Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

„Какво е човекът всъщност, това никой не знае, още по-малко пък знаем какво се определя като човешко. По какъв начин „двуногото без пера“ заслужава да притежава нещо като „права“, които отказваме на неговите сродници зверовете?“ Откъс от новата книга на френския философ Реми Браг „След хуманизма. Християнският образ на човека“

На „атеистичния хуманизъм“ често бива противопоставян „християнският хуманизъм“. Откъдето може да се заключи, че християнската вяра противостои на кризата на хуманизма, както и че би могла да даде на модерния или постмодерен човек по-добро разбиране за него самия. Но по какъв начин? Щом Бог е станал човек, от това следва ли, че християнството се превръща в хуманизъм? Преди да засегнем този въпрос, би трябвало да си зададем няколко други. Какво е „хуманизмът“ като такъв? Защо той е в криза? И заслужава ли си да бъде спасен?

Историята на думата

Да започнем скромно от етимологията. Европейските езици засвидетелстват думата „хуманизъм“ едва от XIX в. Първият, който я използва, е теологът и педагог Фридрих Имануел Нитхамер, който се опитва през 1808 г. да разграничи две съперничещи се методики на обучение: стария „хуманизъм“ и „филантропизма“, произхождащ от Просвещението. Без съмнение Арнолд Руге е този, който през 1840 г. придава на споменатата дума смисъл, различен от педагогическия. Във Франция терминът се появява спорадично през 1765 г. в „Блок-календара на гражданина“, основна периодика на физиократите, където обозначава „любовта към човечеството“. И се явява по-сетне едва при Прудон и неговата „Философия на нищетата“. След което се разгръща в следните две насоки:

1) В историята на идеите, за да обозначи преоткриването и преоценката на класическите изследвания с връщането към по-стария смисъл на прилагателното „хуманистичен“.

2) Във философията, където това е проект за самоопределението на човека, според който човекът се дефинира само чрез човешкото – без да поглежда крадешком към небето. Тази словоупотреба тръгва от младохегелианци като Фойербах и Маркс, а сетне и от Прудон.

Как да се обяснят тези два смисъла? Водят ли те към общ корен? Съществуват странни кръстоски. Такъв е примерът на Руге, при който фантастичният образ на гърците се слива с едно още по-фантасмагорично Средновековие, изпълнено със сенки, където в името на отвъдното тялото бива подложено на умъртвяване и пълно отхвърляне. Нещо, което достига кулминацията си при историка Георг Фойт в книгата му „Ренесансът на Класическата античност или първият век на хуманизма (1859).

Думата „хуманист“ обаче идва от по-далеч. Според Паул Оскар Кристелер, фин познавач на италианските манускрипти, първите ѝ споменавания са още от XV в. Хуманист наричат преподавателя по латински език. С това значение срещаме думата у Сервантес във втория том на „Дон Кихот“ (1615) или у Босюе в неговата „История на промените в Протестантските църкви“.

Етапи по пътя към трона

Толкова по думата. Следват четири различни етапа, чиято хронология ще се опитам да проследя накратко.

А) Човекът притежава различни свойства, отличаващи го от другите същества. Става дума за чисто описание, лишено от оценностяване. Например Омир заявява в Одисеята, че „земята никога не е откърмвала нещо по-слабо“ (akidnos) от човека“. Никакво изявено превъзходство. Пример за което е „Антигона“: Софокъл представя в нея човека в неговата амбивалентност с прилагателното deinos: повратлив.

B) На втория етап се признава ценността на човека. Той се представя като най-добрия, най-големия, по-достоен от всички други същества (Аристотел). На което платоникът Плотин възразява: „Ако човекът превъзхожда животните, колко голямо тогава е превъзходството на звездите, които са във всемира, за да го украсят и наложат там порядък, а не за да упражняват тиранично въздействие“. От средата на XV в. темата се третира по специален начин в един специално отреден ѝ жанр. Италианецът Джаноцо Манети дава началото през 1453 г. на трактатите, посветени на човешкото достойнство. Те идват като баланс на другата разпространена традиция – тази на нищетата на човешката участ. За Манети величието на човека не е относително и не е статично, а е динамично. То произтича от решението на Бога, най-висшето същество в света. Като това издигане на човека не зависи от някое негово специално достойнство: то е дар на благодатта. В християнството първенството на човека идва и се осъществява чрез безвъзмездното въплъщение на Бога в Христос.

С) През XVII в. започва третият етап: величието на човека вече не е някакво „мирно свойство“, а трябва да се завоюва активно, дори агресивно, в славна битка срещу природата. Човекът се представя като същество, което трябва да властва над другите, да ги съди според собствените си критерии, да им налага собствените си цели. Първият, начертал тази задача, е англичанинът Франсис Бейкън със своя проект за regnum hominis (царството на човека): естествените науки трябва да се използват за подобрението на човешката участ. Декарт, от своя страна, определя човека като „господар и повелител на природата“.

D) Четвъртият етап е този на „ексклузивния хуманизъм“. Човекът е най-висшето същество, което не толерира никое друго освен себе си. Ето защо може да се говори за „атеистичен хуманизъм“. Маркс интерпретира мита за титана, крадец на огъня, така: [Философската наука] приема като своя изповедта на Прометей. Тази изповед е девизът, с който тя се противопоставя на всички богове на небето и на земята…“. В наши дни продължаваме да си имаме работа с този четвърти и последен етап. Най-близкото бъдеще е невъзможно за предусещане, доколкото произтича от бъдеще, което не се е още разкрило. И все пак един пети етап изглежда някак невъзможен: трудно е да си въобразим човека в позиция, по-висша от тази на Бога.

