Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

„Подобряване на координацията и мониторинга в изпълнението на националната политика за читалищното дело и читалищните библиотеки“ – пише в Програмата за управление на Република България (юни 2023 г. – декември 2024 г.) на настоящото правителство, представена на 26 юли тази година

Каква е националната политика за читалищното дело и читалищните библиотеки, обаче е дълбоко неясно. Това не е пропуск на настоящето правителство, а на поредица от правителства след 1989 г. Всъщност ясно артикулирана и аргументирана национална политика за читалищното дело няма от десетилетия.

Държавата дори не знае колко са действащите читалища в България към настоящия момент. В публичния регистър на народните читалища са вписани 3739 читалища, но според последното проучване на Националния статистически институт читалищата са всъщност 3319. Десет от читалищата в регистъра са записани през 2023 г., а данните на НСИ са за 2022 г. Вярно е и че 28 читалища са отбелязани в регистъра със статут „закрито“ или „неработещо“. Но все пак остава една значителна разлика от 382 читалища. Дали тези 382 читалища са закрити, но това не е отбелязано в регистъра? Кои са те? Какво се случило с тях? Отговор трудно може да бъде даден, защото данните от регистъра не се обработват и не се ползват за формиране на национална политика към читалищата. Националният съвет по читалищно дело, който по закон е експертно-консултативен орган към министъра на културата, не е събиран повече от три години и половина.

Темата за състоянието на читалищата и читалищната мрежа, както и за техния потенциал, изглежда не е била във фокуса на вниманието на последните няколко правителства. Затова е впечатляващо, че настоящият екип на Министерството на културата не само говори за национална политика за читалищното дело, но и предвижда „създаване на национална програма за обновяване на сградния фонд и сценична механизация и техническо оборудване на читалища…“. Изпълнението на тази мярка от правителствената програма включва и картографиране на културната инфраструктура, което е изключително важна и амбициозна задача.

Да, читалищата имат огромни проблеми с материалната база и оборудване, макар през годините да са инвестирани средства за ремонти тук и там. Има смисъл и от анализ доколко Законът за народните читалища отговаря на съвременните нужди и предизвикателства.

Но и в настоящия си вид законът съдържа едно изречение, което често остава непрочетено и неосмислено: „Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи“.

Какви са културно-просветните задачи, които държавата е възложила на читалищата? Къде са формулирани тази задачи? Какъв е техният обхват и фокус? Колко често се актуализират? Иначе казано: какво очаква държавата от читалищата? А какво очакваме ние – като общество – от читалищата през XXI век?

* * *

Изцяло положително е, че през последните години държавният бюджет за читалищата се увеличава. Факт е, че голяма част от читалищата продължават да страдат от недостатъчно, дори мизерно финансиране, но също така е факт, че държавното субсидиране за читалищата почти се удвоява за периода 2017–2023 г. (от 55 млн. до 98 млн. лв.). Общините също увеличават и разнообразяват своето допълващо финансиране към читалищата. Финансирането от Национален фонд „Култура“ за периода 2021–2022 г. беше значително увеличено. По-конкретно през 2021 г. НФК създаде първа по рода си програма за подкрепа на организации в областта на любителското творчество, по която бяха разпределени над 2,6 млн. лв. През 2022 г. разпределената сума по тази програма нарасна почти двойно и достигна близо 5,48 млн. лв.

В резултат на тези инвестиции, както и на други фактори, разцветът на читалищата през последните няколко години е видим с невъоръжено око. Читалищата са все по-активни, изпълняват все по-разнообразни дейности, развиват нови фестивали, инвестират време и средства в повишаването на собствения си капацитет. Достатъчно е човек да прегледа регионалните медии, за да осъзнае, че културният живот извън големите градове почти изцяло се създава от активните читалища.

Читалищата са не само школи по изкуствата и любителски състави, но често създават изцяло професионален културен продукт, а на много места са и единствените сцени, които могат да посрещнат професионален театър, танц, класическа музика, кино от големите градове. В този смисъл всякакви политики за повишаване на достъпа до култура са немислими без активно включване на читалищната мрежа.

Има и още нещо, което е много важно. Читалищата бяха културно-просветните институции, които най-бързо и най-адекватно реагираха на първата вълна от украински бежанци през март–май 2022 г., заедно с част от големите регионалните библиотеки (като например библиотеката в Русе). Това се случи по един тих, но изключително ефективен и човеколюбив начин. Част от читалищата (например читалището в Попово) създадоха летни школи и занимални за украинските деца, за да могат майките им по-лесно да си намерят работа. Читалище „Иван Вазов–2014“ в София, едно от новите и много активни софийски читалища, сформира 6 групи за адаптация на украински бежанци (жени и деца), включително чрез езикови курсове по български език. Става дума за множество читалищни инициативи в цялата страна.

