Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Политическо-стратегическият аспект на отношенията

„Съществува голямо разнообразие от мнения, но те най-общо могат да бъдат разделени на антиевропейски (или изолационистки спрямо Европа) и проевропейски.“ Откъс от анализ, публикуван през 1997 г.

Негативни или резервирани нагласи към Европа

Враждебност или подозрение към Западна Европа днес изпитват не само неославянофилите и църковните фундаменталисти, но и комунистите. И КПСС беше антиевропейска – както в смисъла на антилиберална идеология, така и в смисъла на отхвърляне на европейското политическо обединение. Но има разлики. По време на комунистическото управление комунистите отхвърляха обединена Европа, защото я виждаха като „инструмент“ или „трамплин“ за САЩ, техния основен враг. Тогава тази неприязън към Европа беше изразена директно и просто. Към края на периода се появи и аргументът, че обединена Западна Европа е Европа на мултинационалните компании и т.н. На това се позовава и позицията на западноевропейските комунисти, с което за пореден път те се оказват по-скоро реакционисти.

Междувременно интеграцията напредна толкова много и предимствата ѝ са толкова очевидни, че комунистическата теза получи нова редакция: Европа има един голям враг – САЩ. Така че, ако по-рано европейската интеграция беше атакувана, защото обслужваше американския империализъм, сега тя е „подкрепяна“, защото американците се „страхуват“ от нея. Предишните противници на европейската интеграция сега се явяват безкористни и щедри приятели на Европа, които искат да отворят очите на наивните европейци. Подобни оруелски скокове са често срещани сред комунистите. В стила на недодялана дружелюбност комунистическият публицист Ричард Овчинников формулира следния риторичен въпрос: „Сляпа ли си, майко Европа“[1].

Досега Западна Европа, особено Франция и Федерална република Германия, водела много по-балансирана и конструктивна политика от САЩ. Още по-неразбираемо било защо точно сега Западна Европа надява на врата си американската примка. За да отговори на този „въпрос“, Овчинников предлага да се анализират „трите основни възлови точки“ на американско-европейските отношения.

Първо, има „разминаване“ на интересите на Европейския съюз и САЩ по въпроса за „похода на НАТО (!) на изток“.[2] Втората „възлова точка“ се формира от отношенията с Близкия изток и Северна Африка, които са от жизненоважно значение за Западна Европа. САЩ се опитват да изтласкат европейците.[3] И последната „възлова точка“, в която се изразява цялата хитрост и коварство на САЩ: предлагайки разширяване на НАТО на изток, американците „прилагат към ЕС специална възпитателна мярка“. Това е голямата диверсионна операция срещу ЕС, защото те тласкат европейците към „отслабване“ и „разводняване“ на техните структури, още повече че американците се страхуват от въвеждането на еврото.[4]

Читателят може да се убеди, че Овчинников е написал умерено вълнуващ политически трилър, чийто критически анализ не си струва: произволността на твърденията е очевидна. Достатъчно е да си спомним, че именно американците, които уж искат „размиване“ на НАТО, задържаха приемането на няколко източноевропейски страни в НАТО. Намерението е твърде прозрачно: да се вбие клин между Европа и САЩ, макар авторът да ни уверява, че в никой случай не иска „цинично“ да насърчава различията в мненията.

По-диференцирана и интелектуално претенциозна е преценката на неоевразийците за Европа и перспективите на руско-европейските отношения. Заслужават внимание разсъжденията на A. С. Панарин. Този автор противопоставя на „европейската утопия“ една теза, която характеризира като „евразийски реализъм“.

Според Панарин Русия не може да стане „втора Европа“. Една „втора Европа“ предполага преди всичко друго отвореността на „първата Европа“. Но това съвсем не е така. Панарин формулира теза, която отива твърде далеч – че тъкмо съвременна Европа била на път да постави под въпрос „универсалиите“ на прогреса, които е приела от Просвещението насам („универсалиите“ всъщност са общите същности, около които се разгаря голям спор през Средновековието. Панарин очевидно има предвид „универсалните ценности“). Западна Европа все повече се капсулира, става все по-изолационистка и протекционистка. Авторът не вижда основания за европеизация на Русия, разбирана по този начин. Панарин подозира Запада, че предлага на Русия не перспективата на „втора Европа“, а тази на Третия свят.[5]

