Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

На девети януари тази година се навършиха 95 години от рождението на режисьора Сергей Параджанов. Във връзка с годишнината телевизионният канал Настоящее время публикува документи на КГБ (открити в архива на украинската Служба за безопасност), в които се споменава неудобният за съветската власт кинорежисьор. Авторът на текста Едуард Андрюшченко разказва за перипетиите на Параджанов със спецслужбите, довели до арестуването му в края на 1973 г.

Параджанов привлича вниманието на КГБ още през 50-те години на миналия век – в зората на своята кариера и скоро след пристигането си от Тбилиси в Киев. „От негова страна са направени клеветнически изказвания за „менгемето, в което е окована творческата свобода“ и „партийните поръчки в изкуството“ – пишат по-късно от КГБ.

Филмът „Сенките на забравените прадеди“, който излиза на екран през 1965 г., носи на Параджанов признание в Съветския съюз и извън него. Заедно с това обаче идва и зоркото внимание на властите към твореца, чиято другост контрастира твърде силно на съветската действителност. „Сенките“ и Параджанов са критикувани не само заради отсъствието на драматургия и „прекомерен етнографизъм“, но и поради симпатии към украинския национализъм, борбата с който набира скорост.

През следващото десетилетие, докато Параджанов живее в Украйна, името му се споменава нерядко в докладите на ръководството на републиканския КГБ, адресирани до първия секретар на украинската компартия.

„Червените комисари“ и „бездарниците“

След триумфа на „Сенките“ – твърдят чекистите – режисьорът започва „да се държи по-безцеремонно, твърдейки нееднократно, че изкуството му може да бъде оценено истински само на Запад, но не и в СССР. Освен това той заявява, че в нашата страна може да се прояви по-скоро, ако направи филм с антисъветско съдържание“.

„Аз пръв вдигнах меч, за да изгоня от кинематографията напарфюмираните с „Красная Москва“ червени комисари, със своите филми аз пръв изкопах гроб на соцреализма“ – тези думи на Параджанов, пълни с презрение към официалната културна политика, излизат от тесния кръг на режисьора. През февруари 1966 г., разговаряйки със сина на свой познат, той се обръща към него с думите: „Как си, момче? Ще ти подаря сабя, искаш ли? Ще ти подаря голяма сабя, за да убиваш с нея комунистите!“.

Очевидно Параджанов не се вълнува особено от това дали смелите му изказвания ще бъдат предадени „където трябва“. През 1968 г. той отговаря на изпратената от издателство „Съветска енциклопедия“ бележка за неговото творчество с писмо, в което изисква: „Съобщете на вашите читатели, че съм умрял през 1968 г. от политиката на геноцид на съветската власт“. В списъка с греховете на режисьора се оказва и неговият подпис под колективни писма в защита на политзатворници. При това, перчейки се, той нерядко изисква от инициаторите подписът му да стои на първо място.

Автор на едно от тези писма е известният дисидент Иван Дзюба. Неговото приятелство с Параджанов се споменава редовно в документите на спецслужбите. През 1972 г. Дзюба е арестуван, а режисьорът планира кампания за неговото освобождаване и подкрепя финансово семейството му, докладват сътрудниците на КГБ. За онези дни си спомня съпругата на дисидента Марта Дзюба, която посещава във връзка с ареста на мъжа си председателя на КГБ в Украйна Виталий Фьодорчук. По думите ѝ генерал-полковникът изпитвал силна ненавист към Параджанов: „Той ме попита: „Вие сте толкова млада и красива жена, защо общувате с този педераст?“. Казах му, че много наши познати след ареста на Иван се боят дори да се здрависат с мен, а Сергей се държи като приятел, помага ни и ни подкрепя. „Как ви подкрепя? “ „Доставя ми например колбаси, за да изпратя колет на Иван.“ Фьодорчук много се учуди, погледна ме и попита: „А сама да си купиш колбаси, не можеш ли?“.

