Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Когато ходеше по улицата, минувачите го спираха и той се спираше при всеки, говореше с познати и непознати. Хората го обожаваха и го гледаха с възхита“

Знам го от дете, бях чувал неведнъж името му, преди да го видя в писателската станция край Варна. Баща ми и неговите приятели често го споменаваха: „Радой каза това, Радой написа онова…“ В техните разговори долових и тревожното: „Удариха Радой и Борето за лютите чушки“…

Не знаех какви са тия чушки и защо заради тях удрят хората. Разбрах, когато баща ми донесе вкъщи изгорена страница от книгата на Радой и Димовски. Властта не само бе забранила „Люти чушки“, бе заповядала и да се изгори в пещите на Полиграфическия комбинат. От комина се разлетели тия опърлени странички, а минувачите ги събирали невярващи, че от небето, овъглени като крилата на Икар, падат епиграми и карикатури.

Пазим вкъщи и до днес тази обгорена страничка от историята на соца. Не само нацистите горят книги. Комунистите – също.

***

За всички той бе просто Радой. За мен – Чичо Радой.

Приятел съм с двамата му сина – от деца, та до днес. И като връщам лентата половин век назад, виждам как ние, „три усмихнати хлапета“, газим в прибоя на плажа „Кабакум”. И чувам гласа му:

– Кине!... Стефане!... Излезте, водата е студена!

Двамата му сина едновременно:

– Ама, тате!

Той ги прекъсва със сентенция:

– Влизането във водата е като половия живот – колкото по-късно, толкова по-добре!

По-големият, Кин, който е на шестнайсет, се прави на отворен:

– А който е започнал половия си живот, може ли да влезе в морето?

– Влизай тогава в морето! – отсича Радой с усмивката си на сатир.

Завиждах на Кин и Стефан, че имат страхотен родител – хем майка, хем баща, хем по-голям техен приятел...

***

Веднъж, пак в писателската станция, Чичо Радой се загледа в мен и каза:

– Приличаш ми на Левски! Искаш ли да изиграеш Левски в моя филм?

Трябва да съм бил на 14–15, тогава под носа ми растеше рус мъх. Изглежда заради тия пуберски мустачки му се видях подходящ за ролята.

– Ами... – измънках и се изчервих.

– Ти си истинският Левски!

И отмина, тананикайки си песничка: „Тия шуменки, с тия бели гуменки…“.

Цяла нощ не спах и мислих дали ставам за Левски. Накрая реших – не е за мен! Е, ще се съглася на някоя дребна роличка във филма, но не и за ролята на Апостола.

На сутринта, щом го срещнах, му казах:

– Не ставам, чичо Радой...

– Ааа, ставаш, ставаш... Само трябва да си повярваш!

– Ама Левски е бил по-възрастен...

– Докато почнем снимки, и ти ще станеш възрастен!

Сценарият му за Левски никога не се реализира. Но той не се отказваше да търси изпълнител за главната роля – няколко познати (не актьори) са ми казвали, че им е предлагал да изиграят Апостола. Или заради русите им мустаци, или заради сините им очи. Или просто за да си повярват.

***

Когато започнах да печатам първите си фейлетони, Радой ги забеляза – като ловък жонгльор с думите веднага бе разгадал и псевдонима Вешим. Срещнеше ли ме, не пропускаше да ме обсипе с похвали. Пишел съм много хубаво…

Ушите ми пламваха, а сърцето подскачаше от вълнение. Бях си наясно с възможностите и не съм си въобразявал кой знае какво. Но пък думите на Чичо Радой, сатирика легенда, когото гледах с възхита и обожание, ми даваха криле – като енергийна напитка от днешна тв реклама.

Това, изглежда, е била идеята на по-стария писател: да подтикне прохождащия в писането с начална скорост… Много млади автори Радой е насърчил – и в сатирата, и в поезията, и в белетристиката. На много пишещи е подал ръка.

Щом започнах работа в „Стършел” и всяка седмица мои фейлетони излизаха във вестника, Чичо Радой спря да ме хвали. Изглежда прецени, че вече нямам нужда от началната му скорост. Продължи да насърчава, но други прохождащи автори.

***

Често се виждах с Чичо Радой, когато идваше в редакцията на „Стършел“ или се спирахме да говорим на улицата, понякога му гостувах и у тях. Приемаше ме в кабинета си, задръстен от книги, списания и ръкописи. Артефактът, който всеки гост в дома на Радой помни, бе прословутия буркан с натопения налъм – посланието му бе: „Сатирата ще разцъфне, когато цъфнат налъмите“. Говорехме дълго, понякога с часове (говореше предимно той, аз слушах) за писането, за писателите, за политика… Имаше страхотна памет, цитираше чужди куплети и цели стихотворения, често се сещаше за някакъв парадоксален факт, ровеше из папките в библиотеката или в книжнината под леглото си и не се отказваше, докато не намери брой на стар вестник или списание, за да ми покаже нагледно за какво става дума.