Според Панарин крайният паневропеизъм не отчита автогола, който си отбелязва. Пътят на Русия към Запада, интеграцията ѝ в Европа била възможна, но по съвсем различен начин. Привържениците на европеизацията пренебрегват факта, че Русия не е етническа „държава на руснаците“, а „особена цивилизация“ със „суперетнически потенциал“, която – и това е най-важното – въплъщава определена „геополитическа идея“, на първа линия – мечтата за „византийска супердържава“. „Това не е „втора Европа“, а третият Рим, наследството на Византия.“[6] Така пътят към Европа – противно на представите на западниците – е възможен само като път на геополитически реванш под знака на славянско-православния месианизъм. „Тук се крие истинският парадокс на историята. Тези, които категорично настояват за влизането на Русия в Европа и проповядват пътя към Европа, все още не знаят, че Русия не може да отиде там като второстепенна, зависима и подражаваща на Европа страна.“ Проектът за интеграция на Русия в Европа неизбежно би съдържал „константинополска ориентация“, „източноримска ориентация“. Това обаче би бил пътят към „тотална конфронтация“ както със Запада, така и с ислямския свят.[7] Позовавайки се на тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, Панарин характеризира своя сценарий като „предупреждение“. Нов изблик на „идеократичен възход“ не може да се изключи въпреки днешната антиидеологическа алергия. Дори идеократичните модели са единственото средство, с което разполагат „нетърпеливите маргинали“.

Има ли алтернатива? Досега славянофилството и евразийството са разглеждани не като идентични, а като сродни явления (предшествениците на евразийството като Данилевски дори се наречени ​​„късни славянофили“). Сега Панарин изненадващо заявява, че евразийството е именно противоотровата срещу надвисналата опасност от славянофилски реваншизъм. „Има алтернатива. Тя е свързана с евразийската идея. Парадоксът на тази идея е в това, че макар да е по-твърда към Запада и остава свързана с консервативната традиция на руските привърженици на държавността (государственники), тя осуетява сблъсъка на Русия със Запада, ориентирайки го на Изток, тласкайки го в обичайната цивилизационна ниша.“ Неизреченото внушение е, че евразийството е по-малкото зло. Затова в интерес на самия Запад би било Русия да се ориентира към Азия. И така, пътят към Европа е парадоксален, ала обратният път е не по-малко парадоксален, продуктивен парадоксон, така да се каже.

Но парадоксите не свършват дотук. От изложението на автора става ясно, че те обхващат цялата история на Русия. Например руските завоеватели в Азия по време на царската власт не налагали културата и бита си на коренните жители, а ги асимилирали и се оставяли да бъдат асимилирани. В това се състои големият парадокс на руската цивилизация: тя не познава партийно-политическия плурализъм от западен тип, а още от самото начало ѝ е присъщ социокултурният плурализъм, свързан с толерантността и запазването на етническото и културно многообразие, начините и формите на живот.[8] Днешният Запад бил също противоречив и амбивалентен: в самата Западна Европа етноцентризмът и принципът на етносуверенитет са „забранени“, но Европа насърчава с всички средства тази „политическа философия“ в „постсъветското пространство“. На това лицемерие на Запада Русия, от своя страна, можела да отвърне с друг „парадокс“. За да оцелее и възвърне предишното си величие, Русия трябва да прегърне принципите на Европейското просвещение: принципа на суперетническите универсални ценности. Или, ако развием последователно мислите на Панарин: за да не се европеизира, Русия трябва да се опре на европейските ценности. Това наистина е парадоксално.

В известен смисъл, продължава Панарин, Евразия е „третата Европа“, която се различава от „втората Европа“, т.е. от Източна Европа, именно по това, че не може да бъде организирана на базата на „западното епигонство“, а се нуждае от самостоятелно „цивилизационно съзидание“.

На финала Панарин става патетичен и се издига до историко-философски висоти. „Посттоталитарна Русия като „третата Европа“ възпроизвежда своята автентична ситуация – ситуацията на третия Рим, ситуацията на народ, комуто предстои, запазвайки Просвещението, да отхвърли натиска на декадентството.“ Това било възможно именно чрез „мирна експанзия“ на Изток, и то не към ислямско-фундаменталисткия Изток, а към Далечния изток, който бил доказал, че усвоява Просвещението, без да изпада в декадентство.