Защото в ДНК-то на читалищата е да са социално отговорни и да откликват на нуждите на местните си общности. Част от читалищата, най-вече в малките села, изпълняват и социални, и здравни, и всякакви други обществени функции. Събират помощи за бедните, изпълняват социален патронаж за възрастните хора, създават занимални за най-малките (когато в селото има такива). В селата, където няма училища, читалищата са единствените, които работят с ромските деца и им помагат да надграждат социалните си и културни знания и умения извън семейството. Нещо повече, малкото на брой ромски читалища често са единствените културни организации, които работят в някои затворени общности. Неслучайно редица здравни и социални програми, включително някои от програмите на УНИЦЕФ в България, както и някои от програмите на Тръста за социални алтернативи, разчитат в голяма степен на разгърнатата в цялата страна читалищна мрежа, включително там, където няма останали вече нито училища, нито детски градини.

Не трябва да се пропуска и незаменимата роля на читалищата за опазването и поддържането жив на българския фолклор или по-широко казано, нематериалното културно наследство. Действително музеите, регионалните библиотеки и особено Институтът за етнология и фолклористика на БАН имат важна роля за проучването на нематериалното наследство. Ключова е ролята и на Регионалния център за опазване на нематериалното културно наследство в Югоизточна Европа под егидата на ЮНЕСКО. Но това наследство е живо най-вече благодарение на читалищата и хилядите кръжоци, самодейни групи и местни фестивали, които те организират. Опитайте се да си представите Националния събор на народното творчество в Копривщица без читалищата. Тяхната роля и заслуга рядко се споменава, но без тях целият събор би бил невъзможен.

Читалищата са най-голямата и най-добре разгърнатата държавно финансирана мрежа с обществени функции. Читалищата са повече от пощенските станции (2981 станции по последни данни на НСИ), повече от всички лечебни и здравни заведения, включително болници, медицински центрове, медицински лаборатории (общо 2661 през 2022 г.), повече от всички основни и средни училища(2369), включително частните, повече от всички детски градини (1817). Нещо повече, голямата част от тези социални и образователни мрежи не обхващат най-малките населени места, където са останали само читалищата. В центъра на всяко село.

В тази мрежа има стотици читалища, които са в подем, които развиват нови дейности, които са отворени към нуждите и интересите на местните си общности, които се развиват и обновяват.

Но това позитивно развитие е неравномерно и несистематично. Немалка част от читалищата не успяват да се включат в този подем. Някои от тях постепенно се превръщат в занемарени сгради, без активен културен живот, изоставени и непризнати от местните си общности. Други се капсулират и се превръщат в самодостатъчни бюрократични структури, които нямат нужда от участие на гражданите. Особено притеснително е, когато някои читалища ограничават или не разпознават желанието на млади хора да се включат в читалищната дейност.

Причините за това изоставане на някои от читалищата са много и са комплексни. Част от корените на проблема са в неясните и непоследователни действия на държавата. Примерите са множество и са свързани с множество министерства:

– Средствата по програма „Любителско изкуство“ на Национален фонд „Култура“, по която преимуществено се финансират читалища, бяха значително увеличени в периода 2021–2022 г., но веднага след това бяха драстично редуцирани. През 2023 г. бюджетът на тази програма е 5% от бюджета през предишната година.

– Програмата на МОН „Заедно в изкуствата и спорта“ има множество позитивни резултати, но по отношение на читалищата има и негативни ефекти. Част от реализираните проекти по тази програма включват артистични дейности в училищата, които дублират дейности в близките читалища. Проблемът е, когато дейностите в училищата се изпълняват от неподготвени учители по други специалности (например учителят по математика води театрална школа), а подготвените специалисти от читалищата са оставени с много по-малко възможности да привличат децата. В това отношение тази програма повтаря стари грешки на проект „Успех“ на МОН от 2012 г. В крайна сметка негативните ефекти са върху учениците.

– „Воденото от общностите местно развитие“ е мярка по Програмата за развитие на селските райони, по която са създадени десетки местни инициативни групи (МИГ). При разработването и прилагането ѝ не е мислено систематично как да се използва и да се надгради върху възможностите на вече съществуващата мрежа на читалищата.

– Читалищата се появяват като ключова дума в цели 7 проекта по Плана за възстановяване и устойчивост, включително проект 3 „Предоставяне на обучения за дигитални умения и създаване на платформа за обучение на възрастни“, проект 4 „Младежки центрове“, проект 9б „Подкрепа за устойчиво енергийно обновяване на нежилищния сграден фонд“, проект 18 „Широкомащабно разгръщане на цифрова инфраструктура на територията на България“, проект 39 „Модернизиране на дългосрочната грижа“. Доколко включването на читалищата в някои от тези проекти е консултирано с читалищната общност и доколко отчита техните специфики и потенциал, остава неясно.

