Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Архитектурата е нещо повече от форми и материал. Архитектите носят отговорност пред обществото.“ Британският архитект Дейвид Чипърфийлд в интервю за сп. „Шпигел“

Проектът Morland в Париж, за който отговаряхте, е пример за демократично строителство. Сградата приютява офиси, социални жилища и луксозни апартаменти. Има седмичен пазар, в басейна на петзвездния хотел всяка сряда могат да плуват ученици, а на терасите на покрива се отглеждат биозеленчуци. Така ли изглежда бъдещето на градското живеене?

Мисля, че в един идеален свят новите строителни проекти ще изглеждат така. Morland обаче е преди всичко пример как частните инвеститори могат да бъдат контролирани от публичната власт. Всички градове от години се борят не само да привлекат инвеститори, но и да ги накарат да направят нещо за цялото общество. Създаденото тук е необичаен хибрид между държавно и частно участие.

И това се дължи на Ан Идалго, кмета на Париж, направила точно задание за обявения конкурс.

Изискванията бяха много прецизни и шанс имаха само инвеститори, които бяха готови да се придържат към тях. Във Великобритания това не би било възможно, там принципът на свободния пазар е свещен и държавните изисквания се възприемат като нелегитимна намеса.

Балконите на социалните жилища са точно толкова големи, колкото и на частните апартаменти, където квадратният метър струва 16 000 евро. Това възможно ли е?

Защо не? Градовете са за това – да живеят в тях едни до други богати и бедни. Впрочем друго и не беше възможно заради вида на фасадите. Къде е проблемът? Мислите ли, че хората имат проблем с бедността, вие имате ли такъв?

Аз не, но някои богати хора имат. Иначе не биха живели в луксозни гета.

Може би се страхуват, че жилищата им биха изгубили от стойността си, ако в съседство живеят бедни. Намерението на градската управа да заложи при този проект на социалното смесване успя. Тук никой не губи пари. Жилищата бяха продадени и няма да се обезценят. И вместо магазин на „Прада“ на партера има седмичен пазар и площадка за деца… Никой инвеститор не би го направил доброволно, но функционира.

Предпочитате един такъв проект пред атрактивен нов небостъргач в Ню Йорк?

Разбира се. Колкото повече остарявам, толкова по-често се замислям за отговорността на архитекта. Към социалната страна се прибавя и една друга – устойчивото строителство. На терена на Morland беше старата сграда на Парижката префектура. Парижани я мразеха, защото в нея си плащаха глобите. Освен това тя беше грозна, но ние я санирахме и я надстроихме с два етажа. В действителност грозните сгради не са проблем.

Това казвате тъкмо вие, архитект с международен опит?

Какво представляват градовете? Те са това, което наричам хардуер и софтуер. Вижте бара, в който сега седим. Хардуерът – външността и обзавеждането, не са хубави. И въпреки това ние двамата сме пожелали да дойдем тук, защото софтуерът, атмосферата, е подходяща. Има куп случаи, в които хардуерът не е прекрасен, затова пък софтуерът, душата на едно пространство, на една сграда, е изненадващо добър. Проблемът е, че архитектите са обсебени от хардуера, от качеството на дизайна, но в края трябва и двете да си съответстват.

Трудно ли е да се построи нещо ново в Париж – град със запазена архитектура от XVIII и XIX век, в който няма място за съвременни сгради?

Ако вие като архитект искате да ви преценяват само по видимите резултати, по външното, Париж може да е трудно място за вас. Във всеки случай не е град за всички онези, които търсят бяло платно, за да се докажат. Ако обаче като архитект виждате ролята си и в това да превръщате градовете в по-добри места и да решавате наличните проблеми със застроената среда – тогава защо красотата на Париж да е бреме?

Имате ли любима сграда там, образец на съвършена архитектура?

Безспорно Центърът „Помпиду“ на Ричард Роджърс и Ренцо Пиано. Защото представя нещо съвсем ново – с опита културата да се позиционира в центъра на обществото. Учил съм при Ричард Роджърс, спомням си как някога ни развеждаше из строежа. Тогава не ставаше дума за формалистична архитектура, а за това как би могъл да изглежда един музей. Оттогава Франк Гери проектира впечатляващи конструкции във всевъзможни форми, но не се появи друг такъв радикален проект като Центъра „Помпиду“.

