Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

„Това не го казвай!“ от Саломе Льолуш, превод Снежина Здравкова, режисьор Явор Гърдев, сценография и костюми Свила Величкова, участват Теодора Духовникова и Захари Бахаров, 2023 г.

Явор Гърдев постави за първи път в България нашумялата пиеса на френската авторка Саломе Льолуш, номинирана за театралната награда Молиер 2022 г. Спектакълът протича като безпощадна словесна битка, изиграна от двама актьори от висока класа. Саломе Льолуш и Явор Гърдев гостуваха през юни т.г. на Международния фестивал „Варненско лято“. Фрагменти от разговора между авторката и режисьора на срещата във Варна, модерирана от проф. Венета Дойчева

Интересът към „Това не го казвай!“ е свързан не само с качествата на драматургичния текст, но и с начина, по който коментирате остри социални проблеми. Явно според вас няма забранени въпроси, а всичко опира до начина, по който ще се направи това?

Саломе Льолуш: Много ми хареса начинът, по който е поставена моята пиеса в България. Мисля, че в театъра става интересно, когато обсъждаме нещо с някого, с когото не сме съгласни. Иначе няма смисъл да прекарваме толкова време в залата, ако сме на едно и също мнение. Когато пишеш, задължително се отъждествяваш с героите си, дори да не подкрепяш техните гледни точки. Но се поставяш на мястото им. След като в Париж беше поставена пиесата ми, установих, че най-важното е човек да си задава въпроси, да проблематизира собствената си правота. Интересно е и дали хората, гледали пиесата, остават на предишното си становище по някои от повдигнатите въпроси, или го променят.

Вие сте актриса, режисьорка, а и авторка на пиеси, които се ползват с успех. Кое най-вече ви характеризира като театрал?

Саломе Льолуш: Не съм актриса. Имах роля в киното като бебе в един филм на моя баща Клод Льолуш, после няколко епизодични участия. Но винаги казвам, че правя театър, защото ми е интересно да продуцирам пиеси, да пиша пиеси, в момента ръководя и един парижки театър. Това е, което аз правя ден след ден.

Когато гледахте „Това не го казвай!“ в постановка на Явор Гърдев, кое е различното, което видяхте в собствената си пиеса?

Саломе Льолуш: Много ми се понравиха декорите в черно, такава беше и моята първоначална идея, но в Париж нямаше как да го направим. Там актьорите бяха на съвсем друга възраст и те нямаше да приемат да играят в такава среда. Аз много се радвам, че представата ми за това как ще изглежда текстът на сцената до голяма степен видях в българската си постановка.

Вярно ли е, че вдъхновението за пиесата е дошло най-вече от реални ситуации в собствената ви семейна среда?

Саломе Льолуш: В началото бях замислила текста по малко по-различен начин. Написах няколко картини, определени сцени, пресъздаващи ситуации от всекидневието ни с моя партньор в живота. Ние сме на възраст, сходна с тази на българските актьори в спектакъла. Но когато майка ми и моят втори баща, които са двама много известни френски актьори (Евелин Буикс и Пиер Ардити, б.р.) прочетоха текста, веднага ми казаха: „Искаме го за нас!“. И аз, разбира се, трябваше да го адаптирам за тях. Това не означава, че съм пренесла начина, по който те живеят, пряко на сцената. Онова, което вложих в женския персонаж (в случая майка ми), съдържаше част от посланието, с което децата се обръщат към родителите си. Тя е на седемдесет години. Докато при баща ми, който е на седемдесет и седем, оставих „закрилящата роля“. На човек, който иска да предпази децата си и е против промените. В постановката на Явор Гърдев особено ми хареса, че в нея се вижда как мъжът и жената могат да се карат жестоко, а мигове след това да изпадат в невероятна нежност един към друг. И бързо да сменят мнението си, разбира се. Майка ми например няма нищо против, ако баща ми плаща сметката, и това не е повод за скандал между тях. Но на мен ми се искаше да си представя какво би се случило в една подобна ситуация между двамата персонажи.

