Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

У нас изложбата „Истанбул“ с произведения на световноизвестния турски фотограф Ара Гюлер (1928–2018) бе показана за първи път на Международните фотографски срещи в Пловдив през октомври 2023 г. От 23 ноември до 25 януари 2024 г. концептуално и естетически преосмислената експозиция може да бъде посетена и в галерия „Синтезис“ в София. Тя се осъществява със съдействието на музея „Ара Гюлер“ в Истанбул и в партньорство с Посолството на Република Турция в България, Генералното консулство на Република Турция в Пловдив, Пловдивското фотографско средище, Културния център на СУ и „Фотосинтезис“.

„Харесваш снимките ми само защото ти напомнят за Истанбул от детството ти“ – казваше ми понякога, звучейки странно раздразнено. „Не! – протестирах аз. – Харесвам снимките ти, защото са красиви.“

Тези думи споделя лауреатът на Нобелова награда за литература Орхан Памук в статия, посветена на приятелството му с Ара Гюлер, публикувана в New York Times малко след смъртта на фотографа през 2018 г. „Но отделни неща ли са красотата и паметта? – пита писателят. – Нима образите не са красиви, защото са леко познати и приличат на спомените ни?“ А дали пък не е по-скоро обратното? Възможно ли е да превръщаме красивите изображения в спомени, които никога не са ни принадлежали?

Публиката се запознава с фотографиите на Ара Гюлер в началото на 50-те години, когато той работи за вестниците Yeni Istanbul и Hürriyet – издания, които отделят специално място на илюстрациите и така значително увеличават читателската си аудитория. По-важната стъпка в кариерата на Гюлер обаче е присъединяването му към екипа на списание Hayat през 1955 г., което играе важна роля в процеса на модернизация на турското общество и отварянето му към Запада, по-специално към Америка. Съществена част от неговото съдържание са разказите за американския начин на живот, за Холивуд, за лукса, модата и красотата. Всъщност изданието е реплика на американското списание Life (в превод на турски Hayat), откъдето заимства и голяма част от публикуваните материали. Благодарение на контактите на редакцията Ара Гюлер има възможността да се запознае с изявени фотожурналисти от Европа и Америка, както и да работи за други популярни издания като Stern, Paris Match и Sunday Times, а през 1961 г. става член на фотографската агенция „Магнум“. Кариерата му е дълга и динамична – пътува из целия свят, снима известни политици, художници, фотографи, режисьори. И все пак неговото име се свързва преди всичко с кадрите, представящи Истанбул през 50-те и 60-те години на ХХ в. Меланхолични портрети на една изчезваща епоха. Точно в този период любимият „Бейоглу“[1], който Ара познава от детството си, се променя необратимо и се превръща във „врата към Европа“ – с нови магазини, предлагащи европейски продукти, чуждестранни книжарници, където интелектуалците, които се възхищават на европейския начин на живот, се срещат, ресторанти, кафенета и хотели, носещи френски имена. Както отбелязва известният историк Илбер Ортайлъ обаче, когато повече хора се преместват в „Бейоглу“ и времето, прекарвано от тях там, се увеличава, кварталът постепенно престава да бъде европейско предградие с луксозни театри, съблазнителни витрини и нощен живот и отново придобива османски характер. Тази констатация е интересна, тъй като отразява сложния характер на модернизиращия се град – крачещ към бъдещето, но с поглед, отправен с носталгия назад. Именно носталгията е онова, което отключва смисъла във фотографиите на Гюлер. За да я има, трябва да са налице едновременно обновление, промяна, движение, но и раздяла, загуба, тъга. По дефиниция носталгията е копнеж по дома, който вече не съществува или никога не е съществувал. Може ли да се тъгува за нещо, което не е било реалност? Носталгията има силата да променя съзнанието, да обсебва и манипулира спомените. Както отбелязва Светлана Бойм в своето великолепно изследване „Бъдещето на носталгията“, ако в миналото тя се е смятала за не особено сериозно заболяване, подобно на настинката, и е била лекувана с пиявици и разходки в планината, то днес вече се е превърнала в масово нелечимо състояние: „ХХ в. започна с футуристична утопия и завърши с носталгия“. Повечето от носталгиците трудно биха определили за какво точно жалеят – за определено място, за друго време или просто за по-добър живот. Обектът на носталгията е неуловим, затова за много от страдащите е по-лесно просто да припознаят определени миризми, звуци или образи като свои, макар реално да нямат нищо общо с тях. Алисън Лансберг изследва въпроса как медиите генерират емпатия чрез производството и разпространяването на памет. Установяването на интимна връзка със спомените, които човек никога не е притежавал, тя нарича „протезна памет“. За разлика от колективните спомени, които обикновено са географски и исторически детерминирани и служат за укрепване на груповата идентичност, протезните спомени не принадлежат на определени групи, те проправят път към неочаквани съюзи, създават необяснима близост между хора с различни политически или религиозни убеждения. „Подобно на изкуствен крайник – пише Лансберг, – тези спомени се носят на тялото; това са сетивни спомени, породени от преживявания и представи, създадени от масмедиите. И подобно на изкуствения крайник, тези спомени често бележат травма. [...] Като ги назоваваме „протези“, сигнализираме за възможността за замяна и подчертаваме тяхната стокова форма.“

