Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

56-и кинофорум в Карлови Вари, 1–9 юли 2022 г.

Тази година кинофестивалът в Карлови Вари е в процес на активна „ремисия“ и връщане към нормалността. След като през 2020 г. въобще не се състоя заради пандемията, а миналата 2021 г. бе преместен от обичайния период в началото на юли чак в края на август, сега вече всичко е според „канона“! 56-ото издание декларира успешно амбицията да възвърне самочувствието на организаторите и доверието на зрителите. А освен това домакините мислят перспективно за неговото обновление и бъдещо развитие като водещо киносъбитие в Централна и Източна Европа. Затова най-категорично работи преформатирането на предишната конкурсна категория „На изток от запад (която бе ориентирана към новите демокрации на изток от падналата Стена), а сега вече под названието „Проксима“ е с неограничена териториална селекция и „астрономически“ символ като най-близката звезда до нашето слънце (тоест до основния конкурс). Защото авторите от тези страни (и ние сред тях) вече искат да са конкурентно равнопоставени със световното кино. Нова е и прибавената информационна категория Imagina, която предоставя екран на експериментални и авангардни филми. А в перспектива „мозъчният тръст“ на фестивала мисли и за бъдещо коопериране (под разумна форма) с набиращата все по-голяма енергия индустрия на компютърните игри като възможен допълнителен „прозорец“, но без да се промъква в територията на традиционното кино.

И тъй като от широката програмна схема е отпаднал международният конкурс за документални филми, то в основното състезание наред с 11 игрални заглавия бе намерил място нашият нов документален филм „Една провинциална болница“ (продуцент Мартичка Божилова) на режисьорското трио Илиан Метев (той като най-опитен е монтирал филма) плюс оператора Иван Чертов и звукорежисьорката Златина Тенева. Те двамата са снимали на място в Кюстендилската болница през трудните месеци на ковид пандемията. Никак не е изненадващо, че тъкмо в такава конкурсна селекция филмът получи наградата на Екуменическото жури с мотивацията „За хуманните идеи, за яркия пример на осъзнат лекарски дълг и за положителните послания към зрителите“.

Добре известно е, че последните две години бяха трудни за цялото световно кино. Затова прави чест на селекционерите, че са успели да направят добра подборка като проблемно-тематичен спектър и като посоки на художествените идеи в различни национални кинематографии, дори с някои радващи изненади. Сред тях са и „моите филми“ тази година.

„Лято с надежда“ е по същество ирански филм, но продуциран от Канада. Садат Фороухи не е прецедент на жена – режисьор в ислямски Иран. Но вторият ѝ филм от замислената трилогия за статута на тийнпоколението в страната с авторитарен режим откроява нейния смел талант плюс художествена зрелост. И Голямата награда Кристален глобус не е изненада – очевидно журито е оценило тези добре защитени аргументи. Любопитно съвпадение е отличаването на испанския филм „Трябва да дойдете и да видите“ (реж. Йонас Труеба) с втората по важност Специална награда. Защото неговите четливи артистични наблюдения също запазват свеж и любопитен поглед към статута на младото поколение и неговото цивилизационно бъдеще. При това сюжетният разказ е умело преплетен с музикални цитати от песента Let’s move to the country на Бил Калахан. А допълнително достойнство на филма е чистият, лаконичен екранен език, събрал целия есеистичен разказ само в 64 минути.

Както повечето големи международни кинофестивали (Берлин, Кан, Венеция), и Карлови Вари отзивчиво предоставя екран на своето национално кино – тази година 2 филма в основния конкурс и още 2 в „Проксима“. При това игралният дебют „Граници на любовта“ на реж. Томаш Вински смело ревизира и преосмисля феминисткия уклон от последните години в основното послание на филма си. Темата за освободените сексуални фантазии все още е табу за много житейски двойки. Но този умен и задълбочен филм ясно декларира, че при физическа, сексуална и духовна хармония любовта наистина е безгранична! Ала при съзнателен декларативен опит тя да се „освободи“ като отворена връзка (евфемизъм за съгласувана изневяра), тя е обречена и се разпада от безсмислен егоизъм и безотговорна самодостатъчност. Авторът на филма категорично избира статута на любовта пред полигамията. А може би и заради това заслужи наградата на международната критика ФИПРЕССИ.

