Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Ние сме израснали в система, командвана от една лъжлива идеология. Каквато ще да е, идеологията те стяга в менгеме.“ С актьора разговаря Деян Статулов

Когато през 2019 г. водехте церемонията на Берлинале, в речта си споменахте за влиянието на филмотечното кино „Одеон“ в София. Има ли филми, които са формирали светогледа ви по онова време?

Е, чак да формират мирогледа ми на 12–13-годишно момче, не. Но много филми са ме впечатлили. Помня, че баща ми ме насочи, когато може би съм бил на тринайсет, към една поредица на Тодор Андрейков...

Към Киноуниверситета на проф. Андрейков.

Да, беше посветен на Бергман. Баща ми купи билет и каза: „Отивай там, това е хубаво“. Аз отидох и Тодор Андрейков изнесе една лекция, от която нищо не помня, но ми беше много интересно. И тогава гледах за първи път филм на Бергман, беше „Поляната с дивите ягоди“. Нищо не разбрах, но бях тотално погълнат. Същото ми се случи две години по-късно, когато излезе „Фани и Александър“. Случвало ми се е и с „Оловно време“ на Маргарете фон Трота. Помня, че гледах „Фани и Александър“ в кино „Витоша“.

Тогава беше студийно кино…

В самото кино „Дружба“ (сега „Одеон“) ходех на всички филми. Бил съм още по-малък и гледах цялата поредица на Харолд Лойд, Чарли Чаплин, Бъстър Кийтън в първи салон на кино „Култура“, а втори салон беше оставен за документално кино. Спомням си прожекциите в кино „Дружба“ и уестърн поредицата на Джон Форд и Джон Уейн. Имах по-различна представа за уестърна и тя идваше от кино „Георги Димитров“, сегашното „Възраждане“, което горя. А понеже моят прозорец беше точно срещу киното, аз всеки ден следях афиша и един от първите ми спомени е „Лъвицата Елза“, имаше такъв филм. Там съм гледал „Удар със стик“ с Пол Нюман и разни уестърни, които вървяха по това време с Клинт Истууд, с повече пистолети и екшън за тогавашните разбирания.

Като всяко едно момче, съвсем нормално е.

Но в киното на Джон Форд не беше така. В „Човекът, който уби Либърти Валънс“ с Джеймс Стюарт и Джон Уейн имаше съвсем други взаимоотношения между героите. Разбира се, да не забравя филмите на Фелини или „Последно танго в Париж“ на Бертолучи, „Чичо ми от Америка“ на Ален Рене, „Метрополис“ на Фриц Ланг. Това са все филми, които са оставили трайни, макар и еклектични, разпокъсани спомени в мен. По-късно бяхме полудели по филмите на Милош Форман – „Коса“ и „Полет над кукувиче гнездо“.

Странно е как тези филми са се промъкнали в българския афиш.

Това се чудя и аз. Според мен или вече е имало някакво пропукване на системата, или просто властта го е правила нарочно – като вид назидание и злорадство над киноманите и колегите – кино, които никога няма да ви позволим да правите. Или чисто и просто е правено от глупост и незнание. Все пак това са послания, направени от дисидент – Милош Форман, човек избягал от системата, и те го показват.

А мислите ли, че „Полет над кукувиче гнездо“ го пускат, за да покажат какви са „онези хора“ в Америка?

Точно това имам предвид, както и филмите на New Hollywood като „Среднощен каубой“ или „Кучешки следобед“. Властта ни показва какви хора живеят в „пропадналата капиталистическа система“ и колко страдат…

А до каква степен българските филми и тези с участието на баща ви Ицках Финци са ви провокирали да станете актьор?

По-скоро аз исках да стана режисьор. В началото не знаех какъв искам да стана, по-късно трябваше да вляза в казармата, а аз исках да я отложа за известно време. Не можех и не исках да вляза в университет, за мен това беше, първо, неинтересно, второ, не бях в състояние да пиша дълги теми по много страници, пълни с клишета. Имах респект към всички, които го можеха, при мен нямаше как да стане. Интуитивно се запитах защо да не опитам режисура, то пък в годината, когато завърших гимназия, се оказа, че няма клас за кинорежисура. Така или иначе, бях почнал да се подготвям за изпити и реших да се явя на актьорския изпит, приеха ме, взе, че ми хареса. Аз съм израснал сред актьори, режисьори, деца на артисти и хора на изкуството. Това ми е повлияло по някакъв начин. Режисьорът Едуард Захариев беше постоянно присъствие вкъщи, беше много близък приятел на моите родители. Заедно с баща ми снимаха много филми – „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“, „Елегия, „Закъсняло пълнолуние". Много го обичах.

Те радваха ли се, че сте станали актьор?

