Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Есе на художник за художник, публикувано на 7 октомври 1961 г. във в. „Народна култура“. На 22 октомври се навършват 120 години от рождението на Златю Бояджиев

Мисля си защо е трудно да се пише за изкуството на Златю Бояджиев. Дали защото е ново и голямо и не можеш да го обхванеш с мисълта си, или защото е един човешки подвиг? Може би просто заради силното вълнение, от което човек не може да се освободи.

Стените на изложбената зала с пламтящите картини са сякаш стените на огромното сърце на художника. И ние вътре се оказваме пленници на изумителната любов към живота и изкуството. От таблата блика напрежение, обич, сила с всички цветове на дъгата. Тази изложба е епопея на волята, на въображението, на живописта в мащабите на Захарий Зограф и Майстора. Когато гледах творбите и техния автор, спомних си думите на Маркс: „Материята се усмихва с хаотически наивен блясък на цялото човечество“. Сякаш тъкмо тази усмивка грее от платната и лицето на художника, чиято дясна половина е безжизнена. Наистина, какво по-истинско от вярата и порива към живота и изкуството?

Творческото развитие на Златю Бояджиев е една психологическа загадка – медицински парадокс. Болестта прекъсна развитието на художника и затрупа всички пътища, които водят към живота. Остана обаче поривът към изкуството, който набра напрежение и намери изход в творчеството. Това е състоянието, когато художникът няма друг живот извън изкуството.

Златю Бояджиев и преди беше жизнен и оригинален художник. Той обичаше бита на тракийските селяни („Свинарка“) и проявяваше склонност към буйна, напрегната композиция („Баташко клане“). В новия си период художникът претърпя колебания, мина през мистика и неуравновесеност, преживя чужди влияния. Обаче особено в творбите от 1960–1961 г. той ни изненадва със своята зрялост. В тях прави обобщение на творческия си път. Той отново е сред своите герои от село Брезово, при стадата и кучетата, при биволите и при козите. В тях разкрива с нова звучност, много по-откровено, по-чисто и оригинално своята концепция. Във „Вечерна паша“ пейзажът притежава изключителна монументалност. При този любим и оригинален формат в спокойния силует на хълма е вложено бурно раздвижване. Творбата, както и други картини плуват в една фантастична атмосфера, но тя е само атмосфера, в която живеят реални герои. Това не са сънища, а претворяване на действителността. Художникът не търси фантастичното заради неговата съблазън. То иде спонтанно от обожаването на герои и сюжети, от напрежението на собствения му вътрешен мир. Някога Пушкин беше нарекъл хладен сън периодите, в които творецът почива. Златю Бояджиев е сякаш вечно буден. Неговата работоспособност е неизчерпаема.

В деня на откриването на неговата изложба чух: „Той рисува като децата!“. Наистина децата правят очарователни рисунки, но на тях не им достигат сили и мъдрост, за да ги превърнат в чисто изкуство. А художникът има всичко това плюс детски чистата любов и непосредственост. В картината „Оран“ браздите на тракийския чернозем са течаща лава без синори. Древните тракийски мотиви не са само елементи в композицията, те говорят и за историята, и за богатствата на тази земя. На небето пластове атмосфера обгръщат леката дъга на хоризонта и ни внушават усещане за величествена цялост на необятното кълбо. Това е един апотеоз на земята. В „Към кланица“ (с кравите) художникът достига до сърцевината на своята идея по чисто пластичен път. Острото му чувство за общото, за цялото, го предпазва от фрагментно описателство. Той престроява квартали, събира къщи, скали, дървета от различни места, за да внуши онова, което човек придобива при общуване с този най-прекрасен град. В картината „Към кланицата“ (с овцете) – тази притча за живота – художникът разделя небето на ослепително светла половина, а другата – тъмна като нощта. Добива се чувството за разрез на времето. В тези творби има много разказ без литература.

Златю Бояджиев е истински художник. Той не понася своето изкуство, а го налага. Като тънък психолог художникът пристъпва с различен психологичен похват към различните модели. Унгарката с разпилени коси е песен от багри, а портретът на селската жена със своята драматична наситеност има от тъгата на иконите. В портрета на Цанко Лавренов – поета на стария Пловдив, художникът съумява да навлезе не само в психологическата и колоритна атмосфера, но и в стила на своя колега. Нима е възможно портрети, направени с толкова разбиране за живота, да бъдат работа само на интуицията? Картините на Златю Бояджиев са изпълнени с хрумване, резултат на много мисъл и остра наблюдателност. От неговото око не убягва хумористичното в живота (кученцата се душат, магаренцето е наперено). Художникът строи композициите, изхождайки от тяхното съдържание. В „Нощна паша“ и в картините „Към кланицата“ той гради композиция сякаш от железобетонно скеле, а в „Говедар“ постига монументалност на обелиск. „Село Брезово“ има звучността на симфония, а „Пловдив – Джумаята“ напомня фреска на Захарий Зограф. В „Към кланицата“ (с кравите) той искри със сила, на която биха му завидели мексиканците.

Във всяко творчество има елементи на разрушение. Златю Бояджиев създава своя перспектива независимо от това, че е изградена върху развалините на традиционното. Законите на перспективата, изградени още преди Рафаел, са все пак по-второстепенни пред големия закон да се намери лаконичен и точен израз на съвременната идея, чувство и преживяване. Един скулптор ми каза: „Има картини, които не разбирам“… Нима хората разбират всичко в един миг. Наистина ли върху тримата овчари са накацали птици? А нима наистина „вълкът кротко раната ближе“ и „денем му сянка пази орлица“? Много хора са склонни да отнемат някои права на живописта. В това отношение Златю Бояджиев възстановява една стара конституция.

Мисля си пред картините, тези дълбоки и умни събеседници, нужна ли е дистанция между художника и неговия обект. Потребно ли е освен приближаването до обекта и отдалечаването от него. Струва ми се, че художникът, след като е изучил пейзажа, героите си, в стотици скици ги потапя в своя свят, в своето духовно убежище, където сам властва и гони своята цел свободно върху бялото платно. И нима не е показателно, че художници с титли или слава от години мълчат и повтарят познатия рефрен, докато този мъжествен човек държи в своята лява ръка не само бастуна, но и триножника и четките.

Върху всяко творчество може да се полемизира. И нещо повече, често се отричат и най-утвърдените имена. Примерът Толстой–Шекспир не е единствен. За творчеството на Златю Бояджиев полемиката е нормална. Това изкуство е ново и в неговата концепция не е възпитана широк кръг „претенциозна“ публика. То е почти непознато, но близко до народностното виждане. А Леонардо да Винчи казва: „Знанието е необходимо, за да обикнеш истински онова, което заслужава обич“. В картината трябва да търсим онова, което тя притежава, а не онова, което ѝ липсва. Ако искаме да видим у Златю Бояджиев задушевната поезия на Никола Петров, ние не ще я намерим и ще си отидем разочаровани. Не ще намерим и знанията на Илия Петров, нито виртуозния жест на Дечко Узунов. Но ако се запитаме колко са картините в нашето изкуство, събрали и превърнали напрежението на века и неговия изключителен динамизъм в пластично състояние, би трябвало да се обърнем тъкмо към неговото творчество.

Златю Бояджиев със своето чувство за епична стилизация на хората, пейзажа и животните превръща творбите си в монументални паметници. Художникът е достигнал такъв момент от своето творческо развитие, когато се раждат шедьоври. Творчеството на Златю Бояджиев е гордост за нашето изкуство и доказателство, че България е не само страна на прекрасни певци, но и на знаменити художници. И това трябва да бъде показано на света. Това е наш дълг.