Тези примери показват, че държавата, от една страна, разпознава възможностите, които дава добре разгърнатата читалищна мрежа, а от друга страна, не знае как да използва и доразвива този потенциал.

Общините също имат разнообразни практики и подходи по отношение на читалищата. През 2019 г. община Сливен създава Общински проектен фонд „Читалища“, и то като надграждане на вече съществуващата допълваща общинска субсидия за читалищата. Столичната община също допуска читалища до проектните си програми (Столична програма „Култура“ и Културен календар), но е една от малкото общини, които не предоставят допълваща общинска субсидия за читалищата. Извън финансирането, темата за отношенията между общините и читалища е още по-сложна. Някои от общините работят изключително добре с читалищата и създават симбиоза, от която най-голяма полза имат гражданите. Други общини са обявили война на читалищата и не разбират специфичната им позиция като самоуправляващи се сдружения на гражданите, които получават финансиране от общината, но не са на директно подчинение на кмета и спрямо които важат различни правила за отчитане и партньорство. Разбира се, има и общини, особено по-малки, където кметството изцяло е „превзело“ читалището и самите читалищни дейци се възприемат като общински служители.

В допълнение на нефокусираните и непоследователни държавни и общински политики (с някои изключения) читалищата се борят и с множество предизвикателства, които са следствие от други фактори на средата, като например демографската криза.

Застаряващото население и намаляващата бройка на децата, особено в селата, поставя нови задачи пред читалищата, но върви ръка за ръка със застаряващи председатели и секретари на читалищата. Необходимо е обновление и много от старите кадри с удоволствие биха предали щафетата, но има населени места, в които почти няма млади хора или пък те намират условията на работата в читалището за крайно непривлекателни. Въпросът с кадрите започва да се превръща в ключов проблем, сходен с проблема в училищата, преди да започне вдигането на заплатите в образованието.

Читалищата изпитват огромни затруднения с поддържането на сградния фонд, който в повечето случаи им е предоставен от общините. Немалка част от читалищните зали са неизползваеми или пък не се отопляват през зимата. Библиотечните фондове на част от читалищата не се обновяват редовно. В регистъра на обществените библиотеки има малко над 2600 читалищни библиотеки. Тоест около 30% от читалищата нямат функционираща библиотека, отговаряща на стандарта за библиотечно-информационно обслужване. Компютрите и периферните устройства, които преди повече от 10 години бяха закупени от фондация „Глобални библиотеки“ за над 900 читалища в цялата страна, вече са отдавна амортизирани и все по-трудни за поддръжка.

Механизмът за финансиране на читалищата също не функционира по най-добрия начин. Част от активните читалища се чувстват обезсърчени да видят слабо развити читалища, които получават същата субсидия за много по-малко дейност. Комисиите, които се сформират по общини съгласно чл. 23 на ЗНЧ за разпределяне на предвидените по държавния и общинския бюджет средства за читалищна дейност, невинаги успяват да насочат средствата по честен и прозрачен начин. Част от проблема се крие в често неясните изисквания за отчитане на читалищната дейност към общините.

Има и проблеми, които са по-трудни за идентифициране и артикулиране, но са ключови за развитието на читалищата и читалищната мрежа. Читалищата имат нужда от много по-интензивно общуване и обмяна на опит помежду си. Такова взаимодействие се случва на общинско ниво, но липсва достъп до добрите практики и успешните модели от други райони на страната. Читалищата имат нужда от методическа подкрепа по широк кръг от теми – правни, комуникационни и свързани с мениджмънт и маркетинг въпроси, стратегическо планиране, финансово управление – защото те рядко имат възможност и ресурси да привлекат специалисти с високо ниво на експертиза по тези теми.