Да, както се радва човек на детето на приятелите си, когато то е намерило път в живота. В един момент имах чувството, че май пораствам в техните очи, когато виждат, че се оправям сам по някакъв начин и че не се осланям на името на баща ми. Предполагам, че са се радвали, до ден днешен се радват.

И не само те… Защо заминахте за Германия?

Отидох, защото срещнах Иван Станев. Няколко месеца преди да напусна България. Тогава, ако си спомняте, Иван Станев работеше низвергнат в Ловеч и правеше театър, какъвто никой не правеше по онова време. Мен това ме беше впечатлило и исках тъкмо с такъв театър да се занимавам. Така се случи, че ни събраха заедно с Жорета Николова, Светлана Янчева, Наталия Дончева, Милена Арсова в една работилница за млади театрали и там Иван направи уъркшоп с нас, който да завърши с представление по една едноактна пиеса на Бекет. Бях много погълнат от тази работа. Тогава Иван спомена, че евентуално възнамерява да направи нещо, и аз трябваше бързичко да седна да понауча немски език и да замина. Пет месеца след промените гостувахме с „Престъпление и наказание“ в театър „София“. От това представление се образува една малка трупа, година-две по-късно я напуснах, известно време нямах работа и тогава Митко Гочев (режисьорът Димитър Гочев, б.р.) се сети за мен и близо 20 години бяхме заедно, до смъртта му. Направихме над 30 представления.

Как избирате филмите, в които да играете в България?

Разбира се, според материала и според личния контакт с режисьора.

Защото последно гледах „18% сиво“, а сега „Януари“...

Да, съвсем различни филми са. В „18% сиво“ участвах, защото режисьорът Виктор Чучков, с когото се познаваме отдавна, ме убеди, че точно аз трябва да играя. И запознавайки се със съдържанието, имайки представа за героя, се включих. Има го и този аспект, че без да напускам напълно моята среда в Германия, може по някакъв начин да се разчита на мен с каквото мога, да помогна... Не искам да звучи високомерно, но ако режисьорът сметне, че мога да съм полезен с нещо, участвам. Така работих с Илиян Симеонов, който много ми липсва. Също и в „Хълмът на боровинките“ на Сашо Морфов. Това ми се струваше една голяма авантюра, както и при Димитър Петков в „Опашката на дявола“.

Нека да поговорим и за „Януари“ на Андрей Паунов…

Преди това исках да спомена Камен Калев, с когото направихме един късометражен филм. Той беше част от голям проект, свързан със 100-годишнината от Първата световна война. Това е една 12–13-минутна история за атентата срещу Франц Йосиф в началото на Първата световна война, заснехме го заедно с един френски актьор. Беше част от филм-омнибус, специално събитие на фестивала в Кан. Не знам дали хората си дават сметка, че всеки филм на Камен Калев участва в Кан.

Ние като колеги го знаем, но публиката не.

Аз се чудя как е възможно това – културните институции в България, тези, които разпределят държавни пари за българско кино, да не се респектират от това. Да не говорим за Андрей Паунов и неговите документални филми, които обикалят целия свят. Последният му филм за Кристо „Да ходиш по вода“ имаше хиляди зрители в кината в Германия, а „Георги и пеперудите“ беше обявен от Европейската филмовата академия за един от 20-те най-важни филми, направени след прехода в Източна Европа. Никой в България не го оценява.

Преди малко споменахте Бекет, а с Андрей Паунов сме си говорили, че по някакъв начин Бекет му е помогнал да разгадае Радичков…

Аз не вярвам, че го е разгадал. И Бекет не може да разгадае Радичков. Вие със сигурност знаете от Андрей как е стигнал до „Януари“. Аз преди това не съм играл текстове на Радичков. Нямаше кога, във втори курс напуснах страната. Един ден Андрей ме попита дали бих участвал в този филм, даде ми да чета сценария и ми каза: „Аз нямам понятие как се работи с актьори“. Казах му, че това не е притеснително, стига да знае накъде води целия разказ, а другото е моя работа и заедно ще намерим пътя. От друга страна, Андрей, бидейки документалист, притежава изключително чувство за истинност. Мога да имам доверие на този човек. Останалото си е моя работа, но знам, че насреща имам режисьор, който винаги може да ми каже дали играя фалшиво, невярно.

Как можеш да избягаш от фалша, къде е границата според вас като актьор?

Актьорството е много интимна работа, няма рецепти кое как се върши. Всеки намира своя собствен механизъм. Аз мога да кажа за себе си, че избягвам да се занимавам с чувства на сцената и пред камерата. Това, което виждам като цяло, е намерението да се покаже някакво чувство, „аз трябва да го чувствам, значи героят ми съществува“ – това не е вярно.

Но това е много популярно – „Тук героят чувства...“.

