Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Мнозина не допущаха, че народът ни ще може да се освободи от руското обаяние, да намери своята самобитност. Така би било, ако имаше каквато и да е психична общност между двата народа – руси и българи. Но тях ги дели психична бездна“

Българското възраждане дойде късно. Отец Паисий хвърли своята ръкописна история едвам в края на осемнайсетото столетие. А и тя се чу от българите след половин век. Това се дължеше на настъпилото в Турция държавно разложение, което се отрази главно върху българските земи – арени на руско-турските войни.

Едва след Севастополската кампания, когато западноевропейските сили затвърдиха властта на цариградските султани, Турция се окопити и се заредиха в нея реформи. Гръцките земи се бяха обособили в отделна държава и към турските политически грижи се приобщи странична задача: да се омаломощи останалият в империята гръцки елемент. Това въздигна българите: те замениха гърците в държавните предприятия, почнаха трескаво да ги изместват и в пазарите. За късо време в Цариград се групира почти стохилядна българска колония от капиталисти, търговци, занаятчии и интелигенция – учени, поети, журналисти, висше духовенство, държавници, дори и благородници (един княз и един паша).

Българското възраждане се импулсираше от страничен импулс в държавния живот на Турция, а не просто от племенен романтизъм. През годините 1850–1870 важна личност в Цариград е българинът княз Богориди: султанът лично посещава дома му – внимание, каквото не е оказвано дотогава на никой християнин. Възпитател на турския престолонаследник по това време е българинът Райкович от Самоков, свършил факултет във Виена. А доверен съветник на султана и цензор на гръцката патриаршия е българинът Турко-Василаки (Васил Велков) от Върбица – „велзевулът на империята“.

В Турция, като в теократична държава, духовните началници на отделните черкови са политически глави на националната група. С откъсването на българите от гръцката патриаршия те постигнаха светско признание и единство на племето си в империята: оформиха се в нация със свой политически представител. Нещо повече: при опитите за учредяване на българска автокефална църква държавникът българин Турко-Василаки иска по официален ред да се назначи и формален светски глава на българите, един представител на племето при Високата порта…

Всичко това не е могло да не приобщи към очертаните реалистични контури на народната ни психология известни национални надежди – нова романтична черта.

Турските отстъпки спрямо българите не са случайни, нито са политическа наивност. В Българското възраждане избиват налице две струи, които спъват зародения политически романтизъм в племето.

Българските нотабили, като представители на българската народна мощ, дължат благосъстоянието си предимно на турските държавни предприятия. Психично у тях не се пораждат съблазни за сепаративна българска държава. Преживелият събитията български революционер и писател Стоян Заимов твърди в своите записки, че когато през 1875 г. се явил в Цариград да революционизира българската колония, хората му заявили ясно и категорично: предпочитат да са последни турски заптии в Анадола, отколкото първи сановници в някаква българска държава. По-късно отделянето на България от Турската империя бе домакинска катастрофа за тия слоеве: те трябваше да напуснат необятната сравнително Турция и дълго не намираха какво да предприемат в малкото българско княжество. Народ с така оформени предни слоеве не можеше да не подтиква цариградските политици към великотурски спекули.

Руският поход до Одрин на генерал Дибич през 1829 г. завърши катастрофално за българите. Нашите маси в Източния Балкан се помамиха от котленеца руски офицер Георги Мамарчев и въстанаха, за да се опрат на възвръщане на земите им. Но Русия, която с тази война закръгли азиатските си владения, се беше помирила с Турция, та генерал Дибич сви българите и предаде вожда им Георги Мамарчев на турските власти. После, при изтеглянето на войските си, руският генерал дигна българските маси по своя път и ги засели в Крим, откъдето изхвърли в Турция стохилядни маси татари. Това беше кървав погром за Източна България, където се поселиха тези татари (в началото на 60-те години на XIX в. русите изхвърлиха от Крим черкезите – пак стохилядни маси минаха през Източна България). Българската белетристика през Възраждането почва с повести и разкази за тази българска гибел в най-старинната част на отечеството ни (Илия Р. Блъсков). Кримските татари – голи и боси руски изгнаници – са пленили и грабили Източна България цяло десетилетие. При генерал-Дибичевия поход за секретар на Видинския валия служеше Сава Раковски, свършил факултет в Атина, после друг в Париж. Той лелеял в себе си надеждата да създаде по образеца на Сърбия българска държава и да ѝ стане княз. Раковски влязъл в тайни отношения с Дибича и шпионирал турците. Заловен обаче от последните и отпратен към Цариград, той се явява в Румъния и после излиза с известната своя филипика против Русия. „Пазете се от Русия! – пише той след погрома на Източна България. – Русите ще обезлюдят земята ни, ще я заграбят и ще ни претопят: българите нямат по-опасен враг от русите.“ Раковски е баща на българските революционни борби: той основава първите комитети, първия български революционен лист, първото българско политическо списание. Политическите му идеали не надхвърлиха обаче рамките на турско-българския държавен дуализъм по образеца на Австро-Унгария, в какъвто смисъл той издаде и меморандум.

