Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Възможни ли са прочити на Библията днес? Книгите на Жан-Кристоф Атиас и на Катрин Шалие, излезли в края на 2023 г., се опитват да дадат отговор на този въпрос. Със съкращения от сп. „Еспри“

Литературният жанр на библейския коментар е все по-голяма рядкост. Малцина издатели биха поели риска за публикации в тази област. Далеч сме от времената, когато Томас Ман се ангажира с написването на тетралогия върху историята на Йосиф и неговите братя (1933–1943) или когато Пол Клодел създава монументалния си коментар върху „Песен на песните“ (1948). Нима „Старата книга“, тъй дълго захранвала нашата култура, вече е изчерпала плодотворността си?

Изглежда, че Библията става косвена жертва на размиването на християнството в съвременното общество. Недоверието и липсата на интерес към него, както и подозрението, предизвиквано от някои по-разтърсващи форми на „връщането към религиозното“, общо взето го препращат в сянка, макар че извън конфесионалните кръгове продължава да има артисти, философи или психоаналитици, които се връщат към него или към юдейската традиция, независимо дали са вярващи, или не. Струва си да припомним изключителния труд на белгийския библеист Андре Венен върху Книга Битие или поетичния превод с коментари „Битието на Битие: илюстрирано чрез абстракцията“ на Марк-Ален Уакнин, който обхваща първите единайсет глави на Петокнижието.

Но ето че в края на 2023 г. във Франция се появиха две книги, които сякаш идват да покажат, че Библията и произхождащата от нея коментаторска традиция все още продължават да предлагат храна за размисъл. Донякъде показателно е това, че авторите на двете книги не са християни, а евреи – знак, че от тази страна, повече отвсякъде другаде, продължава да се трупа енергия и потенциал за прочита на свещените текстове, които са едни от основните източници на въображението и на етиката на западния свят.

Жан-Кристоф Атиас, автор на забележителната книга „Крехкият Моисей“ (2015), ни предлага своето „странстване“ из Писанието – подход, който свидетелства за известна лекота, сиреч за отказ да се постави в позицията на наставник, тъй като цели да подбуди любопитството ни. В случая „странстването“ означава да се остави място за изненадата, да има едно постоянно отиване-връщане между него и „пейзажа“, който той изучава. Тази страна на творбата му навярно ще е объркваща за мнозина, които биха потърсили в нея „доктрината“ или отговорите. Атиас по-скоро си опитва да обобщи онова, над което си струва да се замислим. С което разкрива големите си познания не само върху Библията, но и върху екзегетичната традиция на Средновековието.

Авторът често и на драго сърце търси сблъсък с читателя. Дори самото заглавие на книгата му – „Бог не е създал природата“ – е истинско предизвикателство, тъй като влиза в противоречие с изначалното твърдение на Книга Битие: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (1:1). Цитирайки екзегета Раши, той обаче твърди, че „този библейски стих не ни казва нищо друго, освен „че Свещеното писание е книга, а не е история“. Още повече че Законът не започва оттук, а много по-нататък – в 12-а глава на „Изход“ със заповедта да се фиксират месеците… Така че неговото „странстване“ има за отправна точка не разказа за творението, а даването на Закона, избор, който според един равин от II в. е подобен на великолепно дърво. Ето защо „природата“, колкото и да е прекрасна, не би трябвало да разсейва четящия Книгата, който търси пътя на собственото си съществуване.

Съвсем различен е пътят на Катрин Шалие, която в „Създаде ни по Свой образ. Коментар на Книга Битие“ проследява един глас, който проговаря през прочита на Книга Битие и който зазвучава в текста по своеобразен начин за четящите го. Глас, който говори отдавна – поне откакто този текст съществува – в размисъл или в молитва. Глас, който говори и на всички онези, които „в негово име“ го споделят, отправят към него питанията си, предлагат тълкувания или споделят наученото.

Този глас, който зове за прочит и вслушване, се обяснява с факта, че Книгата и онова, което тя разказва, представляват речеви акт. На първо място, разказът за „началото“ на света се разгръща, отвъд всяка историческа събитийност и всеки партикуларизъм, в „универсална“ перспектива; на второ място, разказът за началото е и разказ за един отделен народ, чието „ставане“ се изяснява в отворените въпроси в предходните единадесет глави и ще продължи да се изяснява чак до края на Книга Битие. И този първи глас, гласът на творението, трябва да бъде чут през „изначалната доброта“ на творението, възвестена с появата на светлината.