От един от режисьорите в киностудия „Довженко“ чекистите разбират, че Параджанов „влияе отрицателно върху младите творчески работници“. Сред по-младите колеги, които попадат под „пагубното влияние“, се споменава Юрий Илиенко, работил като оператор по време на снимките на „Сенките“. Ето един от епизодите, записани от КГБ. На поредния пленум на Съюза на кинематографистите в Украйна през юли 1971 г. рязко опозиционно се изказват само двама от триста делегати: Параджанов и Илиенко. Първият заявява с „груб истеричен тон“, че му пречат да работи, че неговите сценарии, в това число „Интермецо“, се отхвърлят по непонятни причини, докато в същото време най-големият съветски кинокритик Шкловски го поставя редом с Айзенщайн. В края на изказването си режисьорът критикува съвременната съветска кинодраматургия, наричайки някои филми, включително спечелилия „Оскар“ „Война и мир“ на Сергей Бондарчук, „професионален брак“ и „макулатура“. Илиенко подкрепя по-възрастния си приятел: „Бездарниците задушават този талант, те не му позволяват да прави филми“.

Еднопосочен билет

След излизането на „Сенките“ във филмовото студио се обсъжда предстоящо пътуване на снимачния екип до Париж. Параджанов иска еднопосочен билет. Дори предлага фиктивен брак на някаква французойка, обяснявайки ѝ, че трябва да напусне страната, защото не може да се разбере с комунистите. Елена Оганесян, изследователка на творчеството на режисьора и кураторка на проекта „Параджанов Арт“, пояснява, че думите за еднопосочния билет са хвърлени необмислено, понеже Параджанов не е пуснат извън граница. „Става дума за поредното дърдорене, за протеста на едно „обидено момче“. Ала в КГБ гледат сериозно на всичко това.“

Параджанов се слави с пристрастието си към разни небивалици и мистификации, които най-често измисля просто от любов към изкуството. Марта Дзюба си спомня следното: „Когато в Киев пристигна Шарл дьо Гол (1966 г.), Параджанов разказваше как го приел в дома си, как го нагостил, какво вино му дал. Той описваше всичко толкова правдоподобно, че му повярвах. Щом си тръгнахме, казах на мъжа си: „Иване, а къде е била охраната [на Дьо Гол]“. Той започна да ми се смее, а аз повярвах“.

Някои сътрудници в киностудията „Довженко“ вярват (и споделят тези съображения), че „изменническият и антисъветски характер на изказванията на Параджанов е проява на политическа неграмотност, разпуснатост, лекомислие, стремеж за придобиване на популярност с всякакви средства и за привличане на вниманието към себе си“. Възможно е причината за неуместните прояви на режисьора да се корени и в проблеми с психиката, предполагат от КГБ. Те следят внимателно здравето на режисьора: в справка за него от декември 1971 г. се съобщава, че той се лекува от венерическа болест.

„Враждебните действия на Параджанов бяха спрени“

 „От 1964 г. до днес Параджанов не е направил нито един филм в киностудията „Довженко“, съобщават служители на КГБ през 1971 г., без да уточняват, че след „Сенките“ на изпадналия в немилост режисьор в Украйна просто не му дават да работи. В Армения той диша малко по-леко, там снима филма „Саят-Нова“ („Цветът на нара“).

През декември 1973 г. режисьорът, който идва в Киев при болния си син, е арестуван. Обвинен е не в „антисъветизъм“, какъвто службите установяват в продължение на няколко години, а в хомосексуализъм. Режисьорът е заподозрян по няколко члена от Наказателния кодекс, но в присъдата остават само две обвинения: хомосексуализъм и разпространение на порнография. В документите на чекистите липсват подробности, формално КГБ не може да се намеси в разследването, тъй като делата по тези текстове от НК на УССР се водят от милицията.