„Истинското население на Истанбул е един милион –  твърди Ара Гюлер. – Днес тук живеят 13 милиона души. Пренаселен е от селяни от Анадола, които не разбират поезията и романтиката на Истанбул. Дори не познават големите удоволствия на цивилизацията, като например как да се хранят добре. Те дойдоха, а гърците, арменците и евреите, които забогатяха тук и направиха този град толкова прекрасен, напуснаха по различни причини. Така изгубихме това, което имахме в продължение на 400 години. […] Поетичният, романтичен и естетически аспект на града е изгубен. Аз познавам миризмата на Истанбул. Истанбул се превърна в моя тема, защото съм роден тук, израснал съм тук и познавам това място отблизо. Но великата култура, която помня, я няма вече.“ Да, Гюлер е живял в онзи Истанбул – протяжен, меланхоличен, сив, мъглив. Орхан Памук, който го описва по подобен начин в своята едноименна книга – също. Но ние не. И въпреки това се вълнуваме. Гледаме фотографиите така, сякаш отразяват собствените ни копнежи по онези места, чиято липса усещаме, без да можем да ги дефинираме конкретно, нито да формулираме връзката си с тях. Случайно или не, повечето от снимките на Ара са без фокус, зърнисти, лишени от конкретика, така както са лишени от конкретика и нашите носталгични видения. Питам се защо не изпитваме същото, когато гледаме прекрасните кадри на Николай Попов (1914–1973) – толкова близки като естетика и фотографско изящество до композициите на Гюлер? В цикъла „Разказ за Несебър“ от края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, откриваме не по-различни рибарски мрежи, многоредни простори, пресичащи улиците, дървени къщи, тесни калдъръмени улички, вековни постройки и развалини, напомнящи за отминало величие. Още през XVIII в. лекарите открили, че завръщането у дома невинаги лекува симптомите на носталгиците. Те остават неудовлетворени – копнежът им се проектира към по-далечни земи, отвъд границите на родината. Траекторията на носталгията е неочаквана – усещането за загуба не предполага задължително, че това, което е загубено, е правилно запомнено и че пътят към него е ясен.

За добро или лошо, политиците у нас все още не са се научили да използват силата на фотографиите и способността им да влияят върху обществените нагласи. Защото, както се оказва, копнежите могат да бъдат ако не контролирани, то поне насочвани в нужната посока. Като контрапункт на нашето дигитално съвременно съществуване се развива епидемия от носталгия, която е нещо като защитен механизъм, обвивка, отделяща ни от историческите сътресения и несигурности тук и сега. „Фантазиите за миналото – отбелязва Бойм – са детерминирани от нужди в настоящето и водят до директни влияния върху бъдещето.“ С други думи, онзи, който успее да фокусира в образ или идея носталгичните търсения на масите, ще има влияние върху тях. Не е без значение фактът, че фотографиите на Ара Гюлер добиват нова популярност именно през 90-те години на ХХ в., когато в страната има политически хаос, нестабилни коалиционни правителства. Целта е те да събудят носталгия по мултинационалното, мултирелигиозното, романтично и достойно минало на града. Този копнеж селективно изключва конфликта от обществената памет. Днес Истанбул е съвсем различен град. Но фотографиите на Гюлер продължават да предлагат бягство във фантасмагоричното бъдеще, въобразено като минало. Проблемът на носталгията е, че вглъбен в нея, човек е способен да забрави за настоящето. Мнозина си купуват албум или картичка, която ще отнесат със себе си на другия край на света. Улицата с играещите деца не е спомен от Истанбул. Това е блян за едно неопределено и неясно „другаде“, мечтано, но недостижимо.