Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Венеция, специално за списание „Култура“

Американецът Деймиън Шазел се оказа най-младият председател на жури в историята на Венецианската Мостра. Това, както и присъствието в 9-членното жури на още шестима режисьори, се оказа решаващо за присъдените отличия на 80-ия кинофестивал (30 август–9 септември 2023 г.)

Сетивата на журито уловиха основните проблеми на съвремието, които вълнуват както наградените автори, така и публиката. Не се подведоха по конюнктурата, предполагаемия касов успех, актьорите звезди.

Още след представянето си филмът „Клети създания“ (Великобритания), направен по едноименния роман (1992 г.) на Алистър Грей от Йоргос Лантимус, впечатли с качествата си, оглави всекидневните класации на журналистите и докрая не отстъпи първото място (сред 23 конкурсни филма). Неговата световна премиера беше във Венеция. Режисьорът, първият грък спечелил Златен лъв, не е непознат тук. Преди пет години неговият филм „Фаворитката“ спечели голямата специална награда Сребърен лъв. Сега той отново кани една от актрисите във „Фаворитката“ – Ема Стоун, за да извървят заедно пътя от раждането на едно същество до изграждането му като жена, която търси и намира свободата си. Трупът на младо бременно момиче с все още жив плод попада в ръцете на хирург (Уилям Дефо), който го съживява, като присажда мозъка на новороденото. Той е ревнив към създанието си, докато един ден не си дава сметка, че творението му освен физически трябва да расте и умствено. Опрощава неговото бягство с предприемчивия адвокат (Марк Ръфало), който разкрива на Бела света основно чрез секса. Лантимос е в стихията си – редува черно-бялото с цвят, деформира реалността, за да ѝ придаде фантастичност, с широкоформатни обективи. Грижи се до педантичност за костюмите, обиграва сценографията, не ни лишава от пищните трапези, не забравя и животните, макар и по-слабо застъпени от предишните му филми. Създава приказка, като държи под око и реалността, вписва се в една от важните теми днес – еманципацията на съвременната жена.

Друга жена е в центъра на „Присила“ (САЩ), направен по автобиографията на съпругата на Елвис Пресли. София Копола, режисьорка и сценаристка, проследява живота на 14-годишното момиче от влюбването му в Германия, където Елвис отбива военната си служба, до развода им. Девойката става млада съпруга, открива постепенно недостатъците на обожавания от света певец, скрити за поклонниците му –  меланхолия, крехкост, фобии, обсесии, изневери. Израстването и проглеждането на Присила е достоверно уловено от Кейли Спейни, която взе Купата Волпи за най-добра женска роля. Копола отново потвърди уменията си в изпипването на детайли, среда, сценографии, костюми.

Болният за Европа и света проблем с емигрантите е обект на други два отличени филма. Те се доближават до него по различен, но еднакво трогателен, емоционален начин и беше невъзможно журито да остане безучастно към професионалните им качества. „Аз, капитанът“ е безспорно най-успешният от шестте италиански конкурсни филма. Достойнствата на творбата на Матео Гароне изпъкнаха веднага и измиха срама на домакините. Тя заслужено си присвои Сребърен лъв за най-добра режисура. Гароне нарече филма си „моята африканска одисея“. Двама млади сенегалци, братовчеди, решават да напуснат Дакар, за да стигнат до богатата и просперираща в очите им Европа. Наивници, които искат да извървят най-краткия път към щастието. Дори и не подозират какво ги чака – алчността на хората и жестокостта на природата. Гароне се отъждествява с техния поглед, не проповядва, търси реализъм и истина. Има и фантазия, и приказка в неговия разказ. Камерата следи лицата на младите изпълнители, улавя всяка тяхна промяна – страх и радост, съмнение и доверие. Вярваш им. Пустинята, морето, нощта играят важна роля за правдоподобността на действието. Има и жестокост, но и много човешка солидарност. Момчето, което поема на плещите си ролята на капитан, без дори да знае да плува, покорява с искреността си. Младият изпълнител Сейду Сар справедливо взе наградата Марчело Мастрояни, а неговите сълзи при получаването ѝ развълнуваха не по-малко от играта му във филма.

