Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Международни фотографски срещи в Пловдив, 13–31 октомври 2023 г.

„Няколко дни подред на всеки уличен ъгъл пъстреят изложби, безкрайни дискусии се провеждат на терасите на кафенетата, вечер видните гости прожектират произведенията си върху опънатия широк бял екран в двора на Архиепископството и жънат овации или освиркване от страна на една млада, разпалена и много взискателна публика“ – така Мишел Турние описва международния фотографски фестивал „Срещи в Арл“ в разказа си „Саваните на Верони“. Началото му е поставено през 1969 г., когато трима приятели – писателят Мишел Турние, фотографът Люсиен Клерг и историкът Жан-Морис Рукет – се събират в малкото френско градче на неформална среща. Това скромно събитие не след дълго прераства в един от най-значимите фотографски фестивали в света и скоро Арл се оказва тесен за всички посетители: изложбите се подреждат на всевъзможни места – исторически и индустриални пространства, магазини и кафенета, дворове и складове; по тесните улички някои от най-известните световни фотографи се разхождат инкогнито в сенките, докато други – все още непознати, разчитат да бъдат забелязани; прожектират се филми, организират се лекции, дискусии, не са забравени младите, студентите, децата. Улиците са пълни с шарено множество – модели, фотографи, галеристи, издатели, аматьори... Всички изкушени от фотографията мечтаят да бъдат в Арл през юли. Фестивалът, който наричат „Кан на фотографията“, всяка година посреща над сто хиляди гости.

През 1986 г. в Пловдив гостува Франсоа Ебел – тогава за първи път артистичен директор на „Фотографските срещи в Арл“. Той споделя, че старата част на града много прилича на Арл и има потенциала да се превърне в център за фотографски събития. Тази среща изиграва важна роля в оформянето на концепцията за създаването на международен фотографски фестивал у нас – без комплексите, съпътстващи организирането на подобни форуми в страните зад Желязната завеса и най-важното – функциониращ изцяло на кураторски принцип, а не на конкурсен, както социалистическата идеология повелява. „И ние си повярвахме“ – споделя Никола Лаутлиев[1], основното действащо лице в процеса по налагането и разгръщането на това мероприятие от нов тип. И защо не? Пловдив е притегателно, колоритно и артистично място, което предлага както обичайни изложбени пространства, така и нетрадиционни експозиционни възможности; центърът и старият град са достатъчно компактни и лесни за обикаляне пеш; галериите и кафенетата са на една ръка разстояние. Пловдив не е само градът на художниците, но и на фотографите – всяка минута артисти, професионалисти, туристи, ученици, залагат из стръмните улички своите „капани за светлина“, притихнали в очакване. Не е случайно, че идеята за периодично провеждаща се международна фотографска изложба се заражда не в столицата, а именно тук още през 1964 г., а седем години по-късно петата такава изложба вече представя работите на повече от 200 автори от 25 държави. През 1981 г. изложбата прераства в „Международна седмица на фотографията“ – в града се представят експозиции, организира се пленер и теоретична конференция. Във времето, в което снимките пътуват зад граница и участват в изложби и награждавания сами, тъй като техните автори не могат да напуснат пределите на страната, всяка есен българи и чужденци се срещат в Пловдив в неформална, творческа атмосфера.

Да се случи успешен международен фестивал, още повече в социалистическа страна, е трудна задача. Провеждането на големи фотографски събития извън София има своите минуси, но в същото време дистанцирането от главната политическа сцена осигурява по-голяма свобода на организаторите. И все пак, когато става дума за фестивали, има един въпрос, който е далеч по-съществен от второстепенните „кога“, „къде“ и „как“. Винаги питаме с любопитство „кой“, защото зад всеки престижен форум стои харизматична личност, човек, готов да поема рискове, способен да налага тенденции, чувствителен към новото и добре запознат със старото и най-важното, но и най-трудното в артистичния свят – решен да работи не само за себе си, но и за другите.