Ако Хегел говори за „хитростта на разума“, евразийският теоретик рисува картина, в която хитрост се противопоставя на хитрост, една хитрост осуетява и отменя друга. Оказва се, че събитията не поемат в посоката, в която може да се очаква, и че всяка историческа сила постига обратното на това, което е имала за цел. Като цяло имаме истински пъзел или такива понятийни пируети, които изключват всякаква ориентация.

Тези меандри свидетелстват за интелектуалната ловкост на автора. Те са отчасти уместни, но се отнасят за „химически чисти“ ситуации, така да се каже, в които всичко се развива последователно до края. Погледната по този начин, реалността наистина е пълна с парадокси. Въпреки това те са по-скоро идеално-типични конструкции, които трудно могат да се осъществят емпирично. Не можем да си представим панславистко движение в Русия, което сериозно заплашва Запада. Нито можем да си представим, че Русия затъва толкова дълбоко в „Евразия“, че вече напълно не се интересува от Европа. Всичко е твърде сръчно и толкова неясно, че накрая Евразия изглежда по-европейска от Европа и оставайки азиатска, се превръща в знаменосец на Европейското просвещение!

Този вариант на антиевропеизъм има по-голяма интелектуална претенция и е един от малкото, които са способни на диалог. Ала фундаментализмът очевидно има силно влияние и въпреки опитите да се дистанцира от него, Панарин също се поддава на чара му. Как иначе могат да се обяснят неговите „тихоокеански“ и „далекоизточни“ фантазии, които – що се отнася до замисъла – не се различават много от делириума на Жириновски, въпреки че формата е много по-изискана.[9]

Противниците на европейската ориентация смятат, че евроцентричността съдържа редица „илюзии“. Те я упрекват – според философа П. А. Циганков – че приема „... като националистически и дори като заплаха за европейската сигурност... онези процеси и явления, които не съвпадат със западните представи за всеобщи ценности...“[10]. Това било неоснователно. Разбира се, признава Циганков, човешките права и свободи са се превърнали във всеобща мярка за „цивилизованост“ на политиката. Ала тези ценности не са единственият критерий за конкретната политика, още повече че те често влизат в конфликт помежду си (например ненарушимостта на границите, от една страна, и правото на самоопределение, от друга). На Запад твърде често забравяли, че Русия също има свои собствени интереси.

Би било погрешно, твърди руският критик на Европа, да се отъждествяват „европейската идентичност“ и „европейският ред“. Ставало въпрос за опит под претекст за неевропейската идентичност на Русия да бъде изолирана тази държава, а също и пряко застрашена (при възможност армията на НАТО несъмнено щяла да се приближи до руската граница, което били признали и западни политолози). Като аргумент срещу тази антируска тенденция Циганков посочва обстоятелството, че европейският ред не изисквал непременно същото ниво на европейска идентичност и всеобщо непосредствено участие във всички европейски институции в цялото геополитическо пространство на европейския континент. 

Източна и Централна Европа и мястото ѝ в руския образ на Европа

Източна и Централна Европа, тази очарователна и будеща тревога част от стария континент, винаги е имала своите особености и проблеми. Регионът винаги е бил ябълката на раздора в „голямата политика“ и е обилно напоен с кръв. С разширяването на съветското господство в Източна и Централна Европа тези трудности навлизат във фаза, която може да се нарече „постоянен ужас“: никакви изненади, заплашващи със световна война, но и никаква перспектива за „цивилизоване“ на региона. Крахът на комунизма премахна комунистическата репресивна неподвижност, частично възстанови ситуацията между двете войни, но въведе нови и напълно различни напрежения и конфликти. Нови и различни са както отношенията между Източна и Централна Европа спрямо Западна Европа, така и отношенията вътре в самия регион. Картината в никакъв случай не е окончателна. Всичко е временно. Този все още неоформен характер, както и пресичането и свързването на трите големи политически масива: Западна Европа, Източна и Централна Европа, Русия (или дори четири масива, ако се прибави единствената останала суперсила САЩ), усложняват ситуацията и затрудняват руската рецепция върху централната и източна част на континента.

