Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Висящите полета на българската литература“, Борис Минков, Сдружение „Литературна къща“, 2023 г.

Първа част

Веднъж пътувахме от София до Пловдив с автобус за литературна конференция. Беше краят на 90-те и на седалката зад мен седяха Борис Минков и някакъв немски писател. Борис се зае да превежда разговора между тримата. Темата беше книги и литературна критика. Постепенно така се разгорещихме, че в един момент помислих, че самата аз разбирам немския колега без превод. Запомнила съм тази страст и увлечение в разговора за литература. Докато четох „Висящите полета“, си припомних онзи динамичен сет, играта на възможности, копнежа на „какво ще се случи“ след „това, което е“.

„Висящите полета на българската литература“ е страстно и радикално поставяне на процеса на четене и възприемане на масата, тяхната безкрайност и острата необходимост от разбиране.

За концепцията на „висящите полета“ изследователят минава през теориите и понятията на Изер – Яус – Бурдийо. Полетата са „своеобразна черна кутия на един рецептивен процес“ с всичките му прекъсвания и къси съединения в модела на българската литература, но без тези пролуки да имат характера на дефицит и да се изживяват като липси, напротив. Рецептивното гнездо пази идеята за цялостност с временните придобивки и също временни откази и пренасочвания. Тогава „висенето“ е сноп от неподредени и нестабилизирани възможности в перспективата на читателската активност, една винаги динамична система на придобиване и разделяне.

Скоро слушах проф. Стилиян Йотов, който говореше за нова книга на Хабермас и каза, че днес лесно се отказваме от остарели тези, а в тях се съдържа едно неизпълнено обещание, една надежда, някаква особена утопична сила.[1] Метафората за висящите полета е ценна с това, че поради динамичните процеси, които предвижда, пряко усеща застиналото, неподвижното, определеното за ясно и монотонно в една уж подвижна, а все повече тласкана към застиналост и монументалност представа за българска литература. От тази позиция се вижда как съзнателно се отказваме от постоянните „тревоги“ да разбираме и активно да възприемаме литературата и я предаваме в ръцете на последователна канономания (йерархизациите в литературния канон), подреждане под претекст, че непременно възстановяваме репресирани от тоталитаризма имена и текстове. Дали традицията е нещо непластично и „заседнало“, също зависи от това разбиране. Обявяването на победители в литературата е следствие на месианистичните подбуди за успешния писател.

Борис Минков посочва няколко важни критически творби на Никола Георгиев, Александър Кьосев и Светлозар Игов, които добре се свързват с концепцията за висящите полета. След тях описва и една последваща тънка редица на критици разбирачи, а не паметникостроители. Преди първите и вторите се връща до Радославов – Андрейчин – Гео Милев.

Днес, при условие че не съществува гъвкава медийна инфраструктура, трудно се отлепя образът на доминантната „празна“ форма на литературните събития, на литературните тв предавания, които подрежат по известност, а дискусионната среда е изравнена. С подобни „готови“ шаблони работят псевдолитературни конкурси, псевдоиздателства и още пò псевдокнижарници. Рефренът „у нас няма критика“ определя ролята на критика като аутсайдер, съдия или администратор. През 90-те години беше пропиляна „последната засега възможност на литературата да се освободи от необходимостта да служи“.

Книгата „Висящите полета на българската литература“ в теоретичната си част е трудно четима и бавна заради старателния почерк на Борис да бъде смислен, оптимално точен и понятийно верен. От друга страна, творческото строителство на понятия и цели бравурни изрази, в които заживяват интересни идеи, правят книгата забавна и умна. Едновременно радикално, но внимателно и просветителски, тя може би най-много желае да разчисти кротката традиционалистка манипулативност на засега непълноценната комуникационна машина на българския литературен процес.