През 1983 г. Никола Лаутлиев поема ръководството на „Международната седмица на фотографията“ и получава възможността да развие ценни лични познанства с фотографи, куратори и артистични директори от двете страни на Желязната завеса. С настъпването на политическите промени в страната перспективите пред фестивала се увеличават – българските зрители са жадни за световно изкуство, а западните артисти не крият любопитството си към непознатите за тях страни от вече бившия социалистически лагер. През 1992 г. Никола Лаутлиев инициира учредяването на фондация „Пловдивско фотографско средище“ и възобновява Седмицата, но с по-голям мащаб – събитията вече се случват в рамките на цял месец. Ново е и наименованието, което неслучайно отпраща към фестивала в Арл – „Международни фотографски срещи“. С всяка следваща година целите на организатора стават по-големи и изложбите – повече. До днес представените български автори в Пловдив са над сто и трийсет, като повечето от тях са получавали покана повече от веднъж. Ако изобщо можем да говорим за среща на поколенията в българската фотография, то тя е реално случваща се именно тук, където, наред с утвърдените имена, могат да бъдат видени и съвсем млади автори, на които организаторът винаги е отделял специално внимание. Разбира се, нетърпеливите погледи традиционно са насочени към сериите на световноизвестните фотографи. Робърт Капа, Херберт Лист, Брасай, Димитрий Балтерманц, Александрас Мациаускас, Антанас Суткус, Сабин Вайс, Алекс Уеб, Мартин Пар, Томас Руф са само някои от авторите, с чиито фотографии българската публика е имала възможността да се срещне за първи път именно в Пловдив, а някои от тях дори успява да види на живо.

Тазгодишните Международни фотографски срещи са по-специални – с тях Никола Лаутлиев отбеляза четиридесет години, посветени на мечтата му за международен фестивал на европейско ниво. Празненството е визуално – осем изложби на българи и чужденци, две от които на фотографи, членуващи в Magnum Photos: Ара Гюлер (Турция) с „Истанбул“, Якоб Ауе Собол (Дания) със „Със и без теб“, Мате Барта (Унгария) със „Световната душа“, Марко Ригамонти (Италия) с „Дългото сицилианско пътуване“ и „Същият плаж, същото море“, Райнер Ридлер (Австрия) с „Невероятни ваканции“, Румен Койнов (България, Бразилия) с „Пристанището на Манаус“, Владимир Василев (България, Франция) със сериите „Селото Фаже – историята на един забравен замък“ и „Кеят на забравата“ и Никола Михов (България) с „31.12“. Темата „Социален топос“, около която този октомври се обединиха всички събития, не е изненада – в известен смисъл това е тънката нишка, която свързва всички издания досега. Също както и въпросът, който поставиха експозициите: каква е ролята на фотографията в процеса по размиване на границите между личното и публичното, центъра и периферията, реалността и илюзията?

Питам се какво би представлявала нашата фотография без ежегодните изложби в града на тепетата, на които имаме възможността да се радваме до днес? Не мога да намеря отговор. Защото в моя съзнателен живот тях винаги ги е имало. Когато бях малка, родителите ми ме заведоха там за първи път, на деветнайсет години отидох да търся съвет за бъдещото си фотографско образование, после започнах да водя моите деца, а сега понякога самата аз се превръщам в участник. Много от онова, което знам за българската и световната фотография и което разказвам на студентите си, дължа на Пловдив. Сигурна съм, че независимо от всички финансови, организационни и чисто човешки разочарования откриването на Срещите пак ще е през октомври, в петък, в Балабановата къща. Следва традиционната вечеря за всички, които успеят да си намерят места. На сутринта – обща пешеходна разходка до всяка една от изложбите (броят им понякога е надвишавал двайсет!) и специално откриване на всяка. Стига да поискаш, можеш да поздравиш лично автора – независимо колко световно успял е, в Пловдив той неминуемо е на една ръка разстояние. Не е ли лукс подобна поредица от уютни и предвидими събития в днешния нестабилен и стремглаво разрушаващ се свят? Дори и някога да са съществували такива смели мечти, вече знаем, че Пловдив никога няма да се превърне в Арл. Освен ако всичко в него не се умножи по деветстотин[2]. И може би така е по-добре. Дойде времето, в което трябва да променим гледната си точка и да започнем да виждаме това, което имаме. Спокойна и мирна среда. Чисти преживявания. Непосредствени човешки контакти. Фотография, все още неопетнена от показност, претенция, високомерие и комерс. Помня, че преди десет години прочетох думите на Никола Лаутлиев: „Всеки има своя фестивал и моят Арл е в Пловдив през октомври... Много бих искал да е така и за моите приятели“. Тогава не ги разбрах. Но сега вече ги разбирам.