Кой говори чрез този глас? За да си отговорим на този въпрос, както отбелязва Катрин Шалие, трябва да осъзнаем, че още в първите глави на Книга Битие Създателят (Elohim) – Бог в повечето от преводите – „никога не иска от човешките твари да „вярват“ в Него” и не предписва „никаква вяра, никакъв култ, никаква молитва“. За сметка на това, както пише авторката, човешкото същество е сътворено по образ и подобие на Бога (Elohim) като „мъж и жена“. Тази специфика е важна, защото „бележи в себе си божествената сянка, която единява тялото, жизнената душа и ума“. В резултат на което – поне в библейска перспектива – човешкото същество е призвано постоянно да съобразява поведението си с онова, което го надмогва. Всеки читател на Книга Битие е подканен да разбере, изучавайки текста и прониквайки в съпровождащата го интерпретаторска традиция, какво означава тази дефиниция, обвързваща личност и човечество със самия акт на съзидание.

Според Катрин Шалие това е пътят, по който трябва да поемем, за да направим възможна проявата на „изначалната доброта“, налична в творението въпреки всички пороци. В библейската перспектива мъжете и жените носят отговорност за това „да възстановят света, винаги склонен към упадък, както […] Авраам се е захванал с това“. В този смисъл всеки би трябвало да разчита – както ни обяснява Рави от Гур (1847–1905), един от хасидските учители – на факта, че в него съществува, колкото и да е поразена душата му от злото, вътрешна точка, пощадена от греха, от която той би могъл да пробуди в себе си образа на Бога (Elohim).

На над петстотин страници Катрин Шалие следва стъпка по стъпка библейския текст в светлината на една богата традиция от тълкувания – основно еврейска (но не само), религиозна, но също така философска и литературна. Тя постоянно диалогизира с тази множествена традиция, чийто исторически обхват е достатъчен, за да покаже как Книга Битие е накарала да се вслушват в нея и е белязала по дълбок начин редица поколения, живели в най-различен исторически контекст; въпреки това гласът в тази Книга винаги е привличал вниманието им и ги е карал да прибавят нещо, което да предадат на настоящите или бъдещите поколения. Този текст е бил тълкуван непрестанно от своите читатели. Само един пример: войната на царете, в която Аврам се ангажира, за да спаси племенника си Лот (Бит. 14), повдига повече от актуалния въпрос докъде се простира пределът, от който насетне не можем да не прибегнем към сила, доколкото предишните епизоди разкриват безизходицата, до която водят насилието и очарованието от могъществото…

И друго съвсем съвременно питане, което повдига Катрин Шалие – това за мястото на жените. Те, отбелязва тя, „стават невидими и мълчаливи“ след трагедията на Дина, чието изнасилване е последвано от убийство (Бит. 34), както и след епизода, в който Тамар използва хитрост, за да зачене потомство (Бит. 38). Ала това заличаване на женските персонажи от поколението на Иакововите синове не е без последствия. Без да напуска червената нишка на прочита, но и без да есенциализира женското, авторката се пита не е ли това една от причините за „другостта“, за трудността да бъдат „по образ и подобие Божие“ тъкмо онези, които би трябвало да живеят и да извисят този образ и това подобие.

Подходът на Катрин Шалие е да следва от край до край линията на „отворения прочит“ на Книга Битие, без да претендира да има крайната дума по текста. Тъй като е редно всеки сам да извърши своята работа по интерпретацията и изхождайки от традицията да придаде на текста нов смисъл и разбиране. Най-същественото в днешния смутен век е всеки „да носи отговорност, чрез своите деяния, за да въздигне творението“, доколкото само така ще се разкрие „изначалната доброта“. Нейното заключение е сякаш пряк отзвук от заглавието на книгата на Еманюел Левинас „За Бога, Който идва в идеята“: „Тъкмо на човешките същества, създадени по образа Божий (Elohim), подобава да обвържат Твореца с мисълта за другия“.

Превод от френски Тони Николов