Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

С Мириам Ван хее разговаря Катя Атанасова

Фламандската поетеса, чиято книга с избрана поезия издателство ДА публикува по-рано тази година в превод на Боряна Кацарска, беше в България през ноември, срещна се с читатели, преводачи и писатели. Разговорът с нея в Къщата за литература и превод в София стана възможен благодарение на превода на Мая Карадимова.

Имахте среща с публиката в Литературен клуб „Перото“. Как се чувствате след нея?

Чувствам се наистина много добре дошла. Публиката беше изпълнена с интерес. И се радвам, че имаше толкова много хора, дошли да слушат поезия, защото в наши дни тя като че ли е за по-ограничен кръг хора.

Имате много награди – фламандски и чужди, стиховете ви дори са включени в литературна игра в интернет. Пречат или помагат наградите и признанието на поета? Не го ли „заблуждават“ понякога?

Мога да говоря само за себе си. Отдавам по-голямо значение на рецензиите, на статиите в пресата. Последната ми книга беше номинирана за пет награди, за съжаление не успях да спечеля нито една. Но важното беше, че това бяха пет различни журита, които бяха наредили книгата сред най-добрите за годината.

По природа съм доста несигурна, така че тези малки утвърждения ми дават самочувствие. Неувереността ми донякъде е свързана с факта, че непрекъснато се сравнявам като фламандка с холандците от другата страна на границата, като жена с мъжете и като жителка на Гент с тези от Антверпен, защото в Антверпен всъщност се случват нещата. Да, Брюксел е със специален статут, но най-големият фламандски град е Антверпен.

Всъщност някои награди имат определено извънлитературен смисъл…

Освен това често трябва да се избира между две неща – поезия или роман. Когато ме попитаха: „Слава или пари?“, аз казах: вдъхновение.

Нашите две литератури – фламандската и българската, биха могли да бъдат обединени под определението „малки литератури“. Има ли според вас малки литератури?

Има малки езикови общности, което обаче е и предимство. При малките литератури традицията на литературния превод е много добре развита.

Други предимства имат ли?

Не съм се замисляла. Ала нямаме избор. Когато изпитвам необходимост да се изразя, за мен това е единствено възможно на майчиния ми език. Така че трябва да се примирим с това. Аз казвам често, че по този начин чрез пътуванията, когато съм била канена на литературни фестивали, съм се почувствала обогатена. Вероятно това се случва по друг начин в една голяма езикова зона.

Славист сте по образование, превеждали сте големи руски поети. Как ви повлия руската поезия?

Ако говорим за въздействие, мисля, че целият свят на руската литература, този богат свят, много ни е повлиял. Запознах се с един наистина различен свят. Може би поезията много повече от прозата е свързана с езика, на който пишеш. Руският и нидерландският са доста далечни.

Изпитват ли интерес днешните студенти към руската литература, вие сте и преподавателка? Струва ми се, че намалява, или греша?

Да, намалява. Даже когато се пенсионирах, в Антверпен закриха специалността и единствено студентите, които вече бяха започнали да учат руски, можаха да завършат.

В Льовен славистиката също е закрита, така че само в Гент може да се изучава. Което не е и толкова нелогично, защото разстоянието между Льовен и Гент е един час с влак. Образователната система е доста сложна. В Антверпен имаше две училища за преводачи. Едно държавно и едно католическо. Но всъщност и двете даваха една и съща диплома. Това е политически проблем.

Може би е свързано и с технологичния свят, в който живеем?

През 1988 г., когато започнах да преподавам в Антверпен, имахме много студенти. Но по това време Русия се отваряше към света. Сега нещата са съвсем други.

Нека поговорим за вашата поезия и писането ви. Кое е по-силно у вас – гласът, желанието да изкажете, или желанието да премълчите нещо и да го оставите отворено към читателя?