Пандемията промени из основи света на труда. Има ли все още смисъл да се проектират офис сгради? Не е ли по-адекватно съвместяването на офиси и жилища, на различни експлоатации и социални среди?

Това е най-старият принцип в света, но в един момент сме го изоставили, защото инвеститорите предпочитат да пласират клинично чисти продукти. Градовете обаче не са чисти – и тъкмо затова ги обичаме! Вижте Лондон, вдигането на цените на недвижимите имоти превърна центъра в квартал за забавления и висококласен шопинг. Никой не живее там, никой не може да си го позволи. Осъзнах го едва по време на пандемията. Непоносимо е, трябва да го променим.

За целта са нужни строги държавни регулации като в Париж.

Абсолютно. Интересно е да се види как ще завърши този дебат в Берлин. Той започна по-късно, затова пък се ожесточи много повече. Според мен Берлин все още е хипи град. Жителите му са свикнали, че той в продължение на десетилетия е бил недооценен. Затова трудно разбират безумното нарастване на цените, което предизвикаха частните инвеститори. Нямам представа как ще завърши тази битка. Знам само, че за един град е трудно да отклони инвеститорите.

Отказвате ли поръчки, защото не отговарят на принципите ви като архитект?

Много неприятен въпрос. Когато все повече осъзнаваш колко неравенства и несправедливост има в обществото и какви щети ние също му нанасяме. Много архитекти са си изцапали ръцете.

Какво имате предвид?

Навсякъде по света архитектите носят отговорност за строителната индустрия, за сградите. Аз съм твърдо убеден, че застроената среда оказва голямо влияние върху хората – за добро и лошо. Следователно не можем да постъпваме така, сякаш като колектив не носим отговорност, макар че отделният архитект не може много да направи.

Има ли проекти, за които съжалявате, които днес не бихте направили?

Не бих го формулирал така, но има поръчки, към които днес бихме подходили другояче. В нашите бюра ние непрекъснато се опитваме да си задаваме въпроси как осъществяваме нещата. Имахме проект в Южна Корея, беше от поръчките, които наистина доставят удоволствие, но когато накрая изчислихме колко често сме летели дотам, доста се замислихме.

И какво следва за вас от това?

Изводът не е, че ще строим само в центъра на Берлин. Дейността ни не позволява да се оттеглим в локалното. Обаче следващия път ще се организираме по друг начин, ще използваме дигитална комуникация и ще помислим за сътрудничество с местни партньори. Не е задължително да летим толкова много.

Как се справяте с все по-оскъдните ресурси и растящите енергийни цени?

В тези неща сме доста добри, както много други в нашия бранш. Енергийните разходи винаги могат да се ограничат. Има соларни панели, зеленина на покрива, преработка на използваната вода в самата сграда, което беше приложено в проекта в Париж. Всичко това вече не е проблем. Аз по-скоро си задавам въпроса как ние, архитектите, можем да влияем повече на заданията.

Да имате повече предложения към инвеститорите?

Добре е да обсъждаме с тях проекта на един по-ранен етап. Когато ни се обаждат, много от нещата вече са решени. Тогава се казва: трябва да е 40-етажен небостъргач с офисни площи. В този момент не е лесно да поставим въпроси. Сигурни ли сте, че трябва да е на 40 етажа? Трябва ли да са само офиси? Трябва ли да е точно на това място в града?

Има ли неморални поръчки и сгради?

Имали сме късмет повечето запитвания да са в допустимите граници и не се е налагало често да отказваме поръчки. Но едно от четирите бюра „Чипърфийлд“ се намира в Шанхай. Трябва ли да работим в Китай, морално оправдано ли е?

Какъв е отговорът?

Да, трябва. Защото един от интересните аспекти на нашата професия е, че проектите ни възникват и трябва да бъдат построени в диалог с възложителя. Такъв проект продължава с години, не всичко е установено още в началото. Така възниква културен обмен, който е от полза и за двете страни. Винаги съм го усещал като дар.