Прочее тези две ярки струи в българското народно възраждане подбуждаха турците към ония отстъпки спрямо българското племе, които усилваха надеждите. И ако от тия времена на политическа близост не се добиха никакви резултати, причините не ще да са нито в несъществуващия у реалистичните българи расов романтизъм („славянско чувство“ и „русофилство“), нито пък в някаква турска некадърност. Англия и Франция разшириха и затвърдиха капитулациите в Турция и я погубиха. Тя се лиши от съществени ресурси за държавно домакинстване, та в провинцията настъпи застой и разтление, администрацията се отслаби и разврати. Краят е известен: национално обособените племена (дори и някои от мохамеданските такива) потърсиха спасение във въоръжен отпор и външна помощ.

Така нашият народ биде доведен до политически авантюризъм. А това не можеше да не наруши основно констатираните реалистични контури на българската народна психология. Тук имаме дори изненада за самата народна душа. В неусетно почналата кървава борба срещу турското владичество бликна неподозираната и от самите българи подсъзнателна стихийност. Хайдушкият епос на нацията, предаван от поколение на поколение в заунивни мелодии и примесен с фантастични образи, сега се оживотвори и реализира. Понесоха се в народа разкази за белградските подвизи на командвания от Сава Раковски български легион – подвизи, които хвърляха сянка върху сръбското юначество. Дойдоха легендите за хвърковатия Филип Тотю и за новия цар на Стара планина – Панайот Хитов. А всичко това породи фантастичният поход през Дунава на Хаджи Димитра и Стефан Караджа, поход, който беше истински мълниеносен гръм: сътресе из основа българската душа и надъха новите поколения с национално самочувствие, гордост, суета.

***

Последвалите български въстания покрусиха двете страни на Средния Балкан и северозападната част на Родопите, тоест средището на България. Така създадената от русите само след две години българска държава беше главоломна изненада за всички българи. И мнозина вече не допущаха, че народът ни някога ще може да се освободи от руското обаяние, да намери своята самобитност и да я въплъти в държава сама за себе си. А и така би било, ако имаше каквато и да е психична общност между двата народа – руси и българи. Но тях ги дели психична бездна. И се разкри тя в създаденото българско княжество още при първите стъпки. В политическите борби изведнъж избуя българското своеглавие: всеки разсъждава, критикува, отрича, гаври… никаква дисциплина! Да можеха да търпят това руските генерали… Те се сдушиха с българските нотабили. А тези бяха компрометирани в страната си. При административното разтление в Турция и през българските въстания нашите заможни слоеве се бяха отказали от политическата си роля и изпаднаха в себична инертност: в спекулациите си те боравеха с простени и непростени средства, поддържани от изпадналите в злодеяния властници. И угнетените народни маси прегърнаха революцията – потръгнаха с „хъшовете“. Сега, в свободна България, руските генерали се сдушиха с този компрометиран заможен слой, привиха към същото и доведения княз, суспендираха учредената конституция и се заловиха да създават държава по руски образец… А как можеше да стане това! Възбуя цялата страна така неистово, че сам известният шеф на русофилството в България – Драган Цанков – пръв хвърли по адрес на Русия паметните думи: „Не щем ѝ ни жилото, ни меда“. Народът спечели на своя страна княза си, а отритна руските генерали, които вече враждуваха и с младото българско офицерство.

