Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Изказване на публичен дебат в Цюрихския университет (5 юни 2023 г.) на тема „Културата и историята като средство за управление на съвременността. Инструментализация на колективната памет в руската война срещу Украйна“

Руски балет, руска класическа литература и музика, руски художествен авангард, руски сценични изкуства... Този списък може да бъде продължен, но мисля, че вече разбирате за какво говоря. Руските кожи, хайвер, блини, водка, както и руската рулетка са също от този понятиен репертоар, но ще се опитам да ги избегна.

Благодарение на безбройните възможности за общуване с публиката в Западна Европа през последните няколко десетилетия, не мога да не забележа стабилната доминация на всичко руско в културните ѝ приоритети. Безкритичното и клиширано възприемане на т.нар. „Велика руска култура“ доведе до широко разпространено преклонение (да не кажа пълзене) пред нея. Всяко нейно проявление по инерция се възприема като нещо изключително ценно, изпълнено с универсално общочовешко значение и – не на последно място – нещо, което нито една западна култура не е успяла да постигне. Нещо, до което Западът просто не е успял да дорасне поради своята „духовна ограниченост“ или по-добре да се каже „бездуховност“.

Руската култура се превърна в нещо като свещена крава за западните интелектуалци. Защо точно в нейния случай – и както ми се струва, само в този – критиката и скептицизмът, традиционни за Запада от епохата на Просвещението, не работят – ето това е въпросът. Защо западният рационализъм, който сякаш не се страхува от никаква власт, напълно капитулира пред руския „мистичен“ ирационализъм?

От руска страна това явление охотно се подкрепя и успешно се стимулира. Идеята за „бездуховния Запад“ е сърцевината на войната, която Русия започна през февруари 2014 г. с хибридни средства и която се превърна в широкомащабна война през февруари миналата година. Съзнателно не написах „войната срещу Украйна“, защото в руското виждане Украйна – което руските говорители, както официални, така и „независими“, не се уморяват да подчертават – е като че ли само инструмент на Запада. Тоест, унищожавайки украински градове и села, отнемайки хиляди човешки животи, убивайки околната среда и самия живот във всичките му проявления, Русия всъщност сякаш води война срещу „гнилия Запад“ и по този начин реализира своята визия за бъдещ световен ред – друг, „духовно по-чист, по-пречистен“ .

Русия се представя за Доброто в смъртоносен двубой със Злото и в този смисъл се нуждае от признатите от света културни опори, които са безспорни доказателства за нейната „духовност“. Всъщност това е извинение за нейната престъпност.

Тук не виждам голяма разлика от талибаните или, да речем, от ИДИЛ: същото агресивно желание да „поправиш света“, да го принудиш да тръгне по „правдивия път“ и да го накараш да живее в постоянен страх. Но нито талибаните, нито ИДИЛ или други „визионери“ от подобен род имат привилегията да се опират на красотата на балета, оперното пеене, мелодичността на Чайковски или „духовните дълбини“ на Достоевски.

Чайковски ли е виновен за зверствата на руснаците в окупираните украински територии? Отговорът е очевиден: не, великият творец на класически кич лично не е виновен за подобно нещо дори само поради факта, че не е сред живите от 130 години. Но неговата фигура, заедно с цялото наследство, е съществен компонент от руската информационна и психологическа машина, тоест от безотказната форма на избелване на Русия като цяло и от защитата на руския милитаризъм в частност. Нима страната, родила красота като „Лешникотрошачката“ и „Лебедово езеро“, може да донесе зло на света, продължават да разсъждават емоционалните европейци? Всичко това е ужасният Путин. Но според тях Путин е нещо отделно. Защото Русия не е Путин. Тя е преди всичко култура. Русия е Чайковски, Мусоргски, Толстой, Достоевски...

Вече споменах за клишетата на западните представи за Русия. Един от форматите ѝ се проявява в своеобразна триада: Русия е 1) зъл режим; 2) добър народ; 3) велика култура. Не мога да не се съглася, че подобна комбинация е доста секси. Русия изглежда неразбираема, велика и привлекателна дори само поради факта, че въпреки вечния деспотизъм на нейните власти тя е достигнала такова културно величие. Западната мисъл виси и до днес в тази илюзорна парадигма въпреки всички световноизвестни зверства, извършени в Украйна от представители на „добрия народ“, възпитани от „Великата култура“.

След 24 февруари 2022 г. тук-там обаче се появиха известни промени в акцентите. Актуализираната триада в първите си два компонента днес може да изглежда така: 1) режимът не е просто зъл – той е престъпен; 2) хората не са просто добри – те са измамени и потиснати. Но третият компонент остава непроменен: културата все още е велика.

Така че, както се казва, при Достоевски празно няма.

Между другото, за Достоевски. Странното на пръв поглед увлечение на Хитлер и Гьобелс по него не произтича от чисто естетическите им предпочитания, а се основава на светогледа. В края на краищата, невинаги е възможно да се отдели естетическото от светогледа. Дори бих казал, че най-често не може. И тук имаме неразривно преплитане.

Ксенофоб и антизападник, последователен и страстен враг на всичко демократично и още повече либерално, Достоевски е наистина достоен за най-искреното възхищение на Гьобелс, изразено по-специално в следните думи: Dostojewski ist seiner Zeit noch um ein paar gewagte Schritte voraus. Man folgt ihm schwindelnd, bange, ungläubig; aber man folgt. Er lässt nicht locker, man muss folgen. … Er kommt von nirgendwo und gehört nirgendwo hin. Und dabei bleibt er doch stets Russe.[1]

Извинявам се, че цитирам един от най-големите престъпници на човешкия род. Но си струва да се знае. Това е доста показателно доказателство за дълбоко родство. В немския език има една хубава дума Seelenverwandschaft, родство на душите – мисля, че е това.

Далеч съм от мисълта да смятам Достоевски за предшественик на германския националсоциализъм. От друга страна, влиянието на неговите писания – много конкретни текстове, чрез които той изразява много конкретни мисли – върху идеологическото формиране на поне две ключови фигури на този феномен, Хитлер и Гьобелс, е напълно доказано и известно, макар и срамно малко коментирано. Бих го нарекъл ефект на свещената крава: „Великата руска култура“ априори е извън всякакви опорочаващи я връзки.

Руската културна машина по света, с всичките ѝ задгранични представителства, институти, резиденции, агенции, агенти на влияние и просто агенти, да не говорим за т.нар. полезни идиоти, използва пълноценно своя повече от привилегирован статут: тя работи с илюзии, играе си с тях като умел и опитен играч и също така е много склонна да заблуждава и мами. Или – което може би е по-опасно – като наркодилър.

Демокрацията, която иска да се защити, няма право на илюзии. Агресорът трябва да бъде лишен не от отделни, а от всички инструменти. Задълбоченото преразглеждане и критично коригиране на мита за „Великата руска култура“ не е ли вълнуващ интелектуален проект? Времето му отдавна мина.

Превод от украински Райна Камберова