Любопитно е, че още един ирански филм, „Като риба на луната“ (в конкурса „Проксима“), също дебют и пак на жена – режисьорката Дорназ Хайха, разсъждава за семейството като крепост на единението и всеотдайна емоционална обвързаност на двойката в името на детето и неговото бъдеще! Разбира се, това не е единственият възможен прочит на темата, но авторката (тя е и сценарист) убедително защитава тезата си, естествено, в конвенциите на своята ислямска общност. Но това още веднъж доказва, че светът не е еднообразна матрица, която тиражира универсална конфекция, и чест прави на селекционерите решението да покажат два външно толкова различни филма.

Безспорен плюс на селекцията е и включването в информационната програма на един ярко политически документален филм. Заглавието „Убийство на журналист“ звучи ясно и недвусмислено, а достоверната фактология е добре известна. През февруари 2018 г. Словакия бе разтърсена от шокиращо събитие: разследващият журналист Ян Куциак и неговата годеница са брутално убити като безпощадно отмъщение на силната местна мафия, която не прощава разкриване на мръсните тайни за съмнителни бизнес отношения и политически „чадър“ над тях. Случаят предизвиква най-мощните граждански протести в Словакия след падането на комунистическия режим. На всички е ясно, че в това дръзко престъпление и неговото „замитане“ са замесени местни олигарси, подкупни магистрати, егоистични бизнесмени, корумпирани полицаи и безскрупулни политици. Безплодното разследване продължава вече четири години и все още няма окончателни резултати или присъди. Допълнителен, но много показателен факт е, че филмът на американския режисьор Мат Сарнецки е копродукция на Дания, САЩ и Чехия, но без участие на словашки продуцент! А това доказва реалната трудност да се направи достоверен екранен документ, който „слага пръст в раната“ и би бил изключително полезен като допълнителна гражданска енергия за продължаващия съдебен процес. Филмът умело е построен като разследващ трилър, в който основни персонажи са родителите на журналиста, както и негови колеги, които въпреки всички трудности не са престанали да търсят истината и участват именно от такива подбуди. Подобни сюжети са известни от документалната практика и от игралното кино в много страни, особено ярко в италианските антимафиотски филми от 60-те и 70-те години (редица шедьоври на режисьори като Франческо Роси, Дамяно Дамяни и други). Този нов актуален документален филм не би бил никак излишен в програмата на някоя от нашите телевизии с национален обхват или поне в селекцията на представителни фестивали като София Филм Фест и „Киномания“.

И в заключение, няколко реда за един от моите „вкусни“ филми –„Веспер“ (2022, Литва, Франция, Белгия), които се срещат не на всеки фестивал. Става дума за добър и универсално разбираем опус на режисьорския тандем Кристина Буожите и Бруно Сампер. Сюжетът е сръчно построена екранна дистопия от неопределеното бъдеще, когато земната екосистема е в колапс и дори елементарното изхранване на хората е невъзможно. Но затова пък злите сили от символната Цитадела диктуват настоящето и бъдещето на малцината оцелели земни жители. А срещу тях се изправя едно 13-годишно момиче Веспер, което с помощта на загадъчна жена пророчица от неизбродните блатисти гори се опитва да спаси биологичните видове, за да могат хората все пак да оцелеят. Фантазно-приказният сюжет не олекотява филма, а напротив – води го към увлекателен трилър, защото екранният разказ впечатлява с ефектна визуална среда, перфектнa операторска работа и сценографско решение, плюс много убедителни CGI ефекти (компютърно генерирани изображения). Тъй като основният тезис на филма се изнася от 13-годишната Веспер (непрофесионалната изпълнителка Рафаела Чапман), в зрителското съзнание неволно се промъква асоциативна връзка с натрапчивата психодекларативна екологична кампания на нейната реална шведска връстничка Грета Тунберг. Но филмът, макар и фентъзи дистопия, по-силно ангажира зрителското внимание и това е един от парадоксите на изкуството: понякога художествените аргументи работят по-убедително от публицистичните декларации.