Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

Четирима приятели се събират в лондонска кръчма, за да се сбогуват с покойния си другар Джак Додс – майстор касапин и сърце на компанията от десетилетия. Рей, Вик, Лени и осиновеният син на Джак Винс прибират урната в картонена кутия и поемат на пътешествие към кея в Маргейт (Кент), за да разпръснат праха над морето, както гласи последното желание на покойника. Пътуват в луксозен мерцедес, който Винс е избрал за повода. Колкото неподходящо комично, толкова и тъжно, като съдбите им, предадени през разговори и спомени в деликатния роман „Последни поръчки“ на Греъм Суифт.

Ако историята ви звучи прозаично, то е, защото тя действително е такава. Занимава се с обикновени хора и техните обикновени съдби. Това, което прави книгата оригинална, е умението на Суифт да ни убеди, че си заслужава да прекараме 370 страници в компанията на тези герои. Колкото повече участваме в това увлекателно и трагикомично пътешествие, толкова повече усещаме, че несполуките, провалените взаимоотношения и страхът от смъртта са като прах, който ще се разпръсне над водата.

Необикновен е и подходът на Суифт. Половината глави в книгата са именувани на местата, през които приятелите пътуват, докато останалите – на героите с техните гласове, които ни изповядват спомените си. Така например Суифт обогатява историята с гледната точка на вдовицата на Джак Ейми, която се грижи за умствено изостаналата им дъщеря Джун и е ключова за отношенията им. Тази първоначално объркваща, но без съмнение занимателна структура, е заимствана от романа на Уилям Фокнър „Докато лежах и умирах“. Очевиден факт, който Суифт не крие, още повече че героите в двете книги поемат на път, за да се сбогуват с близък (макар в едната да става въпрос за ковчег, а в другата за урна с прах).

Това вероятно кара част от журито, което награждава романа на Суифт с Букър през 1996 г., да изрази съжаление, че не е връчило приза на Маргарет Атууд, разкривайки абсурдните и дори фарсови обстоятелства покрай някои престижни награди. Суифт е невинен в тези евтини обвинения. Романът му заимства предпоставката и структурата, но сюжетът, героите, обстановката и самият стил са коренно различни. Спорен е въпросът дали това намигване към Фокнър обогатява с нещо романа, тъй като читателят трудно ще открие паралели между Американския и Английския юг, но това е въпрос за друг разговор.

Изреченията са кратки, мислите на героите са простички, отсъстват интелектуални или поетични монолози. Напълно в синхрон със средата, в която са прекарали целия си живот – няколко пресечки в Южен Лондон. Изключение прави участието на Джак и Рей във Втората световна война, което отнема няколко глави и създава историческа перспектива за обстоятелствата, покрай които се е формирало поколението им. Мечтите на младите войници за собствен бизнес, свобода и щастливо семейство бързо биват смазани в баналното им съществуване у дома.

Ако действително времето е плосък кръг и всеки момент съществува едновременно с всеки друг, то „Последни поръчки“ на Греъм Суифт ни разкрива именно горчивата ирония, породена от часовниковия механизъм и зъбчатите му колела, между които младостта с нейната наивност и старостта с разочарованието ѝ биват смазани на прах. От този прах ние се учим да живеем, да приемаме и да се надяваме, че когато дойде краят ни, ще има поне четирима особняци, които да ни изпратят въпреки вятъра, който брули лицата им, на вълнолома на времето.

В речта си за наградата Букър Суифт благодари единствено на своите читатели и оставя впечатлението за скромен човек, израснал на същите улици като своите герои. Романът му е филмиран няколко години по-късно и поради звездния си актьорски състав продължава да стига до зрителите, докато книгата стига до нас благодарение на издателство „Кръг“, които са свършили чудесна работа с редакцията и превода.