Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

„Лека нощ, мамо“ от Марша Норман, театър-студио „Персона“, режисьор Възкресия Вихърова, музикална среда Илиян Парасков, участват Ася Иванова и Антоанета Петрова

Различното преживяване започна още с лутането в тъмното между пресечките на ул. „Веслец“ – нищо общо с познатия маршрут до някой столичен театър. Влязох в двор, изкачих се по стръмни стълби до жилището под покрива, където в две стаи се играеше представлението „Лека нощ, мамо“ с режисьор Възкресия Вихърова. Не крия, изпитвах притеснение – от близостта и светлината. В креслото в дневната седеше Антоанета Петрова – в ролята на Телма, майката, и плетеше. Малкото зрители бяха насядали до нея на канапето и около масата в кухнята. В началото не видях Ася Иванова – дъщерята Джеси, тя тършуваше в съседната стая.

Пиесата на американската писателка Марша Норман, наградена с Пулицър през 1983 г., е известна и у нас. Психологическа, поставя двата персонажа, майка и дъщеря, в гранична ситуация – час преди самоубийството Джеси съобщава на майка си за своето решение. Диалогът между двете постепенно разкрива причините за това решение. Неизвестната величина в случая е тъкмо реакцията на зрителя, попаднал в домашно, нетеатрално пространство и едновременно с това в „архетипна“ семейна ситуация, която неминуемо активира някакъв личен опит. Осветлението няма за угасне, всеки вижда очите на другите. Постепенно осъзнаваш, че не си въвлечен в семеен конфликт, ти като зрител си невидим, макар да обхващаш цялото пространство с поглед. Самото пространство се е превърнало в третия персонаж – този апартамент не е просто поредният салон, в който двете актриси играят. Макар че те сменят жилищата и при покана играят и в други градове. Тясното изолирано пространство, което двете героини обживяват, е тяхната кожа, която ги защитава от средата. По време на представлението следях колкото играта, толкова и моите собствени усещания. Такъв site specific проект на игра всеки път предлага на изпълнителите нови контексти, кара ги да конструират различни ситуации.

Действието се развива в рамките на една вечер, Джеси прави последни приготовления за времето, когато майка ѝ ще трябва да се грижи сама за себе си. И сякаш между другото пита къде е пистолетът на покойния ѝ баща. В разговора през битовите детайли започваме сякаш заедно с Телма да търсим причините за депресията на дъщеря ѝ, която макар че е преодоляла епилептичните си припадъци, няма сили да продължи и също като баща си иска да остане сама, в тишина. Проваленият брак, пропадналият син, загубата на бащата, епилепсията или животът с възрастна майка… Джеси отхвърля всички причини, заявявайки, че мотивите ѝ са лични. В хода на представлението изплуват затрупани под пластовете бит, непосилни за приемане и от двете героини истини. Табуто на болестта, за която не се говори, заради него Джеси израства самотна, невярваща в себе си, непригодна за каквато и да е дейност. Отношенията на нелюбов, съжаление и ревност. Фигурата на починалия баща и причините за проваления брак на дъщерята. Не, това не е педантично ровене в миналото, нещата не се изясняват докрай, а и няма смисъл, това са тайни, което едно семейство заключва в себе си. Някои моменти от действието са само изговорени, оставени на въображението на зрителя, което му помага да се дистанцира от толкова въвличащата ситуация.

В края на вечерта Телма разбира, че не е познавала детето си, тя като селска жена никога не е искала много и е била готова да живее с илюзии, да лъже себе си и другите. Постепенно осъзнава необратимия ход на нещата и се опитва, ако не да отложи, то поне да забави финала. В началото е иронична и невярваща, но отчаянието в нея започва да расте. Опитите ѝ да отложи края се сблъскват с тихата решителност на дъщерята. Правенето на семейния сладкиш е такъв опит за отлагане. Става пред очите на публиката в кухнята, а накрая тя е почерпена с него. До финала и гледната точка на зрителя се променя, майката вече не му изглежда егоистична старица с пронизителен глас. Разбира, че тя винаги е била до детето си в онези най-тежки моменти, които то не помни. Дългият разговор променя отношенията между двете, накрая дъщерята облича майка си в траурни дрехи и в този почти ритуален процес възрастната жена сякаш в транс приема решението, което никоя майка не би могла да приеме. После е достатъчно само едно по-силно затръшване на вратата, което прозвучава като изстрел.