Култура / Брой 5 (2998), Май 2023

„Най-много обичам портретите. Върху едно лице може да бъде изписана историята на човечеството.“ С Гаро Кешишян разговаря Елена Владова

Гаро Кешишян е роден през 1946 г. във Варна, където живее и днес. Син на фотограф. До 1981 г. работи в някогашния завод за дизелови двигатели „Васил Коларов“. След 1989 г. има изложби в Европа, Япония, САЩ, Канада. Сред известните му фотографски серии са „Строителни войски“, „Арменци“, „Старата леярна“. Негови снимки са притежание на частни колекционери като фондация „Серджо Поджанела“ и Рафаело Казаков. В края на 2021 г. излезе книгата „От упор“, в която са събрани повече от сто снимки на Кешишян и разговори с него, водени от Красимир Машев.

Какво е фотографията?

Фотографът е като тайнствения главен готвач в едно заведение, което посещават много хора, защото знаят, че кухнята е страхотна. Всички продукти всъщност ги има на пазара, но този човек от години ги приготвя фантастично и в огромни количества и така натрупва опит. Същото, но във визуален аспект е фотографът. Той стои скрит, него го няма, освен ако не е някой като мен по цял ден да го дърпат насам-натам. Но като те търсят, значи има защо, макар че на мен малко ми е омръзнало да съм на всяка манджа мерудия. Истината е, че фотографията все пак е средство. Днес всички имат камери, телефони. Всъщност фотографията стана за посмешище, защото всеки си мисли, че като си е купил хубава писалка, може да напише роман. Но не става така. Той може да пише, макар и с грешки, но не може да измисли историята, да разкаже за душицата на човека, който стои срещу него. Да вземем Елин Пелин, писал за хората на нивата. Четеш и имаш чувството, че той е онзи с воловете, който троши буците в калта, за да се изхрани. И фотографът прави същото, когато попадне в среда, която не е достъпна визуално за всички. Така навремето ми се случи да снимам трудоваци и затворници. Говоря за серията „Строителни войски“.

Как се появи тази серия и в какво е случайността?

Казвам, че ми се случи, защото не съм го преследвал умишлено. Осемнадесет години снимах по тази тема, с прекъсвания. Започнах през 80-те години, та до 1996 г. Последните месеци, след като се поразхлаби комунизмът, успях да вляза в поделението и приключих тази серия. Това беше някогашното поделение на Строителни войски в кв. „Владислав Варненчик“ във Варна. Как започна всичко? Работех в завод „Васил Коларов“ и докараха дисципаджии да работят. За тези, които не знаят – това са военни затворници. Ако те осъдят, докато си войник в армията, влизаш във военен затвор и като излезеш, си дослужваш. Не беше разрешено да се снима във военно поделение. Успях да вляза без специално разрешение на министъра.

Кой ви съдейства тогава да направите тези снимки във военното поделение?

Мои състуденти, приятели, които вече работеха в системата на милицията, ми съдействаха. Казах им: „Трябва да приключа серията“. Всеки ми казваше да си нося отговорността, ако правя нещо, което не трябва. Но положението вече се беше поразхлабило. Оказа се, че има годишнина на Строителни войски. Направихме изложба в Община Варна, показах около 250 фотографии. Малко дисидентска работа – снимки на армия от цигани, турци и дейци на културата, сгазили лука. Когато откривахме изложбата, по моя идея войниците докараха камъни в общината. Натрупахме пирамида, в единия край направихме дупка и забихме кирка, която позлатихме. Не може при арменец да няма нещо златно. Изложбата я откри Димитър Трайчев. Хората идваха с цветя и ги слагаха върху камъните. За тази изложба ме наградиха още преди да са видели снимките. Пристига генерал Радослав Пешлеевски, който беше шеф на Строителни войски, и ми носи втори медал, защото не знае за първия. Предупредиха ме да не му казвам, че са ми дали вече медал, за да не се ядоса. Пристига той, разгледа снимките ми и каза: „Хм, много естествени снимки“. Имаше една – войник гледа през прозореца на сграда, а отсреща гори огън, той целият е в пушек и прилича на призрак. Той много се впечатли, каза ми: „Какви неща си видял“. Няколко души от командващия състав пък плачеха пред една снимка – когато се разделят момчетата да си ходят по къщите, им раздават военните книжки. Бях я направил отвисоко. На преден план беше момче, което плаче. А то всъщност е работило за една чорба боб. Генерал Пешлеевски ми дава медала и казва: „Господин Кешишян, имам два джоба на ризата. В десния джоб са фалшивите ми визитки. В левия са истинските. Ето ви една истинска, когато сте в София, ще дойдете на лозето ми на гости“.

