански. Живот и дело“ (2017) и др.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук