Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Доклад, четен на Международния философски конгрес в Париж през 1937 г., който се смята за един от първите манифести на екзистенциализма. На 8 октомври т.г. се навършват 50 години от кончината на големия християнски мислител и драматург

Във всеки миг мога дотолкова да се отдръпна от живота си, че да погледна на него като на теглене на лотарията. Известен брой от нейните печалби вече са видели бял свят. А аз само констатирам, че на тези или онези номера им е изтекъл срокът, което ми позволява да кажа, че съм имал такива успехи или неуспехи. На други номера тепърва предстои да бъдат изтеглени; но съм в абсолютно неведение докога ще продължи тази томбола. Ще отида ли в Гърция през следващата година? И ще мога ли да присъствам на сватбата на моя син? Всичко това е проблематично още от мига, в който съм включен в тази лотария. Участието започва с деня на моето зачеване, тъй като тогава ми е бил връчен билет, върху който фигурира смъртната ми присъда – мястото, датата и начинът на изпълнение на екзекуцията там се изписани черно на бяло.

Но ако леко наруша първоначалната си реакция на отдръпване и се вгледам по-отблизо в печалбите с изтекъл срок, става ясно, че не бих могъл да ги възприема като обикновени елементи от някакво цяло. Успехите и неуспехите си взаимодействат, допълват се и се взаимопроникват. Аз не съм в състояние да дам на вече изтеглените печалби точно определени стойности, тъй като знам, че те варират в зависимост от вида на печалбите, които ми остава да получа. Дори забелязвам, че самият начин, по който ми е дадено да реагирам на тегленето на тиража, също може да се приеме като печалба – склонността ми към бунт или способността ми за примирение са нещо подобно. Но в същия миг забелязвам, че ако това, което съм, също принадлежи към вече изтегленото и полученото, тогава създадената от мен представа за живота ми като лотария започва да губи своя смисъл. Тъй като може да се говори с основание за онова, което получавам само при условие че аз все още не съм го получил; и би ли могло аз да съм, без да съм нещо или някой? Същевременно е ясно, че едва ли бих могъл да се надявам, че обективно ще разгранича моята природа от даровете или изпитанията, които са ми били определени, неизвестно от кого или от какво.

Сред множеството облаци, спускащи се от неизвестността на бъдещето към дълбините на миналото, което от ден на ден все по-малко би могло да се приема като нещо дадено, само една увереност си остава неизменна – аз ще умра. От това, което ме очаква, само моята смърт е непроблематична. Ето защо тя се налага за мен като точно определена звезда сред всеобщите отблясъци на всевъзможните светила. Моята смърт все още не е факт; но дали тогава не е идея? Ако беше така, тогава би трябвало да мога да я различа от другите идеи и да я възприема като обект; обаче не съм в състояние да го сторя. Мога да я преодолея мислено и да си я представя като нещо свършено само при условие че се поставя на мястото на някой друг, който ще ме надживее и за когото това, което наричам моята смърт, всъщност ще бъде неговата смърт. А доколкото мога да я уподобя на някакъв факт, за който имам представа, това става възможно благодарение на осъщественото мислено съвпадение, но краят му идва веднага, щом си дам сметка за тази идеална подмяна. Тогава моята смърт, тази смърт, която вече не съм в състояние да избегна, ме притиска и смазва. Поради простия факт, че е нещо сигурно, тя е над мен. Ето защо ситуацията ми с нищо не се отличава от ситуацията на осъден на смърт, затворен в пространство, чиито стени неумолимо се сближават минута след минута. Няма нищо в моето настоящо или дори минало съществуване, което да не избледнява и да не става на прах в присъствието на моята смърт за мен самия или по-точно над мен самия. Нещо повече, как, обзет от подобно замайване, да не отстъпя пред изкушението и да сложа край на подобно очакване, на тази мизерия и неопределена отсрочка, освобождавайки се по този начин от терзанието на неизбежността?

Така възниква метапроблематиката на това вече да не съм, която е систематика на отчаянието и може да се осъществи само чрез самоубийството. Тази метапроблематика може да се разглежда като върховна мъдрост, не толкова като мисловен, колкото като жизнен израз на висша истина, от която човекът обикновено е отвърнал взора си. Прегръщането на тази истина означава отказ от всички ангажименти, свързващи ме с моите братя по затворничество. Моето самоубийство, което мога да предугадя по самия си начин на живот, е тъкмо прекъсването, самият отказ. Но честно казано, дори хипнотизиран от неизбежната смърт, аз все още съблюдавам задълженията, поети преди това мрачно пробуждане. Може би това не е само дан на обичая, не е механично поведение, а е тъкмо онова, чрез което в мен се утвърждава съпротивата, повече или по-малко осъзната, поради напора на отчаянието. Тази почти неподдаваща се на определение позиция включва твърдението, че остава нещо, което не се съобразява с неизбежността на моята смърт и си остава недостъпно за нея. Чрез това твърдение в зародиш аз мога да се отдръпна или да загърбя моята смърт, която от този миг престава да ме привлича към себе си. Все едно че най-сетне съм успял да фиксирам мен самия. Разбира се, не бива да се мисли, че от изразената чрез метапроблематиката ситуация на това „вече да не съм“ аз мога да се изтръгна с помощта на някакъв диалектически и ефикасен процес, осъществяван по аналогия с някакъв механизъм.

Абсолютното отчаяние, към което ме подтиква моята смъртна участ, ще си остане за мен постоянно изкушение, дадено на свободата с цел тя да възтържествува – защото тя се проявява единствено в самоубийството, едва в абсолютното самоотрицание. И нима нашите възможности за саморазрушение не са обратната страна на градивна сила, която престава да бъде такава в мига, в който прекъсва връзките си с битието, като го оспорва или проблематизира?

Следователно тъкмо като мислещо същество аз би трябвало да призная, че бездната, която ме дели от битието, е прокопана тъкмо от моята свобода. Между съзнанието – или утвърждаването на тази свобода – и натрапчивата идея за моята смърт се създава друго противоречие. Аз няма да се спирам на него, тъй като анализът ми показва, че тези две положения не си противоречат. Моята смърт може да предприеме нещо срещу мен единствено чрез свободата, която извършва предателство към самата себе си, поверявайки ѝ реалността, по-точно привидната реалност, чието поразително обаяние констатирах в самото начало. Тази свобода е единствената усмирителна сила, способна да скрие от взора ми безмерното богатство на света. Но как да достигна подобна мисъл, без същевременно у мен да не се формира метапроблематика, сходна с това „да не бъда повече“ или с „небитието“, която е всъщност техен първообраз?

Ако по този начин моята свобода се освобождава от самата себе си, това става възможно, след като се определят нейните възможни средства, без да се установява между тях различие по обективност и валидност. Не съществува и не може да съществува наука, в името на която отказът от битието да е препоръчителен, определящ или осъдителен, а самият въпрос да изчезва, понеже е лишен от смисъл. Ако можем да говорим за онтологическа противотежест на смъртта, а ние ще видим, че за това може да се каже съвсем малко, това няма да е нито самият живот, склонен да се примири с онова, което го унищожава, нито ще е някаква обективна истина, оставаща си „тук“ спрямо екзистенциалното. По този начин не само се уравновесява смъртта, но тя се оказва трансцендирана. Трансцендентното се оказва именно такава метапроблематика.

Тук обаче могат да възникнат затруднения. Няма ли това „трансцендентно“ да се окаже неоправдана обективация на акта на трансценденцията, на sursum (себенадмогването), чрез което аз се схващам като свобода отвъд зоната на сбъдналото се и предначертаното ни? Нима тази обективация не почива също върху някаква неяснота? Въпросното sursum не би трябвало да представлява ограничение на желанието по отношение на самото себе си, нито пък екзалтация, отричаща се в същата степен, в която изпитва удовлетворение от себе си. Разбира се, в същността на свободата присъстват и подобни неща, но не си даваме напълно сметка, че зад този нарцисизъм се крие отчаяние, доколкото той се оказва възпиране или болезнен гърч, или пък води до предварителното обезценяване на действителността, която третира така, все едно че тя заслужава единствено да бъде забравена или преодоляна.

Присъщо за акта на трансценденцията е да бъде ориентиран, на феноменологичен език това се нарича интенционалност. Доколкото обаче е изискване и зов, той не може да бъде претенция, понеже всяка претенция е автоцентрична, докато трансценденцията се определя тъкмо чрез отрицанието на всякакъв автоцентризъм. Приписва му се чисто отрицателна определеност, но тази отрицателност е мислима само чрез участието си в реалност, която ме определя и обгръща, без аз да мога да я схвана като нещо външно спрямо онова, което съм.