Враждата между руските инструктори и нашите офицери идеше от сблъскването на българската самобитност с психично чуждото ѝ руско опекунство. Руските инструктори се видяха изолирани в страната; самите българи не биха могли да прецизират тогава основните причини. И се доизживя исторически извънредно красноречива изненада: освободените от Русия българи само след седем години подготвиха и извършиха Румелийския преврат, а нито един русин не бе посветен в него, макар че властта в страната все още беше в ръцете на руските консули и на руските военни началници!

Конфузията беше голяма. В Петербург се разсърдиха и се забъркаха. Не им оставаше друго, освен да повикат своите – изолираните от народа в България – инструктори назад. Но българите и без тях биха сърбите на Сливница. Туй преля чашата и от Петербург прибягнаха до радикална мярка: устроиха детронирането на Батенберг. А то се последва от нова и по-съкрушителна конфузия: българите потушиха руския комплот и си върнаха княза.

***

В българската художествена литература има страници как старопланински колибари посрещат първите български началници: те ги прегръщат, целуват им ръцете, сабите, пагоните. Можем да си представим великата радост, с която народът е посрещал своя княз. Тълпите не могат без вожд и намерят ли го, държат се за него, като откриват така себе си, своето единство, воля и мощ. Особено след Сливница българите наистина виждаха в княз Батенберг народното си единение. Детронирането му хвърли нацията в униние. Скоро в общественото самочувствие взе връх отрицателната черта от народната психология – песимизмът. „Няма да я бъде нашата“ – заговори всеки типичен българин. И ехидно добавяше: „Проклет да е султанът, че си даде царството“…

И после – дълго стоя открит един върховен въпрос на държавен престиж и на условията за българска политическа независимост. Признаването на новия княз трябваше да стане при зачитане на моралната и историческа същност на контрапреврата. Примирението ни с Русия трябваше да е не снизхождение и милост от нея към българските патриоти и към избрания от тях „узурпатор“ княз, а наопаки, това примирение трябваше да носи снизхождение и милост от България към тези от изменилите ѝ синове, които бяха осквернили държавния ѝ престиж и бяха убили радостта на народа си. Точно изразено: княз Фердинанд трябваше да постигне признаването си като победител на руската дипломация, за да освети с това правото на българския народ да има държава сама за себе си. Историческият момент изискваше да се отбие общественото внимание в България от трънливите въпроси на международното положение и да се ангажира то във вътрешните борби. А един нециментиран народ не е тъкмо в пътя на нормалното си развитие, когато се разяжда изключително във вътрешни борби. Тези борби, особено когато умишлено се отклоняват от международното положение в незакрепналата държава, не могат да не избият в идейни сектантства и ексцентричности. Това не само, че не допринесе за общественото дисциплиниране у нас, но упражни по-после пакостно влияние върху възникналите в Македония кървави борби, които непосредствено засягаха българския държавен живот.

***

Покойният държавник Стефан Стамболов чувстваше народа си, проницателно пипаше пулса на живота му и изнесе периода на бунтовете почти без жертви. Истина е, че той нямаше причини да губи равновесие: крупните руски конспирации биваха осуетявани и отбивани от самия народ. И ако Стамболов се провали, то бе защото зад него вече се издигаше държавник с по-модерни изисквания: новият княз. Стамболов принадлежи на историята и ние можем да бъдем категорични: той биде бламиран от семплото свободолюбие на българското гражданство. При това диктаторът трябваше и можеше да бъде свален за всичко друго, но не и за външната си политика. Историческият момент създаде в страната опозиция, чиста от манипулациите на руските конспиратори. А в това направление Стамболов и сам вече бе много допринесъл. Нихилист на младини, диктаторът бе толерантен към левичарите: под неговата егида добре вирееха крайни пропаганди за социални реформи. Това отговаряше и на нуждата да се отклони общественото внимание от трънливите външни въпроси. Така в страната възмъжа поколение, което замечта за всевъзможни реформи. Оставаше тоя кипеж да се насочи така, че накрая държавният глава да посрещне изискванията на живота в страната като модерен държавник, а не като онези в Русия.

