Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Помня началото на АСТ Фестивала за свободен театър през не толкова далечната 2011 г. Иницииран от Асоциацията за свободен театър (АСТ), той носеше ентропичен заряд на нещо ново, което трябваше да се подреди спрямо собствени закони

Трябваше да бъде платформа, която манифестира позициите за един друг вид работа с/в изпълнителските изкуства. Ключовите думи бяха самоорганизация, експеримент, процес, сътрудничество. Целта в началото беше не толкова художественото качество на програмата, а изграждането на общност, взаимното опознаване, дискусията за това как да се построи бъдещето на свободната сцена, избистрянето на езика, с който тя говори вътре в себе си и на обществото. Водеше го визията, импулсът му беше за среща.

Между 19 и 25 октомври 2018 г. бяхме свидетели на осмото издание на АСТ Фестивала в София. Той вече съществува в доста по-различна среда. Сега изглежда улегнал, енергията – канализирана, стратегическата ориентация се е насочила към международни партньорства, а визията – по необходимост към културно-политически цели. Срещата се търси най-вече с публиката, а форматът се е превърнал в селекция. Тази година тя показа осем български представления, избрани от жури сред кандидатствалите за участие екипи. Направеният подбор е достатъчно представителна извадка на открояващите се продукции на сцената, чиито автори са вече утвърдени имена. Преди три години фестивалът въведе и международна програма, но поради ограничения му ресурс и възможните избори са твърде ограничени. Но е амбициозен – впечатляващо е, че се явява копродуцент на две от четирите представени международни заглавия.

Селекцията на фестивала изведе на повърхността колко разнообразни форми на съвременния театър, танц и пърформанс развива независимата сцена. Тя реално променя сценичните конвенции, а с тях и ролята на публиката в представлението, като провокира различни начини на гледане и дори на съавторство и съучастие. Но сега ми се иска да откроя някои от по-провокативните тематични линии, забелязващи се в програмата.

В нея се очерта интересна линия от продукции, които по различен начин се занимават с „женското“ – едно ново поле на интерес. Авторското представление на Юлияна Сайска „Интервюта с душата“ се доближава до литературния театър, като построява текстове, идващи от св. Августин до Маргьорит Дьорас, в поредица от монологични фрагменти – травматични сцени, които драматизират желаещото тяло и прихванатата в своите вътрешни противоречия психика (душа), кулминиращи в усещането за не/способност за любов. Юлияна Сайска се доказва като актриса със силно присъствие. Пространството на Галерия „Етюд“ придава много интимна атмосфера, но и подчертава необходимостта личният жест в представлението допълнително да се стилизира и то да намери по-категорична поетика. Ако „Интервюта с душата“ прави психологически женски портрет, то Still to come: A Feminist Pornscape се плъзга по повърхността на женската сексуалност. Част от международната програма и копродукция с АСТ Фестивала, пърформансът е колективна работа между Рахел Бара и Фрида Лаукс (Германия), Ида Даниел (България), Ана Дублевич (Сърбия) и Зринка Ужбинец (Хърватия), развита в контекста на следването им в прочутия с експерименталната си програма за изпълнителски изкуства университет в Гисен, Германия. Тук те пренасят на сцената идеята за „феминистко порно“, което се оказва наложил се филмов жанр. То е царството на женското удоволствие, освободено от това да е подчинено на мъжкото и да обслужва мъжкия поглед. То обслужва самото себе си. Публиката в Червената къща обгражда сценичното пространство от различни страни. Фронталната перспектива е избегната, както и центрираният поглед. Вниманието плава в пейзаж от тела, чувствени стимули и символи на женското начало, от действия, които протичат паралелно и несвързано помежду си, навлизайки в зоните на инфантилното (само)афектиране на тялото. И при всичко това Still to come е умишлено неатрактивно и нецелящо да съблазнява зрителя представление. То отказва да инсценира женското тяло като обект на желание – то може самó да го произвежда и консумира, да го пренася върху други обекти и тела, без да се устремява към точка на кулминация. Дали под „феминистко порно“ трябва да се разбира нещо толкова нееротично, самодостатъчно и затворено в себе си, колкото е това представление?

Феминистката перспектива е траен интерес на Ива Свещарова и тя е заложена също в най-новото ѝ представление в полето на съвременната хореография „Съвършено розово“ (ДНК) заедно с Виолета Витанова. Рядко в независимите продукции у нас може да се види толкова естетска и прецизна работа с образността, атмосферата и звуковата среда. „Съвършено розово“ изгражда поредица от картини, в които пренапряга и буквално изтощава свръхеротизирани образи за женското тяло, идващи от различни сфери на културата и визуалността. Жената като сила, като амазонка, като възбуждащо-сплашваща (през страха от кастрация? – смело решение на сцена с рязане на дърво от две полуголи тела), като мека и нежна и т.н. Поредицата от акции непрекъснато сменя погледа, който конструира женското тяло през желанието. То се превръща в „бойно поле“ на сблъсък, на напрежение между наложените образи и роли „отвън“ и работата на представлението „отвътре“ в подхода му към ритуализиране на тяхната изкуственост. Натрапва се усещането за отношението тяло-образ като неразрешимо отношение на насилие. То като че ли е обобщено в последната картина с искри от електрожен, врязващ се в тялото на някакъв материал.

Друга открояваща се линия във фестивалната програма е на представления с политическа или социално ангажирана тематика. В българската селекция това бяха „Опиянение и гняв. Изследвания върху авторитарния характер“ (Лигна, Германия/Стефан А. Щерев), което се занимава с фашизма в миналото и днес като идеология и телесен език, с които зрителите участници са поставени в ситуация директно да се конфронтират; както и документалното представление-променада за уличните рециклатори „Което остава“ с режисьор Неда Соколовска. Но тук ще се спра и на другата международна копродукция с участие на АСТ Фестивала, Invisible Republic #STILL LOVING THE REVOLUTION на немската компания andcompany&co. Тя е известна с политическите си представления, а в Invisible Republic се пита какво се случва с идеята за революция днес. ХХ век „завидно“ е белязан поне от три и най-вече от май ’68 в Париж и Пражката пролет. Диагнозата на днешното време е „революционна меланхолия“ и „постреволюционна депресия“, за която артистите не са много сигурни дали има лек. Те обличат представлението в естетиката на Годар, размахват книги, четат и дискутират постмарксистка и феминистка теория, губят се в слогани за солидарност, акция и съпротива, миксират документални кадри от Прага, Берлин и София през 68-а с инсценирани такива. Намесват се и попарт колажи, игри на вещици, както и меланхолични рок изпълнения. В целия този „ремикс“ от материал, представен игрово – с ирония, с наигран инфантилизъм, с патос – представлението някак се разпада. Но най-големият му проблем е липсата на разбиране за различните контексти, които то твърде повърхностно смесва.

Най-еднозначно възприетите продукции бяха от българската селекция – „Щастливият Бекет“ по идея на режисьора Марий Росен (Център за култура и дебат „Червената къща“) и имерсивната инсталация Pure на танцовия артист Християн Бакалов (ДНК), които носят силен креативен заряд и въвлякоха зрителите в нови форми на взаимоотношение. Те продължават своя сценичен живот и заслужават по-подробен коментар, който, надявам се, предстои.