Къде се намират сега снимките от серията „Строителни войски“?

Имам ги на негативи. Целия ми архив все едно го няма. Навремето баща ми, който беше професионален фотограф, си запали всички негативи и унищожи целия си живот. Аз го унищожавам, като не си пазя архива. Всичко стои в кашони, някои сигурно са повредени. Филмите съдържат желатин и с времето се развалят.

Баща ви е бил фотограф. От него ли се учехте?

Баща ми беше професионален фотограф. Унищожи си архива от безпаричие и унижение. Живеехме в къща на улица „Дебър“ 18. Бяхме 6–7 семейства квартиранти за много малко пари на хора, били на лагер в Белене. Той изнесе всичко на двора и го подпали. Кой знае какви неща е унищожил. След неговата смърт майка ми разпродаде всичките му апарати, нямахме пари. Чак през 1979 г. нещо ми стана и започнах да снимам. Може би съм си изпълнил синовния дълг. Той искаше да бъде артист, но работеше, за да изкара за хляба. Сега неговата фамилия я пише в енциклопедията. Първият човек, от когото научих много за техническата страна на фотографията, е Росен Донев, чудесен фотограф от Варна. Той е по-млад от мен с осем години, но аз бях на практика по-младият, защото започнах да се занимавам по-късно. Когато видях за първи път негови работи, бях втрещен от качеството им. Тогава и аз започнах да се занимавам сериозно. Даже си казах: „Чакай бе, Кеш, нали си инженер? Взел си седемдесет изпита в МЕИ. Защо ще трябва да ходиш някъде някой да те изпитва? Седни, отвори една книга и започни да правиш каквото трябва“. Само с четене обаче не става. Трябва и да се пипне. Не е като сега, на компютър – като не ти харесва фонът, ще го смениш с една програма. Не обичам цифровия апарат, но няма как, нещата се променят. Мисля, че беше през 1996 г., когато спрях да снимам с лентов апарат. Ако сега трябва да снимам на лента, един филм струва 20 лева, проявяването му и то струва сигурно 20 лева. Като сложиш химии, вода, ток, хартия, сушене, ретуш на ръка, една фотография трябва да струва между 500 и 1000 лева, за да можеш да се финансираш сам. Кой ще ти ги даде?

По-качествени ли са снимките на лента?

Не, не са по-качествени. Има нещо друго. Намесата в изображението е ограничена. Аз съм един от най-върлите противници на всякаква промяна на достоверността на една снимка. Или е така, както е, или стани художник, рисувай каквото искаш. За мен като се появи дигиталната фотография, магията изчезна. Защо? Сега е така: снимаш и веднага гледаш какво си заснел. Всичко виждаш. Дори да не можеш да снимаш, ако направиш в студио 3000 снимки, все нещо ще стане. То и да го няма фотографа, ако оставиш апарата да снима сам, все нещо ще се случи. Това ме дразни. Някои хора мислят, че фотографията е за прости хора, но не е проста работа. Навремето, когато се снимаше на филм, на осмия път ако не съм направил снимка, без да виждам, значи съм се провалил. Защо сме били добри? Това е като в покера да играеш „сан воар“ – не си знаеш картите, но залагаш пари. Ние това правехме – не виждаме снимката, работим по предположение, само натискаме спусъка. От един филм, ако е десет кадъра, да успееш да извадиш три снимки, е прекрасно.

Дълги години бяхте фотограф на Кукления театър във Варна. Ателието ви беше близо до театъра, но изгоря. Какво изгубихте там?