Стамболов падна под буен народен напор и мястото му зае младият български княз, непризнат още от никого, освен от българския народ.

В първия момент от свалянето на Стамболов народните маси възбуяха. Тълпи пред Черната джамия проявиха почти кървава воля, за да освободят стария държавник Петко Каравелов, който се бе провинил при детронирането на княз Батенберг… И забързаха от всички страни към България и емигрантите русофили, за да поемат ръководството на „покаялия“ се народ.

Но Черната джамия остана затворена за Петко Каравелов и не се отвориха границите на България за емигрантите… Това се постигна не само без жертви, но почти без шум! Историкът ще намери, че е имало по изборите „гасене на свещи“. Но то се забрави. А можеше да има неща, които не се забравят: затвори, побоища, бесилки. Интелигенцията се проникна от върховната задача на момента. Сега трябваше исторически да се подчертае, че българският народ бламира детронирането на първия си княз и че новият държавен глава има единодушното му доверие. Казано с езика на тогавашния политически темп, трябваше да се хвърли в лицето на външния свят следната характерна духовитост, в която българският народен гений бе кондензирал тогава българското политическо его – русофил и русофоб спорят в селска кръчма:

Русофоб (с чаша вино в ръка): Чуй, бе, това вино мое ли е?
Русофил: Твое е.
Русофоб (изпива си виното): Изпих ли го?
Русофил: Изпи го.
Русофоб: Е, какво иска Русия?...

***

Непосредствено след периода на превратите почнаха македонските бури: в Македония се хвърлиха въстанически дружини, които се командваха от офицери на действителна служба. Целта беше: под заплашването, че ще се създаде едно сериозно движение в Македония, когато това най-малко се желае от Петербург, та под такова заплашване да се принуди Русия да признае извършеното от България изцяло. Целта се постигна: руската дипломация биде бита по всички линии и тя отстъпи.

Но македонците се почувстваха жестоко измамени. А тъй като българската столица, поради близостта ѝ до македонската граница, беше средище на многохилядна емиграция от робската област, повдигнатият за други цели македонски въпрос неусетно се превърна в ахилесова пета в българския политически живот. Духовете възбуяха и страната се хвърли в пяната на бунтарството. Скоро борбите зад Рила плиснаха кърви и в самите столични улици. Така ерата на войните за България почна десетилетие преди формалното ѝ оповестяване.

Най-съкрушително въздействие върху народната душа през този период упражни дезорганизирането на политическите групировки. Съзнаваше се, че при предстоящия конфликт на Балканите най-тежкият кръст ще се падне на българите: земята ни е средище. Трябваше да си създадем съответния международен престиж, да организираме силите си, да увеличим богатствата си и да трупаме запаси. А след преживените сътресения гражданството не догонваше събитията. Това разбиваше настроенията, пречупваше даже характери и докара чувствителен упадък в предишните простодушни нрави.

***

Бъдещият съзерцател ще разполага с други данни и при други хоризонти ще постига и преценява нас, днешните българи. В последните години на исторически перипетии ние имаме исторически момент, за да подскаже и нам онова, което поколенията ще откриват в нас като основна обществена ценност. Този момент е погромът от 1913 г.

При нанесения ни от всички съседи съкрушителен удар, ние – народ, ръководители и държавен глава – потърсихме своите достойнства и недостатъци, силата и безсилието си. И ужасени за делото на своя живот – ужасени за съграденото от нас през четвърт век взаимни сблъсквания, отстъпки и обнадеждявания – свихме ние в бясна ярост пестници, но не изгубихме ума и дума.

То бяха дни, когато в българската душа възкипя всичката злоба, всичката ненавист и отмъстителност, набрани през вековете на робството. Обществената ярост се разливаше като черна вълна, от планините и полетата, като се насочи и към столицата. Имаше моменти, когато тя беше пред вратите на казармите и застрашаваше да залее, да удави, да отвлече…

Това беше висшият момент, в който се отрази нашето поколение с постигнатото в дела, в чувства и в мисли… И така се откри постигнатото през наши дни идентифициране на политическата независимост с въздигнатия първичен девиз българска държава сама за себе си.

1916 г.