Религията на Балканите. Разговор с Красимира Мутафова
В монографията си „Религия и идентичност (християнство и ислям) по българските земи в османската документация от XV–XVIII век“ проф. Красимира Мутафова разглежда тема, която често се интерпретира пристрастно и е подвластна на митове. С нея разговаря Катя Атанасова
В увода към вашето респектиращо изследване казвате, че сложните процеси на Балканите от последните десетилетия могат да бъдат разглеждани и във връзка със спецификата на религиозните и етнически процеси през Средновековието и в периода на османското господство. Не ги ли делят векове и в какво се състои това „обвързване“?
Труден въпрос, особено когато говорим за сложния балкански „микс“ от култури, религии, езици, етноси, социални и типично балкански национални стереотипи. Липсва единство дори в употребата на названията Балкани, Балкански полуостров, Югоизточна Европа, а след поредицата от конфликти на територията на бивша Югославия терминът балканизация за пореден път се превърна в синоним на сепаратизация и фрагментарност, на неоправдано държавно разпадане, на „разбиване на етнокултурен модел“ и пр. Част от причините за тази динамична и драматична ситуация според мен са заложени в периода на Средновековието, както и в нарушената „мярка“ за идентитет в хода на османското завоевание и последвалото османско господство. Какво имам предвид и какво все пак е общото между причините, довели до новата политическа карта на Европейския югоизток в началото на XX в., и спецификата на демографските, религиозни и етнически процеси през Средновековието и османския период? Трудно е, разбира се, да очертая в няколко изречения бързо променящата се картина на полуострова през Средновековието. Но мога да откроя религиозните и етнически знаци на промените след драматичния сблъсък между Стария свят и „варварските“ племена в епохата на Великото преселение на народите. На първо място, процесът на християнизация на новопоявилите се държави, пряко повлиян от взаимоотношенията „Изток–Запад“ и съперничеството между Константинопол и Рим. На второ – появата на българската църква и другите поместни църкви, недопустими за политиката на папството на Запад. На трето – разразилата се „битка“ за сфери на влияние между православието и католицизма след 1054 г. – годината на Голямата схизма. Въпреки упоритите опити на папството да наложи влиянието си, православието запазва своя приоритет в по-голяма част от балканските държави, а католицизмът се налага на държавно ниво единствено в Хърватия, Словения и по Адриатическото крайбрежие. По-особен е случаят с християнизацията и конфесионалната определеност на сравнително късно появилите се на политическата карта Албания и Босна. Албания е типичен пример за религиозен и политически натиск и конфесионално разграничение – в северните райони и по Адриатическото крайбрежие се налага католицизмът, а южните територии са под влияние на Охридската архиепископия. Религиозната ситуация в Босна с изповядваните в страната католицизъм, православие и т.нар. босненска ерес няма аналог на държавно ниво. Османското завоевание и утвърждаването на османската власт на Балканите променя кардинално не само политическата, но и етнокултурната и етноконфесионалната ситуация на полуострова. Спецификите ѝ произтичат и от една характерна особеност на ислямска религия и право. Покорените от османците народности се третират не като етнически, а като религиозни общности. Именно в това елиминиране на етническите различия и правно наложените приоритети на религията като единствен и основен разграничител на поданиците според мен са заложени бъдещите етнически и религиозни, а впоследствие и междудържавни конфликти на Балканите.
Двата важни процеса, които рефлектират върху всички сфери на обществения живот в Османската империя, са османизирането през XV в. и ислямизацията през XVI и XVII в. Изяснете същността им и различията между тях.