Баща ми го нарече „крачещ референдум“ – когато ходеше по улицата, минувачите го спираха и той се спираше при всеки, говореше с познати и непознати на всякакви теми. Подхвърляше шеги и закачки, понякога и по-солени, но при него не звучаха безвкусно. Хората го обожаваха и го гледаха с възхита, името му често бе в устата им, а пък народното творчество му приписваше епиграми и волнодумства, каквито той не е писал или изричал.

„Радой е перипатетик“ – казваше още баща ми, напомняйки за оная философска школа от последователи на Аристотел, които философствали, докато се разхождат. Докато философстваше, Радой се разхождаше с приятели. В тия разходки се раждаха крилатите му фрази и епиграми, игрословиците и стиховете.

Годините минаваха, щом се срещнехме, Чичо Радой вече не ми даваше уроци по писане, уроците му станаха житейски.

– Ти на колко стана? – спря ме веднъж на улицата.

– На трийсет и шест...

– Ааа, време е да се ожениш...Аз като станах на трийсет и пет и си казах: което момиче срещна, за него ще се оженя... Тръгнах по улиците и се ожених за първата моя позната, която срещнах...

Направи пауза и продължи:

– Разбира се, след две години се разведох...

Пак пое дъх:

– Но пък имам двама сина...

Отново пауза:

– Разбира се, аз с тях не си говоря... Но пък имам няколко внуци...

Погледна ме и завърши невесело:

– И с тях не си говоря...

– Ами тогава, Чичо Радой, за какво да се женя?

– Защото си минал трийсет и пет! – натърти на своето и отмина.

***

От всичките уроци на Чичо Радой най-ясно помня последния.

Беше някакъв свъсен есенен ден. Ден на невървеж – детето болно, колата на ремонт. Едновременно трябва да съм на две места, а бързам за трето – към автосервиза. Тичам да хвана автобуса пред „Синьото кафе“, настигам го и се готвя да скоча вътре. Автобусът спира, отваря врати и отвътре слиза Радой.

– Здравей, Чичо Радой! – изрекох и се метнах. – Извинявай, ама много бързам!

Разминахме се. Вратите зад мен се затвориха. Автобусът потегли.

Радой остана на спирката и само го чух да казва:

– Е, добре... бързай!

Няколко дни по-късно го срещнах на „Попа“. Видя ми се доста остарял, отслабнал, унил. С мокро палто – твърде дълго е бил навън, под ситния дъжд.

– Искам да ти кажа нещо! – рече сериозно и ме хвана за ръкава.

Спряхме се на тротоара, под някаква козирка.

– Оня ден ти много ме обиди! – каза Радой. – Не се спря да си поговорим!

– Бързах, Чичо Радой – опитах се да се извиня.

– Колко приятели имаш? – погледна ме тъжно.

– Не са много...

– Ще загубиш и тях, ако толкова бързаш... Ако не се спираш да ги попиташ поне как са...

Това беше последната ни среща. И последният му особен урок...

***

Днес Радой има паметник на площадчето пред бившето кино „Изток“, сега магазин от търговска верига.

Двама са българските сатирици с паметници – Алеко и Радой.

Двамата са сравними – не толкова по творчество, а по морал. И двамата –

безсребърници. Щастливеца нямаше в джоба си монети дори за цигари, сатирикът Радой също бе над материалните неща. Беше човек справедлив, принципен и неподкупен. Не приемаше ордени, награди и отличия от властта. Отхвърляше и даровете на новите парвенюта. Цяла България помни как отказа луксозния автомобил, с който „кукувците“ се опитаха да го наградят – връчиха му ключовете пред камерите на телевизията. Радой, без да се замисли, дари автомобила на болница.

Така даде нравствен урок на телевизионните шоумени, че не парите и колите са всичко на тоя свят.

Урок, който „кукувци“ и „славита“ не разбраха и до днес.

Винаги, когато погледна към двата паметника – на Алеко в началото на пешеходната „Витошка“ и на Радой до „Плиска“, една мисъл ме човърка: защо им липсва пиедесталът?

И двамата бронзови сатирици са стъпили направо на земята – вероятно скулпторите са ги направили така, за да са сред хората, като част от улицата, от минувачите, от нормалния градски пейзаж.

Тук намирам грешката: и двамата – и Алеко, и Радой, не са част от българския пейзаж, не са просто единици от тълпата.

Те бяха нещо повече. И се издигаха по-високо от обикновения българин, макар да не го гледаха отгоре.

Двама необикновени българи.

Тях народът ги вдигна на пиедестал – в паметта си.