Всъщност кой съм аз? Нещо повече, ако задам този въпрос, в качеството на какъв се опитвам да го реша? Нека предположим (макар и само на думи), че аз притежавам подобна квалификация. Но как мога да си я припиша, щом като в този случай многократно надхвърлям себе си и възприемам себе си само при условие че се пренебрегна? В случая дори не мога да се облегна на социалната и неметафизична подкрепа на другия. Как и защо ще призная на другия привилегия, която отказвам на себе си? Аз мога да стана друг по отношение на себе си, най-ясният проницателен и безжалостен сред свидетелите и съдниците. Следователно качеството, което трябва да притежава другият, за да ми открие кой съм аз, отново му се присъжда от мен, тъй като аз му предоставям привилегията да ме съди.

Трябва да призная, че въпросът „Кой съм аз?“ не стои пред мен във вид на проблем. Той се базира върху самите основания, позволяващи ми да го поставя – кой съм аз, за да се питам относно това кой съм? И неусетно забелязвам, че въпросът преминава в зов.

Но зов към кого? Мога ли да бъда сигурен и притежавам ли някакво валидно основание да мисля, че този зов е бил чут и че има някакво същество, което ме познава и оценява. Би трябвало да отхвърлим постулата, произтичащ от подобен въпрос, тъкмо с оглед на тъждеството между трансцендентно и метапроблематика. Въпросът „Има ли същество, което чува моя зов и трябва да ми отговори?“ предполага изграждането на хипотеза, позоваването на констатация или някаква идеално възможна проверка на истинността. Ясно е, че ако „по чудо“ бих могъл да осъществя подобна проверка (все едно да узная дали изпратеният SOS от някакъв кораб е бил уловен от станция в пространството), тогава този Друг, този емпирично идентифициран Получател тутакси ще стане за мен несъществуващ, тъй като вече не е абсолютният Пристан, към който е устремен зовът ми. Трансцендентността на Този, към когото е отправен зовът ми, се потвърждава от всеки рационален опит или рационално изчисление, което всъщност е антиципиран и схематизиран опит.

„Кой съм аз? Само Ти ме познаваш и съдиш; съмнението в Теб не ме освобождава, а ме превръща в нищо. Нещо повече, то би означавало да Те отрека и да погледна на Твоята действителност като на проблем. Тъй като тези въпроси се поставят от мен и за мен, аз съм този, който се поставя под съмнение в безвъзвратния акт, чрез който се изличавам и подчинявам.“

Не отричам необичайния характер на подобен език при употребата му във философски регистър – не е ли това начало на молитва или навлизане в мистиката? Става въпрос да разберем дали съществува точно определена граница между метафизиката и мистиката. Използваните от мен фрази не са описание на опита. Те разкриват фундаментална ситуация, за която философът трябва да си даде сметка независимо от своето изповедание, от личното си влечение или непригодността за вътрешни излияния. Време е метафизикът да разбере, ако наистина иска да се измъкне от епистемологичния коловоз, че обожанието би трябвало да бъде за рефлексията онази terra firma (твърда земя), върху която може да се стъпи, дори в качеството ѝ на емпирична индивидуалност нейното участие да е естествено ограничено.

Ако това е така, философията на трансценденцията е неотделима от рефлексията, упражнявана над йерархизираните модалности на обожанието, чиято кулминация е не теорията, а признаването на светостта, разбрана не като начин на съществуване, а като значима даденост в чистотата на своята интенция. По този начин се надмогва проблематиката, като едновременно с това се анулира неизбежността на смъртта чрез пълнотата на този живот, който е самото битие. Светостта, осъществена в някои същества и някои свидетели в продължение на векове, не е само тревожна или чудовищна аномалия, тя пробужда в сърцата такъв отклик, че се превръща за колебаещите се умове в постоянен подтик за самоосъждане и надежда. Това е и второто нещо, което трябва да признаем на светеца (както донякъде и на гениалния творец) – че е наш застъпник пред Този, когото никакъв прогрес в техниката, познанието или това, което се нарича нравственост, няма да приближи до нас повече, отколкото молитвата, идеща от дъното на килията.

Превод от френски Тони Николов