Постмодерна деконструкция на човешките привилегии

След подобна екзалтация не ни остава друго, освен да слезем на земята. Постмодернизмът демонтира четирите етапа на хуманизма в обратния ред на тяхното възникване.

Човекът не може да изследва по свое усмотрение порядъка на творението, без това да не постави под заплаха самия човешки вид. Ограничените резерви на полезни изкопаеми (въглища, петрол, уран) са на път да се изчерпят. Господството над природата през няколкото различни индустриални революции доведе до отрицателна равносметка. Горите са изсечени, множество животински видове изчезнаха.

Пестенето на естествени ресурси е похвална, но недостатъчна амбиция. Издигат се гласове, изобличаващи Хомо сапиенс, най-смъртоносното същество на планетата. Човекът се оказва все по-опасен за околната среда, много по-опасен от паразитите, вълците или чумните бацили (които също се интегрират в екосистема). Той е заплаха за останалите видове и дори за живота в неговата съвкупност.

„Човекът е най-жестокото от животните“. Ала понякога забравяме нещо важно, когато го казваме: разликата между добро и зло предполага наличието на човешка съвест, която не се среща у другите видове.

Отдавна, много преди появата на претенциозната deep ecology, са мечтали за свят, пречистен от човешко присъствие. Младият Флобер в края на 1830 г. вече проектира как ще се отърве от човечеството: „Тогава свободното от диги море ще се разлее по бреговете, вълните ще умият все още димящата пепел на градовете; дърветата ще пуснат филизи и ще раззеленеят, без ничия ръка да ги сече или чупи; реките ще се разлеят над цветущите поля, природата ще бъде свободна без човека, който я ограничава, а човешкият род ще угасне, тъй като е прокълнат по рождение“ (из „Спомените на един безумец“)…

А испанският философ Хосе Ортега и Гасет заявява през 1925 г.: „Изкуството, за което говорим, е не само нечовешко, защото не съдържа нищо хуманно, но и защото е активна сила в дейността по дехуманизацията“.

Настоящата ситуация: човешко достойнство без човек

Често казано, далеч преди въпроса за хуманизма се поставя друг неизбежен въпрос: защо е толкова необходимо да се питаме за човека? Това питане се поставя в контекст, който не е съществувал нито през Античността, нито през Средновековието. Ние, модерните и твърде късно появили се хора, се озовахме в парадоксална ситуация, която може би е редно да опишем с няколко думи. От една страна, целият свят ни проглушава ушите с правата на човека, краен ориентир и защитна линия, която не се поставя под въпрос. Човешкото достойнство би трябвало да бъде уникален мотив за намеса на законодателя. При такава предпоставка би могло обаче да се стигне до спорни политически последици.

От друга страна, вече не сме в състояние да стигнем до понятие за човека, което да е устойчиво. Какво е човекът всъщност, това никой не знае, още по-малко пък знаем какво се определя като човешко. Ето защо става невъзможно да обясним защо придаваме особено достойнство на човека: по какъв начин „двуногото без пера“ заслужава да притежава нещо като „права“, които отказваме на неговите сродници зверовете?

Употребата на това понятие свидетелства за сериозен разлом, разкриващ нови трудности. Във френската Декларация от 1789 г. става въпрос за „Правата на Човека“: Rights of Man на английски, следвайки заглавието на една книга, която Томас Пейн публикува през 1791 г. в отговор на критиката на този термин от страна на Едмънд Бърк. Формулировката за „човешки права“ навява на мисълта, че тези права човеците са получили от някъде другаде. Американската Декларация на независимостта ясно го заявява: „Те са надарени от своя Създател с неотнимаеми права“. Докато при „правата на човека“ самата формулировка сякаш подсказва, че тези права са естествени характеристики на човека, по същия начин както изправената стойка или свободната воля.

Към това се добавя и доста нестабилната представа за човека. „Човекът“, комуто Всеобщата декларация от 1948 г. признава „права“, се възприема като личност, родена в пашкула на семейна, социална и историческа тъкан, където той живее и се развива. Така излиза, че субект на правата вече не е личността, ангажирана в дадено пространство и време, а индивидът, представен като „автономен“. „Автономията“ в този случай не се разбира в онзи стриктен смисъл, който ѝ придава някога Кант, тя препраща към разнородна произволност – както „съвестта“ вече не препраща към гласа на Бога, нито дори към гласа на разума, а е чисто и просто вътрешно мнение. Никак не е изключено следващата лексикална еволюция да ни отпрати отвъд човешките брегове, за да блуждаем из смущаващите води на „трансхуманизма“.

На практика въпросът се оказва доста трънлив, тъй като засяга началото и края на личността: къде започва човекът? Със зиготата? Ембриона? Новороденото? Тежко увреденото дете и умиращият в кома още ли са човеци? Без да искаме да предизвикваме никого, трябва да отбележим, че някои философи предлагат да правим разлика между личността като съзнателен и свободен субект и човека, който като биологична реалност просто би трябвало да се ползва със закрилата на закона (Грегор Пупинк). Немският философ Роберт Шпеман отхвърля подобна „дистинкция“ по възможно най-категоричния начин.

Така превъзходството на човека, неговото първенство сред живите, вече губи източника си. Три хиляди години са му били необходими, за да стигне до тази висота и по-малко от век му е трябвало, за да я проиграе. Човекът вече не смята за разумно да господства над природата и да я експлоатира, тъй като рискува собственото си унищожение чрез съсипването на изхранващата го почва. Той се съмнява в моралното си величие, защото може да се окаже най-смъртен сред живите. Човекът пренебрегва и дори отрича разликата, отделяща го от другите видове. Възможно ли е тогава да се разсеят съмненията, ако все пак намерим някаква дефиниция на човешкото?

Превод от френски Тони Николов