Имахте два големи проекта в Москва, но няколко дни след нападението над Украйна обяснихте, че се изтегляте от Русия. Бюрото ви осъди публично агресията на Путин. Имаше ли дълги дискусии преди да вземете това решение?

Честно казано, не. За щастие нашите възложители разбираха ситуацията и ние открито разговаряхме с тях.

Други предприемачи се нуждаеха от повече време, преди да се оттеглят. Защо толкова бързо ви стана ясно, че не искате да работите като архитект в Русия?

Има моменти, когато си принуден да се определиш. Така усещах ситуацията тогава. И руските действия в следващите седмици потвърдиха нашия курс. Рядко във война като тази можеш да разграничиш толкова недвусмислено добрите от лошите.

Мислите ли, че някога отново ще работите в Русия?

В момента не мога да си го представя. Понастоящем разговаряме с украинците, по-точно с Министерството на инфраструктурата в Киев, за да им помогнем при възстановяването. Впечатлява ме, че не чакат края на войната, за да започнат възстановяването.

И вие съветвате министерството?

Не бих се определил като официален съветник. Много международни архитекти се обърнаха към украинците: ако се нуждаете от нашата помощ, ние сме на разположение. Аз съм само един от тях.

Изпитвате особена страст към реновирането и преустройството на исторически сгради, защо?

Като архитект искаш да правиш важни неща, а не само да служиш на някой инвеститор като технократ изпълнител. И заниманието с историята дава този смисъл, макар че историческите проекти са сложни и мъчителни. Мисля, че това е причината да ме привличат. Освен това не искаме да се превърнем в „бутиков офис“ и да приемаме само поръчки, които отговарят стопроцентово на нашия вкус.

Казвали сте, че не се интересувате от архитектура, в която се разпознава авторовият подпис.

Не се интересувам от това да сложа някъде моя подпис, интересува ме ангажираността. Ние не сме художници, ние сме насред хаоса, наречен живот. Някой може да каже, че не желае да е част от този хаос и затова работи само при перфектни условия – например ексклузивна частна вила в планината. Това мен не ме интересува. Архитектурата е нещо повече от форми и материал. Трябва да се впуснеш в този свят. Един футболист не играе само когато навън не вали. Още веднъж повтарям: архитектите носят отговорност пред обществото.

И тя включва по възможност да не се събарят съществуващи сгради, както вие настоявате?

Ние молим всеки клиент, който иска да събори съществуваща сграда, да премисли възможността за повторна употреба и му даваме предложения. Изчисляваме разходите, похабения материал. Все някога обаче се стига до идеологическия въпрос: искаме ли да направим усилие да запазим старото? Опитвали ли сте някога да поправите тостер? Това не е възможно. По-просто е да си купиш нов.

Казвате за първите десет години от вашата кариера, че сте се чувствали като машинист в униформа, който не знае дали в действителност може да кара влака. В каква фаза от кариерата си се намирате днес?

Като застаряващ архитект трябва да реша как искам да продължа. Отделям много време на моята фондация RIA, в която изследваме проблеми на околната среда и обществото и как архитектите могат да осигурят качество на живота.

Вашата фондация се намира в Галисия, където имате къща на Атлантическото крайбрежие. Как се стигна дотам?

Преди шест години президентът на този преобладаващо селски регион в Испания ме потърси за съвет. Искаше да знае защо много от тези някога красиви села с развитието на Галисия са станали толкова грозни. В началото мислехме, че става дума само за архитектура. След много разговори обаче ни стана ясно: транспортът е обезобразил тези места, те са прорязани от магистрали. Така възникна нашата фондация, която работи върху проекти за предотвратяване на такива тенденции. Галисия не е богат регион, но има високо качество на живота. За нас е интересно как политическите решения могат да влияят върху средата – много повече от всеки архитект. Прекарвам средно около шест месеца в Испания. Мисля, че новите ни задължения са в духа на нашето време.

Превод от немски Людмила Димова