Мисля, че търся някакъв среден път. Не обичам херметичната, енигматична поезия. Разбира се, стихотворението е по-силно, когато оставиш интерпретацията на читателя. Обичам думи, изречения, които имат двойствен смисъл. Това често се среща в края на моите стихотворения. На пръв поглед може и да не се забелязва, но се надявам, че при втори прочит читателят ще го усети.

Разбира се, няма нищо лошо стихотворението да е малко загадъчно. Случвало ми се е чак по-късно, когато прочета отново някое мое стихотворение, да го разбера изцяло. Когато съм го писала, явно не съм го разбирала докрай.

Аз лично възприемам поезията ви повече като размишляваща. Кои са въпросите, над които размишлявате днес?

Не мога да кажа, аз не съм в състояние да създам условията, при които пиша. Но сетивата са много важни за мен. Пиша за неща, които ми правят впечатление, които виждам. И ако видя нещо, от което мисля, че може да стане стихотворение, трябва да посветя цялата си концентрация на асоциативния мисловен процес.

Внимавате обаче в детайлите, взряна сте в малки неща? Може ли да кажем, че поетическият ви свят разчита повече или разбира повече света в неговата фрагментарност, отколкото в целостта му?

Мисля, че дори си го поставям като задача. Нещата, които виждам, чувам или си спомням, да ги събера на едно място заедно, като един свят. Винаги се старая да не изброявам много, да назовавам правилните неща. Което вероятно е работата на всеки поет. Не искаш да има нещо излишно, искаш да остане есенцията.

А защо харесвате толкова зимата?

Защото е по-малко всекидневна някак си. Когато вали сняг, си спомняш предишния път, когато е валяло. И в този момент изпитвам необходимост да пиша. По-специално е, по-извънредно от дъжда например. Мисля, че се чувствам привлечена от моменти, в които нещо започва или нещо се променя. Някой беше казал, че това е тема във всички мои творби, промяната във всичките ѝ гледни точки.

В какво най-много се съмнявате днес?

По-скоро се притеснявам… Имам деца и внуци.

За какво се притеснявате? Какво би могло да им се случи?

Ако дори само гледаш новини по телевизията – има много плашещи елементи. Но може би е свързано и с възрастта ми. Колкото повече остаряваш, приближаваш все повече края.

Плаши ли ви краят?

Не, не мисля. Отворена съм, но ме занимава темата, да. Мисля, че за първи път се замислих за това, когато пребивавах в една резиденция в Естония. Там се намирах на ръба на самотата. Бях напълно сама в голяма къща, един месец, можех да говоря по скайп, имаше интернет, но все пак дойде един момент, в който си казах: „Какво правя тук? Може би някой от семейството ми има нужда от мен. Може ли поезията да иска това от мен?“. Не просто бях на ръба на самотата, а в някои моменти наистина се страхувах. Разхождах се, можех да измина 10 километра, без да видя никого. Минавах през гората и се връщах покрай брега… Но можех да пиша за това. И всъщност писането в такъв момент е някакъв вид заклинание. Написах цикъл от шест стихотворения и смятам, че те са най-добрите от книгата.

Какво според вас може да направи поезията днес? Може ли да влияе върху съвременния човек?

Мисля, че като всички форми на изкуството и поезията може да плени човека. Но и да му даде поглед върху нещата.

Но тя не е ли по-некомуникативна от форми, като киното например? Визуалното не измества ли думите?

Аз не се притеснявам за това. Мисля, че един свят без поезия би бил доста по-беден. А визуалното може да бъде доста по-ефимерно.

Белгийската поетеса Мириам Ван хее е родена в Гент на 16 август 1952 г. Нейната десета стихосбирка Als werden wij ergens ontboden (2017) получава наградата за литература Ultima. Мириам Ван хее е превеждала Ахматова, Манделщам и Бродски. Преподава руска литература. Член е на белгийската Кралска академия за нидерландски език и литература. Стихосбирката с избрано „Там също пада светлина“ (Издателство за поезия ДА.) е в превод на Боряна Кацарска. Оформлението е на Надежда Олег Ляхова.