„Зелена граница“ (Полша) е своеобразно продължение на разказа от италианския филм. Деветнайсетата творба на 75-годишната Агнешка Холанд получи Специалната награда на журито. Преди войната в Украйна има една друга война, в зелената гранична зона между Беларус на Лукашенко и Полша на Моравецки. Режисьорката проследява трагедията на емигрантите от Африка и Азия на границата между двете държави. Героите са разигравани и подигравани и от двете нежелаещи ги страни. Разделен на пет части, в които историите на различните герои се преплитат, филмът се фокусира върху гледната точка на бежанците – млади и стари, жени и деца. Докато на границата се вихрят конфликти, в Полша благотворителни организации се борят с пропагандата на своето правителство, според която нелегалните емигранти са терористи и престъпници, изпратени от беларусите, за да заплашват страната. Заснет в черно-бяло, филмът показва ясната позиция на режисьорката, далеч от всякаква риторика и баналност. Накрая Холанд включва и придошлите украински емигранти. „Зелена граница“ върви по петите на времето, показва безкомпромисно събития, факти, герои.

Друга важна тема на съвремието – екологията, засяга в посланието си поетичният „Злото не съществува“ (Япония), получил второто по важност отличие Сребърен лъв – голямата награда на журито.  Дебютантът във Венеция Рюсуке Хамагучи („Карай колата ми“) намира героите си недалеч от Токио. Обитателите на малко селище се наслаждават на природата, съхраняват я, живеят в мир със себе си и с нея. Филмът въвежда зрителя още с началните кадри – огромни дървета, заснети от долу нагоре от камерата, в девствеността на околната среда. Ритъмът е спокоен и бавен. Идват двама чиновници от Токио, които нарушават хармонията между природата и човека. Те обявяват на жителите, че голямата им фирма иска да привлече туристи в зоната, като построи скъп къмпинг. Това неизбежно ще наруши всеобщото природно равновесие. Обитателите от всички възрасти спокойно и уверено излагат доводи, които стъписват неподготвените за такава съпротива бюрократи. Тяхното проглеждане за неприкосновеността на водата, растенията, животните вълнува най-вече Хамагучи. Сблъсъкът между двата свята е очарователно потопен в снежната природа. Тя става още по-красива и чрез музиката на композиторката Ейко Ишибаши, позната ни от „Карай колата ми“.

Противоположното усещане – на страх и ужас, лъха от „Графът“ (Чили). Изненадващо този филм получи Наградата за най-добър сценарий, написан от Гийермо Калдерон и режисьора Пабло Ларен. Генералът диктатор Аугусто Пиночет (Алфредо Кастро), свалил чрез военен преврат законно избрания ляв президент Салвадор Алиенде преди 50 години, за пръв път е главен герой във филм. Авторите си го представят като вампир на 240 години, вече уморен от живота, очакващ и търсещ смъртта. Алегорията в тази черна комедия е объркана и не вълнува. Вместо да се съсредоточи върху реалните трагедии, предизвикани от Пиночет, режисьорът се забива в семейните проблеми на диктатора с неговите пет деца, чакащи смъртта му, за да си поделят  незаконното му наследство. Неуместен изглежда и задкадровият глас на английски на разказвача на тази напудрена, измислена история.

Паметта, засегната бегло в чилийския филм, става основна идея в мексиканския „Памет“. Мишел Франко прави втория си филм на английски и за трети път се състезава за Златния лъв. Историята, заснета в Ню Йорк, запознава с миналото и настоящето на една двойка. Силвия (Джесика Частейн), жертва на алкохолна зависимост, е социален асистент в дом с хора с умствени разстройства. Помагайки на тях, тя се опитва да помогне на себе си, като се отърси от лоши спомени. На среща с бивши съученици се запознава със Саул (Питър Сарсгард) – мъж на средна възраст с явна деменция. В проблясъците на настоящето той разкрива болезненото си минало. Актьорът заслужено получи Купата Волпи за най-добра мъжка роля. Паметта в различните ѝ аспекти е умело уловена. Двама самотници се борят да докажат, че днес са по-стойностни от вчера. Преодоляват различни препятствия по пътя си към общото бъдеще. Филмът умело избягва мелодрамата и дълбае в необятностите на човешката душа. Двамата изпълнители бяха сред малцината, които минаха по червения килим. Стачката на холивудските актьори не им позволява да рекламират филмите си. Това могат да правят само независимите продукции.