Това за мен не е вярно. Хората действат според ситуацията, реагират на конкретни действия и предмети. И аз много внимавам какво се случва в момента, ако това породи някакво чувство, то е добре дошло. Гледам да отварям всичките си сетива, да слушам и да гледам и ако това в момента ме накара да рефлектирам и ме доведе до някаква емоция, тя ще се види. Не я спирам, но не тръгвам да си казвам: „Ох, аз сега трябва това да го чувствам, като видя този труп на земята...“.

Това не е ли американският принцип на снимане в киното?

Не знам, за мен често училищата по актьорско майсторство не си вършат работата. Понякога се опитвам да намеря механизма, по който въпросният актьор или актриса стига до даден момент. Трябва да внимаваме, когато става дума за кино и когато гледаш как актьори стоят пред камерата. Винаги трябва да имаш едно наум, че това са избрани моменти, че за да се стигне до тях, е имало може би двайсет дубъла. Ние виждаме един запечатан момент, след това камерата е близо или далече.

Има и монтаж…

Има и монтаж, всичко това води до продукт, за който ти си казваш: „О, как играе този!“. А всъщност може да не е така. Но това е хубавото на киното, в това е илюзията. И има много занаят в тази работа. На сцената е друго, там всичко се случва в момента и веднъж. Следващият опит е другата вечер, на другото представление.

Като казахте механизъм, много ми хареса менгемето, което чупи орехите в „Януари“.

Да, изключително изобретение.

На кого му хрумна тази идея?

Много е просто – често случайността ти поднася изненади и ти подава ръка. Този механизъм не е направен специално за филма. Мария Паунова, сценографът на филма, има баща, който е изобретател и обича да конструира различни неща. Той обича да помага на съседите си и всички ходят да си чупят орехите при него. Не че става по-бързо, но си има пусков бутон, така че човек да не си изморява ръката. От това наистина става страхотна метафора. Мария го намери, ние с Андрей си казваме: „Я, гледай какво нещо“, операторът го хареса. И изведнъж стана една парабола, като метафора на глава, която бива притискана, и мозъкът се пръсва…

Видях, че сте споделили във Фейсбук едно интервю с Алехандро Иняриту, който казва, че в момента има диктатура по отношение на киното. Споделяте ли тези негови мисли?

Вие как ги разбирате?

Много често наблюдаваме как се правят филми, които да се харесат на определен фестивал, защото такъв е трендът. А това според мен пречи, защото където има идеология, няма изкуство.

Аз също смятам, че е така. Според мен Иняриту е против тази засилваща се тенденция да се обслужва политическата коректност, да се чудиш това можеш ли да го кажеш. Става все по-тясно, факт е, става все по-тясно.

Ние вече живяхме в това време.

Това е проблемът – западният свят не е живял в това време. Ние сме израснали в система, командвана от една лъжлива идеология. Каквато ще да е, идеологията те стяга в едно такова менгеме. Изпитвам физическа непоносимост към това и по-скоро имам склонност да провокирам обратното, което може би е глупаво и може би е детинска реакция, но е така.

Но пак стигаме до фалша…

Затова гледам да го избягвам, да видим докога ще успявам. Ще дам един пример – участвам в една поредица по немска телевизия, вече четири филма сме заснели в последните години, нещо като Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Работихме с един режисьор и четирите филма. Сега идва ред да снимаме петия, телевизията поставя условие – режисьорът трябва да е млада жена. В това няма нищо лошо, аз се срещнах с нея и е много свястно момиче, но идва отгоре!

Много познато, не трябва ли в крайна сметка изкуството да не се интересува от пол, принадлежност, сексуална, расова, а да е просто въпрос на талант? Ясно откъде идва, много жени са пренебрегнати и продължават да живеят в един мъжки патриархален свят, но това ли е начинът да се преборим?

Ами отнякъде трябва да се започне.

Тоест това е някаква детска болест. Има ли лекарство?

Според мен трябва да имаме търпение. Ако се окаже, че не е било вярно, то органично ще отпадне. Ще видим какви филми правят жените, ако са добри, значи всичко е наред.                                                                                                

И аз мисля, че постепенно нещата ще си дойдат на мястото.

А може да се окаже и точно обратното, че така е трябвало да стане. Добре е, че имаме още една гледна точка и се разнообразяваме.

Самуел Финци е сред водещите театрални и филмови актьори в Германия. През годините той не прекъсва връзката си и с българската публика. Играе в множество български филми – „Аз, графинята“, „Немирната птица любов“, „Забраненият плод“, „Опашката на дявола“, „И Господ слезе да ни види“, „Пазачът на мъртвите“ и др. Той играе главната роля във филма „Януари“ на Андрей Паунов. През март ще го видим на сцената на Народния театър в спектакъла „Един кон влязъл в бар“ по едноименния роман на Давид Гросман, копродукция на „Дойчес Театер“ (Берлин), Залцбургския фестивал и „Бургтеатер“ (Виена).