На този фон няколко неправителствени организации полагат огромни усилия, за да покрият нуждите на читалищната мрежа. Фондация „Глобални библиотеки – България“ продължава да развива активна дейност, включително международни проекти с фокус върху дигитализацията и иновациите в библиотеките. Липсва обаче активна държавна подкрепа, която да замести приключилото финансиране от фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ и да надгради постигнатото през годините. Платформа АГОРА организира в продължение на години обучения, възможности за обмен и съвместни проекти между някои от най-активните читалища и сдружения на читалища в България. Голяма част от най-успешните читалищни примери са резултат от дългогодишните усилия на АГОРА. Асоциация „Съвременни читалища“ работи с акцент върху информационните технологии и тяхната достъпност както за читалищните деятели, така и за посетителите на читалищата. „Съвременни читалища“ организира инициативата „Интернет за всички 55+“ в партньорство с А1, която е осигурила обучения по дигитална грамотност на стотици възрастни хора в десетки населени места. Съюзът на народните читалища реализира множество инициативи, включително обучения за читалищни дейци, но за съжаление, изглежда, започва да губи членове. Показателно е, че на последния конгрес на Съюза през май 2023 г. са представени чрез делегати 1800 читалища, което е в изрично противоречие със Закона за народните читалища, който изисква на конгресите на СНЧ да присъстват „делегати, представляващи повече от половината от народните читалища, вписани в регистъра“. Това поставя въпроса за легитимността на Съюза като национално представителна организация на читалищата. А именно Съюзът би трябвало да анализира състоянието на цялата читалищна мрежа, да публикува годишни доклади за дейността на читалищата в България, да представя публично техните проблеми и техните постижения.

Остават отворени обаче ключовите въпроси от началото на този текст: Какви са културно-просветните задачи, които държавата е възложила на читалищата? Какво очакваме ние, гражданите, от читалищата?

* * *

Преди 25 години в доклада за културната политика на България, изготвен от Съвета на Европа, известният британски експерт Чарлз Ландри пише: Читалищата са поставени в центъра на едно възможно виждане за културната политика на България, тъй като те представляват всестранна и много демократична институционална форма, разпространена в цялата страна. (…) За българите читалищата имат значение, което е трудно да бъде оценено от външни хора. Символичното значение на читалищата за самоопределението и културното развитие на България е огромно. (…) Читалищата биха могли да играят централна роля като модерни многоцелеви центрове за неформално образование по изкуствата, нещо като колеж в общността, особено ако заработят с новите медии. Възможните местни варианти за читалищата са безкрайни. (…) Същността на това предложение е моделите на субсидиране да бъдат насочени към читалищата, тъй като те представляват обща основа за идентичността и обновлението на България.

* * *

Общ подем на читалищата в България е възможен само ако са изпълнени едновременно две условия.

Първото е гражданите да разпознаят всички читалища като свои организации, които са създадени, за да отговарят на техните културни и просветни нужди. Тоест и гражданите, и самите читалища да осъзнаят, че те не са нито общински, нито държавни институции, а независими, самоуправляващи се общностни организации. Повечето читалища добре разбират това, но за съжаление, има и такива, които са загубили своята идентичност на граждански организации. Тук ролята на самите граждани е ключова, защото именно те трябва да изискват от читалищата да се регистрират като членове, да се включват в общите събрания, да изискват отчети, но и стратегически читалищни планове, каквито рядко са разработват и представят.

Второто е държавата и общините да поемат своята роля. И тя не е в затягащ се контрол върху читалищата и поставяне на нови бюрократични изисквания, а във формулирането на ясни държавни и общински задачи. Задачи, които читалищата да изпълняват паралелно на задачите, които получават от своите общности.

В допълнение има няколко конкретни действия, които ще подпомогнат възраждането на читалищната мрежа:

– Картографиране на настоящето състояние на читалищната мрежа с ясното разбиране, че читалищата се делят не само на градски и селски, както повелява законът, но и на множество други групи. Например читалищата в малките градове имат различни социални и културни функции от читалищата в най-големите градове.

– Анализ – с участието на самите читалища – на механизма на финансиране. Механизмът трябва да гарантира, че активните читалища са стимулирани, но също така да отчита ключовата роля на читалищата в най-малките населени места, където читалищата имат по-малко възможности и ресурси за действие, но са последна надежда и подкрепа за местните общности.

– Създаване на възможности – онлайн и на живо – за общуване между читалищата, обмяна на опит, стимулиране на иновациите чрез успешни примери, дори морална подкрепа от членовете на общността.

– Програма за събуждане на „спящите читалища“ с помощта на активни читалища по региони. Акцентът винаги трябва да бъде върху стимулирането и подкрепата за читалищата, които не се справят, а не върху тяхното изолиране и наказване.

– Подкрепа за читалищната общност сама да създаде стандарти за читалищната дейност в нейното многообразие от любителското творчество до краеведските дейности.

– Популяризиране на добрите читалищни примери, които обществото невинаги вижда и невинаги оценява.

Читалищата са в подем, но този подем е неравномерен и има нужда от подкрепа от нас, гражданите. Ние трябва да участваме по-активно в читалищния живот, но и трябва да изискваме от държавните и общински власти да формулират политики и да разработят адекватни механизми за подкрепа и развитие на читалищната мрежа.

Ползите от тези усилия ще бъдат не за самите читалища, а за нас като общество, за нашите родители и за нашите деца.

Време е за действие!