Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

За пореден път Русия извърши военно нападение срещу Украйна. Ден на позора. Най-черният ден в нашата история. Нападението, за което ни предупреждаваха, ни свари неподготвени. Ала отровата на враждебността кипеше отдавна. Днес мнозина твърдят, че отговорността лежи почти изцяло върху президента Путин и че руснаците като цяло са против войната, макар и да се боят публично да манифестират срещу нея.

Възможно е значителна част от обществото да е против войната, включително поради личните си интереси. Което не ни пречи да се запитаме как политически и психологически е възможна тази война. И тук изниква проблемът за руския постимперски расизъм, който е основна предпоставка за агресивната путиновска политика и който няма да изчезне с оттеглянето на Путин.

Руската федерация е расистка страна. Този неизменен във времето постимперски расизъм е пуснал корени в колективното ни съзнание и в нашата култура, в езика ни и в нашия светоглед. В средата на 90-те и в началото на 2000 г., когато Русия водеше война с Чечения, расистките настроения бяха насочени срещу родените в Кавказ. Появи се и полуофициалното наименование „лице от кавказка националност“, което държавната пропаганда превърна в самия образ на злото. След което, когато Чечения бе окончателно окупирана, много хора от Централна Азия – от Таджикистан, Узбекистан, Киргизия – дойдоха в Русия да търсят работа. Така възникна още един расистки образ, поддържан от масовата култура: образът на „жълтия“, на азиатеца, мръсна, невежа, но хитра твар, на която ѝ се е паднало да служи на богатите си бели господари.

Приведените два примера разкриват расизъм, построен на явното противопоставяне между „свои“ и „чужди“. Но има и друг расизъм, насочен срещу народите на Украйна и Беларус, основаващ се върху патерналистичния модел и съветския етос на „семейството на народите“. На украинците и беларусите се гледа като на съседи, „братски“ народи, които обаче се намират по-долу в тази въображаема семейна йерархия. Този многостранен расизъм е пряко следствие от руската имперска история и нейната колониална политика. Цели седемдесет години съветската система постулираше подобна „дружба на народите“ и равноправие на нациите.

Затова постимперският расизъм е жив и здрав. Политическото ръководство на Русия не смята, че Украйна може да е движеща сила на своята история и своята съдба. Следвайки руската имперска логика, Путин фактически отказва на Украйна правото да бъде истинската Украйна. Всичко това е страшен рецидив в постимперския расизъм, по силата на който териториите, които Русия исторически смята за „свои“, могат да съществуват само като подчинени и вторични националности. Към тези страни се отнасят единствено снизходително, като държави, подчиняващи се на заповеди. Тяхната съдба пишат други. За съжаление съм склонен да допусна, че тези ментални нагласи се споделят от значителен процент от населението на Руската федерация.

Дори при най-оптимистичния сценарий за бъдещето – падането на режима на Владимир Путин – си остава без отговор следният важен въпрос: какво да се прави с постимперския расизъм? Какво да се прави с него, щом като той до такава степен пронизва цялата руска държава, руската политика и руския живот? Би било наивно да смятаме, че пазарната икономика или демократичните практики са достатъчни, за да разрешат този проблем веднъж завинаги. Войната на Русия срещу Украйна освен всичко друго е и признак за моралния и хуманитарен крах на руската култура. На една култура, чиито водещи представители – от Достоевски и Булгаков през Бродски и Солженицин – също са страдали от вируса на империализма, от принципа за „преимуществото“ на руския език и особените му права.

Сега, когато думите „руско“ и „руски“ се превърнаха в язви на проказата за дълги години, на нас, хората от Русия, ще се наложи да преосмислим нашата култура, нашата история, нашата политическа система. На света не просто е нужна Русия без Путин. На света е нужна Русия, освободена завинаги от имперското си съзнание.

Мнозина мои руски познати и приятели днес искат прошка от украинците. Струва ми се, че още е рано за прошка. Ние, руските граждани, все още нямаме това право. Ще го получим едва тогава, когато престъпниците, които са на власт, бъдат привлечени към отговорност и си получат заслуженото наказание. Ако това не се случи, за нас няма да има прошка.

Статията е писана за в. La Repubblica

Превод от италиански Тони Николов