Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

В. „Народна култура“, година XI, брой 10, 11 март 1967 г.

Натиснах този звънец с предчувствието за интелектуален празник. И с известно неудобство заради проклетата си репортерска професия, която често ни принуждава да си пъхаме безцеремонно носа в чуждите работи и да правим от празниците си вестникарски делник.

Имах среща с миналия век.

Жизнен и одухотворен, той седеше на старото канапе в кабинета, всмукал в себе си всичко онова, което може да се нарече духът на някогашна Франция. И с лекотата и галантността на човек пак оттогава, занимаваше своята млада аудитория: един историк един лекар, две балерини, съпругата си.

– Тъкмо разказвах за един испански журналист от ония дни, който пишеше за всичко само като очевидец.

– Аз – рекох – ще бъда по-скромна. Всичко, което чуя тук, ще призная, че вие сте ми го разказали.

– Съжалявам, интервю не мога да дам. Напоследък се писа твърде много за мен. Моят вътрешен глас, който чувам, протестира срещу това.

– Вътрешен глас… Звучи почти по библейски.

– Именно. Чувството за мярка иде много отдалеч у човека. То не ме е напускало през целия ми живот. Затова оцелях през всички времена и бури.

– Само няколко въпроса – настоявах аз. Те са готови.

– В никакъв случай. Ужасявам се от въпроси.

– Но аз не мога да пропусна случая…

– Това, виж, е друго. Когато бях млад, бях много глупав – пропуснах няколко подобни случая. Включително да пропусна да се запозная с Мара Белчева. Никога няма да си го простя.

– При това не сте били репортер и проиграното си е оставало за ваша сметка.

– Бях. Веднъж само. Във в. „Вечерна поща“. Тогава заминах за Италия и интервюирах един от асовете в криминалистиката. Знаеш ли какъв въпрос му зададох: към кой тип криминални престъпници причислява турския султан Абдул Хамид? А той: към ония, каза, които си мислят за всекиго „този ще ме убие“ и сам го убива. Това интервю препечатаха почти всички европейски вестници.

– Приятно ви беше, нали? – осведомих се не без подтекст.

– Естествено. Авторите са честолюбив народ… А един друг път ми се случи да бъда на интервю с външния министър на Русия. Една дама ме беше поканила от Женева за новогодишна наздравица в Петербург. Беше през 1905 г. „Господин Радев, каза ми той, така като ви гледам, изглеждате ми интелигентен човек, за да разберете, че нямам време да се занимавам с вас. Перифразирайте моето интервю с „Дейли Телеграф“ и съобщете само на вестника си, че съм ви приел.“

– И какво стана после?

– Това и съобщих. А от чуждите редове се отказах.

– Не, с дамата, питам.

– Нищо. Тя се оказа социалистка. Запозна ме с Куприн. Вълнувателно беше. Останах там четири месеца…

– За причините не питаме – осведоми го жена му и аудиторията избухна в смях.

– Тогава бяха други времена и други нрави. Тогава и репортерите бяха други. Особено имаше един… Заслужава да си запишеш името му…

Благодарих мислено на случая и мигом измъкнах тефтера си.

– Образован човек беше. Господин. Знаеше езици, носеше се елегантно и мнението му беше високо ценено. Личност! Никой министър не му отказваше среща. А другите репортери чакаха пред вратата им, преследваха ги по цял ден. С личностите винаги е така. Срещите с тях обогатяват… Ти май че си записваш всичко? Добре тогава – усмихна се примирено той. Ще го печаташ по-нататък. Упорит народ сте вие младите.

– Това не ви ли харесва?

– Напротив, покорява ме това качество. Особено когато са талантливи творци. В тази къща идват само млади хора, обичам компанията им. Сега те са връзката ми с живота, подмладяват ме, изпълват ме с доверие към съвремието. Има един критик например, Здравко Петров, познаваш ли го? А Стефан Продев… Чудесни момчета. Език, мисъл. Творци. Познавам и други такива. Посещават ме.

– От дългия опит, който имате, кое смятате като най-голяма мъка за твореца?

– Не вътрешното, не със себе си, то е естествен процес. Говоря за съобразяването с вкуса на Х, на Y… За това как на един може да не се хареса изложението ми, на друг – обобщението, на трети фактите. Подобни съображения са в състояние да убият голямото в ума на твореца в зародиша още. Творецът не бива да бъде еднодневка.

Това беше последната ми среща със Симеон Радев. Ние повече не се видяхме. Два дни след посещението в дома му получих писмо, в което ме молеше да отложим печатането на това интервю, защото за него твърде много се пишело и щяло да бъде нескромно.