За фотограф на театъра ме покани директорът Злати Златев, когато се върнах от САЩ и ме уволниха от завода. Каза ми: „Заплата не мога да ти дам, но ще ти предоставя помещение за студио“. Това студио изгоря. Първо го ограбиха, откраднаха ми почти половината колекция „Строителни войски“. Там бяха снимките, в рамки. След време на едно откриване на изложба в Градската художествена галерия една изкуствоведка ми каза: „Веднага отивайте на битака до Автогарата, можете да си купите оригинали на Гаро Кешишян от „Строителни войски“ по 2 лева“. Отидох на битака и казвам на продавача: „Ти нищо не разбираш. Че кой ще даде 2 лева за тези снимки?“. Той ми отговаря: „Ти нищо не разбираш! Това е братовчед ми на снимката. Голям фотограф е направил тези снимки“. Беше към 12 часа на обяд. Номерът беше да отидеш на битака към обяд, защото тогава огладняват и колкото им дадеш, вземат. Казах, че искам всичките снимки за 10 лева. Стигнахме до 12 лева – таксито ме чакаше. Така си ги откупих, но след това снимките изгоряха при пожара.

Ако днес можехте да се разхождате повече из Варна, какво бихте снимали?

Варна вече ми е омръзнала. Познавам всеки камък. В началото, когато започнах да се занимавам с фотография, нямаше улица, по която да не съм минал да търся нещо интересно. Какво ли не съм снимал. Всъщност най-интересни са хората. Понякога нещо се случва на улицата, но трябва да имаш рефлекс. Вече не мога да се движа така бързо с колелото, от което паднах. Стоя повече на едно място, хората идват да си говорят с мен. Вчера в магазинчето до нас чувам зад гърба ми един човек казва на детенцето си: „Ето, снимката на този чичко стои в спалнята ни“. Попитах го откъде я има, отговори ми, че му е подарък за годишнина от сватбата. Покрай фотографията съм се запознал с много читави хора. Биографията ми е пълна с познанства с известни хора на изкуството. Това е най-голямата награда в живота ми. Не че всички съм ги харесвал, защото те много се ядат помежду си и все нещо не им достига – признание ли, талант ли, не знам. Да се занимаваш с изкуство е диагноза. Нали има един голям Творец, който е създал всичко. А като започнат да казват на всеки самозван артист, че е творец, той започва да се обожествява абсолютно неправомерно. Игра на богове! Непризнати.

Имате ли любим жанр?

Най-много обичам портретите. Върху едно лице може да бъде изписана историята на човечеството. Едно лице може да разкаже повече от един роман. Не става въпрос само за възрастни хора с бръчки, но и за деца. С оператора Емил Христов сме приятели. Забил ми се е в главата един негов портрет на актьор. На слепоочието му имаше една изпъкнала вена, ще се пръсне. Не мога да забравя тази снимка. Тя е само в един детайл. Тогава разбираш цялата мощ на тази професия. Затова за мен една от най-ценните награди, които съм получавал, е Награда Варна за серията „Арменци“. Тогава платих данъка си към моя народ. Тази серия сега е в Италия. Негативите са у мен.

Имате ли фотографски серии, които не сте показвали?

Серията е цялостен разказ. Имам такива, които не съм показвал, няма и да покажа. Една такава е „Моите черни очила“. Когато се върнах от Япония, бях си купил много готини слънчеви очила. Спирах хора по улиците и ги снимах с тях. Хората се съгласяват, когато им сложиш черни очила. Става анонимно. Има всякакви снимки – полицаи, сервитьорки, луди, актьори. Аз съм човек, изкушен и от актовата фотография, понякога съм минавал границите доста твърдо, някои фотографи не могат да си го позволят. Имам един принцип: „Докато не минеш една граница, не знаеш къде е“. А между актовата фотография и порнографията кожицата е тънка.

Рафаело Казаков, мой приятел, показа във „Фотосинтезис“ в София колекцията си от снимки, които съхранява в САЩ (вж. сп. „Култура“ 4/2023). Той притежава една цяла моя серия – „Хористите на Варненската опера“ и още десетина мои работи.

Всъщност аз съм щастлив човек. Всичко каквото съм пожелал, съм го имал. И сега ходя с апарата, но снимам малко.