В руските изследвания на Източна и Централна Европа и в публицистиката се появяват някои типични мотиви.

Понятието Централна Европа

Историкът, изследващ Източна и Югоизточна Европа, Алексей Милер пледира за разграничаване на понятието Централна Европа като регион в себе си и Централна Европа като регион за себе си. Тези хегелиански термини, които днес рядко се срещат на Запад, но – по марксистки път – са станали част от съветската традиция, означават разликата между Централна Европа, каквато реално (обективно) съществува, и Централна Европа като политическа конструкция, създадена на базата на тази или онази политическа идеология, при което реалната история служи само като аргумент ad hoc.[11]

Според тезата на Милер „германската“ („западната“) концепция за Централна Европа е противопоставена на „руската“ концепция за „славянския“ свят. Германското политическо и икономическо мислене от XIX век разглежда Централна Европа като пространство между Германия и Русия и като „аграрен придатък на Германия“. Въпреки че е свързан с германските интереси, този възглед сам по себе си не е израз на агресивен немски експанзионизъм, тъй като градивният германски принос (чрез немската диаспора) за развитието на този регион е значителен.[12]

В руската концепция за панславизма етническият принцип заема мястото на регионалния, а славянският свят се разглежда като буфер срещу „германската опасност“.[13]

Милер поставя под въпрос научната стойност на понятието Централна Европа, което според него е твърде неясно. Той се позовава на английски и американски автори, които в духа на англосаксонския позитивизъм смятат централноевропейските теории за „абстрактни“ и „идеалистични“ и бързо ги отхвърлят като „идеализиран обект на културна носталгия“. От централноевропейска гледна точка Западът е „другият“, който в същото време остава „свой“, докато, обратно, Русия функционира само като „другия“. Авторът стига до едно рисковано твърдение: „Настоящите конструкции на централноевропейската идентичност очевидно изпълняват функцията на морално-психологическа компенсация за изостаналостта“. Не може да се отрече, че централноевропейците също не са лишени от комплекси за малоценност, ала всеки наблюдател на централноевропейската действителност и централноевропейците лесно би установил, че там преобладава чувство на гордост, че живеят „почти“ като на Запад (а не като в Русия!).

В друга своя работа Алексей Милер се опитва да обясни много аспекти от новата история на Централна Европа чрез миналото на региона. А именно, като заявява, че след разпада на Австро-унгарската империя в тези страни не са възникнали демокрации в точния смисъл на думата, а по-скоро авторитарни режими, които до известна степен имитират парламентарна демокрация (като режима на Хорти в Унгария или режима на Пилсудски в Полша). Това не е тоталитаризъм, но въпреки всичко тези режими отслабват устойчивостта на демокрацията.[14] Централноевропейският десен авторитаризъм проправя пътя на левия комунистически тоталитаризъм.

Сценарии за развитие на отношенията между Централна Европа, Русия и другите велики сили

Според Иля Левяш са възможни пет сценария за външнополитическата стратегия на Централна Европа (читателят лесно ще забележи, че сценарий №4 и сценарий №5 са ​​варианти на сценарий №3 или произтичат от него).

1. Субконтинентът остава политически разделен, запазвайки традиционната си роля като арена на конфликт между Изтока и Запада. Не може да се изключи възможността Централна Европа дори да стане бойното поле на Трета световна война. „За Европа тя ще бъде последна“ – мрачно добавя авторът.[15]

2. Централноевропейските държави избират ролята на „слуга на двама господари“, който е ориентиран както към Запада, така и към Изтока и се опитва да установи динамичен баланс между двата глобални политически гиганта. Тази позиция е неудобна още сама по себе си, но и застрашава общоевропейския баланс.

3. Централна Европа може да се поучи от историята, да преодолее своите разногласия и да се развие в „колективна велика сила“. Това е уникална възможност: за пръв път в своята история тя може да решава и избира сама.

