Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Книга за [не]българския народ. Ситуационистки détournement“, Златомир Златанов, Самиздат, София 2022 г.

Констатацията е убийствена: „Клиентелизъм, връзкарство, семейственост, шуробаджанащина, родова мерзавщина, мафиотщина надделяха безапелационно. Оказахме се либерали avant la lettre (буквално) – има само индивиди и приятели, обществото не съществува“. Безпощадното описание на българското тук и сега прави поетът, писателят и мислителят Златомир Златанов в своята „Книга за [не]българския народ. Ситуационистки détournement“. В нея той, основавайки се на предимно ляворадикални опорни конструкции с архитекти като Ги Дебор, Ален Бадиу, Славой Жижек, Джорджо Агамбен, Жил Дельоз, Жак Лакан, Мишел Фуко, Карл Маркс, Валтер Бенямин, орнаментирани тук-таме с изказвания на дясно ориентирани изследователи на социалното и онтологичното като Фридрих Ницше, Мартин Хайдегер и Карл Шмит, представя една картина на съвременния свят – и български, и чужбински (преди войната в Украйна, това е важно), от която те побиват тръпки. Арто Артинян, един от двамата автори на рекламните блърбчета на задната корица (ти може да си огорчен от капитализма, но не можеш да устоиш на тривиално-омайните му изнудвания), доцент по политическа философия в колежа „Манхатън“ към Градския университет на Ню Йорк, отбелязва: „Подобно на черния квадрат на Малевич, тази книга обозначава точката на абсолютната нула-начало, откъдето трябва да се започне един пробив извън омагьосания кръг на жалката ни капиталистическа действителност“. Нула-начало: за да тръгнеш, трябва да разрушиш. Да разпаднеш, нападнеш, упаднеш, спаднеш, изпаднеш, западнеш, отпаднеш…

Правиш всичко това с езика на западния постмодернистки и постпостмодернистки дискурс. Нямаш друг избор сякаш, колкото и той да е също елемент от този така вбесяващ те самодоволен капитализъм: „Признавам, че този неприемлив стил, който държа, тези чужди термини, тези лингвистични ексцеси, или по-точно ексцесивности, също са трупане на капитал. Но истината е, че определена лингвистична компетентност притежаваха само тези чужди дискурси, нахлуващи отвън, с които нямаше как да не се заемем, защото те вече се бяха ангажирали с нас“. Важно признание: за да говорим за българското, трябва да употребяваме небългарско: език, реч, идеи и смисли, категориален апарат, теоретичен ресурс… Преди време Александър Кьосев нарече тази нагласа „самоколонизация“, аз в свой отдавнашен текст я определих като „невладеене и непознаване на българския“. Обречена позиция: не, не че не може с инструментите на чуждия дискурс да се проникнат, обхванат и разплетат констелациите български, не; може, разбира се, но някак отстранено, някак хладно, някак отчуждено. И точно поради тази причина дори и най-точните диагнози да бъдат поставяни, дори и най-правдивите картини да бъдат рисувани, дори и най-неоспоримите истини да бъдат изричани, те нито биват чувани, нито виждани, нито отчитани – дрънка си там тълкувачът, забавлява си се; няма лошо, щом му е густо. Положението е нещо като: „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли те слуша?“ – откровено и съкровено слово пред празна аудитория, хич никой не остри уши. Златомир Златанов си дава сметка за този свой глас в пустиня, но не с отчаяние, а с примирение: „Няма българско събитие, само емпирични случвания […]“.

Няма български събития, но пък голяма част от книгата е посветена на събитието като такова, дефинирано така: „[…] събитието е спирка, прекъснатост, дръпната ръчна спирачка, а не локомотив на революцията […]“. Изводът е унищожителен: ако събитието е „дръпната ръчна спирачка“, то Българията, в която, както разбрахме, няма събития, хвърчи нанякъде, незнайно къде – може би към пропаст, може би към възвишение, с шеметна скорост. Това хвърчене е détournement, отклонение (българската литература чак се е изхитрила да напише книга с такова заглавие), и то (парадоксално) е в центъра на Златомир-Златановата „Книга за [не]българския народ“. Която, прочее, също е едно отклонение, détournement…

И в това е както нейният, така и нашият шанс: имаме го всички ние, каквито и да сме…