Нека сега дадем думата на Явор Гърдев. Влизаше ли в замисъла ви комедийната страна на спектакъла, или концепцията ви предполагаше открояването на по-остри социални проблеми? Предрешена ли беше жанровата ви интерпретация, или тя претърпя промяна, докато работехте с актьорите?

Явор Гърдев: Щом харесам някоя пиеса и реша да я поставя, едно от главните за самия мен неща е, че се опитвам да си изясня нейния жанр впоследствие, а не още в самото начало. Самият процес на репетиции трябва да избистри този жанр. Лично за мен не са толкова важни жанровите белези, колкото възможностите за интерпретация, която би могла да ме заинтригува с нещо, което не ми е известно в началото. И ми се струва, че при тази пиеса има щедрост на авторката към персонажите, която рядко се среща и е особен талант. Този особен талант се състои във възможността да приемеш хората с техните дефекти по такъв начин, че да им оставиш възможността да живеят. Колкото и зле да се отнасят един към друг, те възприемат това като средство, за да могат да живеят заедно. Това е, което най-силно ме впечатли. Другото нещо е изграждането на текста на такова ниво на езикова компетентност, което позволява интерпретации от съвършено различни позиции. Със Саломе Льолуш например обсъждахме някои от началните сцени, които са интерпретирани по различен начин. Например проблемът за „издъ́ржаната жена“ може да бъде интерпретиран от съвсем различни изходни позиции в България и пак да стигнем до смисъл, който, общо взето, е един и същ. Защото този текст може да бъде четен и от радикално феминистка позиция, и от жена, което е свикнала и очаква от мъжа си да я издържа. И в двата случая текстът на Саломе Льолуш работи. Въпросът за подхода е интерпретативен избор, който дава възможности и на режисьора, и на актьорите. Но текстът съдържа тази възможност. Той не затваря, а отваря интерпретацията. Това достойнство на текста надмогва границите на жанра. Той може да бъде поставен като комедия, включително като „слапстик“ или булевардна комедия, но ако в него се открие достатъчен залог за актьорите, може да бъде поставен и в съвсем друга посока – като „ноар“. И най-важното – това са малки етюди, които при прочита си образуват общ смисъл. В началото аз дори не исках да гледам на пиесата като на цялостен текст, а по-скоро като на миниатюри. Ситуациите променят героите и затова „издъ́ржаната жена“ може да се окаже феминистка или обратното, феминистката накрая да хареса себе си като домакиня. Да погледне на другото като възможност в живота си.

Тоест пиесата тръгва от театъра на ситуациите, но изведнъж се оказва, че е разрез на човешкото съществуване? Че персонажите са тези, които имат значение?

Саломе Льолуш: Струва ми се, че това е същността на театъра. Така е в живота ни. Виждала съм как в някои вечери публиката реагира на играта на актьорите по един начин, а в други е много по-различно. Затова текстът може да се възприема като крайно феминистки или обратното – като традиционен или антифеминистки. Всичко зависи от играта на актьорите. Точно това обсъждахме с Явор Гърдев. Не че думите нямат значение, но когато персонажите водят битка, винаги единият ще спечели.

Явор Гърдев: За мен най-важното беше да се доверя на интуицията си. Защото независимо от степента на конфронтация между двамата персонажи, в крайна сметка тази конфронтация е полето на техния дом, на техния режим на съжителство. Аз усещам в интензивността на говоренето не само желание да победиш, но и едно изключително любопитство към другия. И за мен този център беше важен като изходна позиция, защото за режисьора е важно да намери залог в пиесата, който да даде като предложение на актьорите. Когато намериш такъв център и си поставиш такава свръхзадача, възможностите на диалога стават наистина безгранични. Но трябва да се усеща тази взаимна нужда, която мъжът и жената имат един от друг. Ако това го няма, всичко може да прерасне в безкрайна караница между двама фрустрирани персонажи. На мен ми се струва, че героите в пиесата имат достатъчно основание да виждат живота си. И в края, колкото и да е странно, те стигат до някакво „миролюбиво съгласие“ за живота такъв, какъвто е. За това, което е, и онова, с което трябва да бъдем щастливи. В това има нещо стоическо. На мен то много ми харесва.