Тези два процеса отразяват същностните различия в развитието на османската държава и концепциите за управлението ѝ през ХV и през XVI и XVII в. Т.нар. османизиране на обществото и държавата през ХV в. налага тюркско-монголските традиции и имперските принципи в управлението, както и честото прибягване до доктрината за султанската изпълнителна власт. С оглед на активната експанзия и мащабното териториално разширение, политическите съображения нерядко са от решаващо значение в политиката към поданиците немюсюлмани. Показателен е начинът, по който е регламентиран социално-правният им статут в издадените от султан Мехмед II закони и законници след завладяването на Константинопол, липсата на султански декрети, санкциониращи традиционните ограничения към тях във всекидневието, както и някои фрапиращи нарушения от гледна точка на шериата – християните спахии и точно с обратен знак – данъкът девширме, отнасящ се единствено за християнските поданици. В разрез с шериатските норми, данъкът девширме, наречен кръвен данък от българите и другите балкански народи, всъщност е своеобразно продължение на робския институт в ислямския свят – изродена форма за набиране на роби за нуждите на централната власт от собствените ѝ поданици. Това, от своя страна, основателно поставя въпроса за ролята на класическите ислямски принципи в организацията и управлението на османското общество през XV в. Ситуация, която коренно се променя след завладяването на Сирия и Египет през 1516–1517 г., последвано от арабизацията и персизацията на империята. Поставя се началото на процес, който накратко бих определила като ислямизация, протекла на всички нива в обществото и държавата през ХVI и ХVII в. с доминиране на арабско-персийските традиции в управлението. Процес, който „скоростно“ доближава Османската империя до класическия ислямски модел – Арабския халифат, а османските владетели – до халифи на ислямския свят. Всички документи от този период, включително и правните становища на висшите духовни авторитети (шейхюлислямите), ясно маркират широкия обхват на проникване на класическите ислямски традиции и норми във всички сфери на османското общество.
Какви тенденции очертавате въз основа на изследваните от вас антропонимични данни в конкретни български градове?
Този въпрос насочва към една необятна тема, на която посветих редица свои изследвания и която продължава да ме вълнува. Избор, който „ме застави“ да търся нови подходи и методи на изследване, но се оказа особено „благодатен“ откъм резултати. Преди 20 години, когато подготвях книгата си „Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина (ХV–ХVI век)“, едно от предизвикателствата пред мен бе възможността да интерпретирам антропонимичните данни като исторически извор. Да откроя традицията и иновациите в именуването, отгласа от историческия спомен, почитаните култове чрез пунктуален честотен анализ на всички извлечени от регистрите имена (лични, собствени бащини и пр.). В настоящото изследване подходът е същият. Именуването освен това е и код към обществената атмосфера, консервативността в бита, нивото на християнизация и намеса на Православната църква във всекидневието на градското и на селското население. Другият базисен ориентир е връзката име-идентитет, ясно откроена в традиционното общество.
Изборът на Търново, Никопол, Ловеч и Враца и селата от прилежащите им региони в приложения модел на сондажно проучване, разбира се, не е случаен. Търново е първата покорена от османците европейска столица, но е и град идеологема, символът, въплъщаващ идеята за средновековната българска държава векове след загубата на политическата ѝ независимост. Никопол е втората резиденция на цар Иван Шишман и последна негова столица след превземането на Търново на 17 юли 1393 г. Ловеч е значима средновековна крепост, център на родовите владения на Иван Александър, митрополитски, по-късно епископски център в диоцеза на понижената в митрополия-екзархия Търновска патриаршия. Четвъртият избран от мен град – Враца, е епископски център в рамките на Търновската митрополия през ХVІІ и началото на ХVІІІ в., а в османското провинциално устройство – център на нахия и каза. Този подбор дава възможност да се откроят няколко тенденции в именуването след османското завоевание от гледна точка на континуитет и иновации. На първо място, запазване на традиционните за Българското средновековие имена – и като пример за отстояване на следван модел в именуването, и като индикации за съхраняване на историческия спомен. Ясно откроени в описаните данни са славянските имена, които според мен се налагат и като специфичен народностен и дори конфесионален идентификатор през този период. Третата тенденция в именуването е свързана с широкото разпространение на имена от общохристиянския именен репертоар (еврейски, гръцки и латински). Изследваните антропонимични данни открояват и имена от тюркски, персийски и арабски произход от типа на Курд, Тимур, Куман, Базарлъ, Бехруз, Ширмерд, Шабан, Туро и пр. в антропонимията на българите. По-специално внимание, по обясними причини, заслужава името Шишман и нееднократното му регистриране като лично име. Симптоматичен обаче е фактът, че в нито един от изследваните регистри името не се среща в бившия столичен център, макар да е единично разпространено в някои от търновските села. Фигурира обаче в антропонимичните данни, отнасящи се за Никопол и региона, както и за няколко села в региона на Ловеч и Враца. В днешния град Върбица дори е засвидетелстван единичен пример на подновяване на бащиното име – Шишман, син на Шишман.