В справките на КГБ за Параджанов обаче има два пункта, които сочат, че не е имало как да се мине без участието на спецслужбите в наказателното преследване. Първо, през декември 1973 г. КГБ уведомява главата на украинската компартия Владимир Шчербицки за оплакванията на Параджанов пред негов познат относно „поквареното“ киевско училище, в което учи синът му. Следва справка за самото училище, явно казаното от режисьора привлича вниманието на КГБ. По-важно е обаче, че той е наблюдаван още през ноември, а съдържанието на частните му разговори е оперативно записвано. Скоро след това в милицията постъпва донос за „развратника и педераста Сергей Параджанов“. За броени дни милицията намира потвърждение на изложените факти и завежда дело.

След присъдата се появява ново съобщение: „Враждебните действия на Параджанов бяха спрени през декември 1973 г. от органите на прокуратурата, които използваха нашите материали (т.е. на КГБ) за неговия аморален начин на живот и спекулативни сделки“.

„Арестът на Параджанов предизвика различни догадки и слухове, че е задържан, тъй като е отказал да подпише заявление на група съветски украински дейци на изкуството във връзка с антиобществената дейност на Сахаров и Солженицин“, съобщават чекистите на ръководителя на съветска Украйна.

Разговаряйки със заместник-началника на колонията, самият Параджанов представя своя версия: той е наказан, защото „Сенките на забравените прадеди“ се „използва от задгранични и местни националисти“, а органите на властта смятат, че режисьорът е „техен идеолог“.

Доста правдоподобна изглежда и версията, че истинската причина за наказателното преследване е личното недоволство на един от украинските началници. В разговорите си Параджанов ругае не само абстрактните „комунисти“, но и конкретни представители на номенклатурата. Най-често той споменава фамилията на Шчербицки. На свой ред ръководителят на УССР му отвръща с взаимна неприязън.

Сбогуване с Украйна

След присъдата при служителите на КГБ продължава да постъпва информация за режисьора на „Сенки на забравените прадеди“ – сега вече от зоната. „Влизайки в затвора, Параджанов първоначално изразява намерение да се самоубие, но по-късно подобни чувства не са забелязани у него”, докладва на Щербицки председателят на КГБ в УССР Фьодорчук. В съобщенията от този период не се споменават нито страданията на режисьора в затвора (поради текста, по който е осъден), нито силно разклатеното му здраве. Отбелязва се обаче, че не се е поправил и продължава да „клевети съветската действителност“.

 „... Заради моите филми в Чикаго ми поставиха бронзов бюст, Америка ме признава, а хохлите не искат да ме признаят... ако във филмите си показвах безкрайни царевични поля, а техни главни герои бяха председателите на партийния комитет, тогава първият секретар на ЦК на КПУ щеше да ми даде Златна звезда“, казва Параджанов на един от затворниците. Бронзовият бюст в Чикаго е, разбира се, плод на параджановската фантазия, както и дружеската седянка с Дьо Гол.

Още по време на съдебния процес започва кампания за освобождаването на Параджанов. Видни майстори на съветското и световното кино, като Тарковски, Фелини, Годар и други, подкрепят своя колега. Включва се и чуждестранната преса. КГБ се опитва да неутрализира кампанията, подхвърляйки на западните журналисти компромати за осъдения. „С цел компрометиране на задграничните антисъветски идеологически центрове и предотвратяване на по-нататъшното разпространение на тенденциозни слухове през юни 1974 г. със средствата на КГБ на чуждестранните журналисти, акредитирани в Москва, е изпратена публикуваната във вестник „Вечерен Киев“ статия „В името на закона“, в която се посочва, че Параджанов е разрушил семейството си, избрал е пътя на половата разпуснатост и е превърнал жилището си в свърталище на разврата“.

„В резултат на тези мерки съветската и международната общност получиха възможност да оценят по достойнство истинското лице на Параджанов и на онези, които искаха да говорят в негова защита“, гласи патетичният отчет на спецслужбата за проведената операция.

Гласовете в подкрепа на затворения творец не замлъкват и в крайна сметка властта отстъпва: през 1977 г. Параджанов е помилван и освободен. До КГБ стигат изказванията на режисьора за намерението му да напусне Украйна завинаги, след като излезе на свобода. Така и става – Сергей Параджанов заминава за родния си Тбилиси.

Превод от руски Димитрина Чернева