4. Тази самостоятелност обаче не означава самодостатъчност. И една централноевропейска държавно организирана общност трябва да се съобразява с интересите на Запада и Изтока. Тези интереси обаче не са равностойни за Централна Европа. За Запада те се ограничават до геополитически интереси. Русия също не е безразлична към тези интереси – но освен това и много други неща свързват народите от Централна Европа с Русия: еднотипност и обща историческа съдба, организация на производството, социално-политически модели, включително манталитет на населението.[16] Най-доброто решение на централноевропейския проблем би било създаването на „Евразийска конфедерация“ между Централна и Източна Европа, която да балансира доминиращата роля на междуконтиненталната общност на САЩ и ЕС.

Изобщо недоверието към западната ориентация на Централна Европа (и към нейния модел на политика за сигурност, разширяването на НАТО на изток) е много широко разпространено и се изразява в различни текстове. Според Алексей Милер подобно развитие би превърнало Централна Европа в заложник на отношенията между Запада и Русия.[17] Олег Богомолов се изразява по-ясно: „Приемането на страните от ЦИЕ в НАТО може да навреди на националната сигурност на Русия“[18]. Според Богомолов то би било пагубно и за руските демократи, либерали и приятели на Запада, защото би подкопало доверието на Русия в Запада и би дало коз в ръцете на екстремистите и националистите. Дори ако военната машина на НАТО не бъде задвижена, приближаващият се до границите на Русия западен военен блок би могъл да бъде средство за упражняване на натиск. Но и Милер, и Богомолов признават, че неумелата руска политика и някои наистина плашещи и будещи загриженост вътрешнополитически събития са допринесли за това неблагоприятно за Русия развитие.

Прочитът на руските анализи за Централна Европа оставя едно характерно впечатление. Забележително е как националният егоизъм и манталитетът на суперсилата възпират научната обективност, за която съответните автори вече са дали свидетелства. Как иначе може да се обясни фактът, че Левяш, който толкова добре познава Централна Европа, твърди, че Централна Европа се чувства по-близка до Русия, отколкото до Западна Европа, че ѝ е по-близка тъкмо в организацията на производството.

Достатъчно е да се сравнят културата на труда и дисциплината в Русия и Чехия, за да се види, че чешкият начин на работа още дълго ще си остане мечта за руснаците. Едва ли можем да предположим, че Левяш не знае, че централноевропейците гледат към католическия Рим, а не към православната Москва, че унгарците и чехите са привлечени от Виена, а поляците от Париж. Очевидно става дума за чисто идеологически мотивирано нежелание да се признаят фактите. Също така поразителна е невъзможността, превърнала се във втора природа, да се опиташ да погледнеш през очите на другата страна. Всички са единодушни, че приближаването на НАТО до границите на Русия представлява опасност. Но задават ли си въпроса дали непосредствената близост на Русия до Чехия и Унгария не представлява опасност за тези страни? Изглежда, че те също така просто пренебрегват огромната териториално-военна асиметрия между Русия и централноевропейските държави, въпреки че е много трудно тя да бъде пренебрегната. Учудващо е, че руските автори не си дават труда да си представят чувствата и страховете на един малък народ, който (вижте Унгария, вижте Полша!) неведнъж е бил жертва на огромния си съсед. Този идейно-политически аутизъм е заразил и мисленето на хора с несъмнена интелектуална почтеност като Богомолов. И макар да са достойни за похвала сами по себе си, думите на Юрий Фьодоров, които цитирахме, че руснаците не разбирали централноевропейците, че народопсихологията е съвсем друга, също са доказателство за невъзможността да се пренесеш в съзнанието на съседа, защото думите на Фьодоров са предизвикани от изненадата, която той описва (а именно изборния резултат на Жириновски). Читателят остава с впечатлението, че нещо съвсем ново и неочаквано е станало известно на руския учен. Но е трудно да се повярва, че той не е знаел нищо за разделянето на Полша през XIX век, за съветската окупация на Източна Полша (почти в „сътрудничество“ с нацистка Германия) през 1939 г., за ролята на Руската империя в Унгария през 1848 г. и на Съветския съюз в Унгария през 1956 г. и като цяло за господството на Москва в региона повече от четиридесет години, а едва наскоро благодарение на реакцията на успеха на Жириновски е разбрал, че централноевропейците се страхуват.

Превод от немски Людмила Димова