Много интересна е последната част от вашата книга – „Ислямските мистични братства и ордени в османските извори от XVI–XVII век“. Тя стои някак встрани от основната проблематика. Или може би това е на пръв поглед? Защо се насочихте към нея в контекста на цялостното изследване на отношенията християнство-ислям?
Ислямският мистицизъм е във фокуса на научните ми интереси и изследвания от години. Парадоксален донякъде е фактът, че само допреди три десетилетия ислямските мистици бяха приемани за по-атрактивната, но и по-непозната страна на исляма при впечатляващото на тази проблематика световната арабистика и османистика. наложи разбирането, че историята на балканските мюсюлмани не би могла да бъде изследвана, без да се познава ислямският мистицизъмПоставих си за цел да покажа ислямския мистицизъм като същностна и неделима част от идентитета на мюсюлманската общност. При това ислямските дервишки братства проникват и се разпространяват в българските земи и на Балканите още в хода на османската експанзия. Поетапно изградената мрежа на култовите им центрове става знакова част от политическото и културното пространство на полуострова, но с много по-ясно изразено влияние в сферата на конфесионалните отношения от официалния сунитски ислям. Сравнително краткото ми синтезирано изложение е опит да очертая сложните взаимоотношения на мистиците с централната и провинциалната османска власт и с местното немюсюлманско население, да насоча вниманието към т.нар. утраквистични (двуобредни) светилища, почитани от мюсюлмани и християни, които и до днес привличат последователи на суфизма от цял свят (завието на Акязълъ Баба до днешното село Оброчище, текето на Демир Баба в резервата Сборяново и мн. др.).
До какви най-важни изводи достигнахте в резултат на проучването си?
Едва ли бих могла да отговоря еднозначно, при това говорим за второ, основно преработено и допълнено издание. До преосмисляне, нови извори и информация, но и до неизбежните въпроси, които те провокират. Самата тема – „вечна“ за българската и балканската историография, белязана от силни емоции и травми, подвластна на толкова пристрастия и митологеми, не предполага категоричен отговор на всички поставени в изследването ми въпроси. И след осем години все още се опитвам да попълня парчетата на една сложна мозайка от слабо изяснени проблеми, спорни тези и хипотези. И все пак всички те имат една пресечна точка – религията. Тя е определящата поанта в новата етноконфесионална ситуация на Балканите и на официално, и на микрониво. Промяната ѝ най-често има своите „невидими“ драматични измерения дори и когато изборът е привидно доброволен. Нито съвременниците на събитията, нито съвременните историци „пестят“ квалификации и оценки – от „ренегатство“ и „предателство“ до „проява на адаптивност“. Каквито и да са причините, обръщенството става неизменна част от всекидневието на Балканите. След стотици прегледани документи и свидетелства на епохата продължава да ме изненадва твърде смелото „прекрачване на бариерите“ в рамките само на един човешки живот: православие – ислям – католицизъм – православие, павликянство – католицизъм – православие/ислям... Дори и да не са обичайно явление, подобни инциденти сериозно провокират представата ни за пословичната привързаност на средновековния човек към изповядваната „по рождение“ религия. Само мога да предполагам какъв е еквивалентът на проявената адаптивност, неизбежните колебания и постоянното съмнение за правилния избор, страхът от „въздаянието“.
Красимира Мутафова е професор в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, катедра „Стара и средновековна история“. Преподава история на българските земи през ХV–ХVІІ в., чете специализирани лекционни курсове по история и култура на Османската империя, религиите и етноконфесионалните общности на Балканите. Изнасяла е лекции в ШУ „Епископ Константин Преславски“, Бургаския университет „проф. д-р Асен Златаров“, в университетите в Анкара, Бурса, Краков, Лодз, Ниш, Солун и др. Автор на монографии, учебници, студии и статии.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук