Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Хронос. Западът в схватка с времето“, Франсоа Артог, издателство „Критика и хуманизъм“, 2024 г., превод от френски Антоанета Колева

Тази книга разказва историята на времето по най-неочаквани начини. Авторът ѝ Франсоа Артог няма как да проследи всички възможни „времеви възли“. Ето защо насочва вниманието си към онова, което нарича „кризи на времето“ – избрани „моменти“ или репрезентации на началото и на края на времената, задаващи историческите разломи – от митовете към формите на памет, от прехода от античния към християнския свят.

Изследването на Артог би могло благодарение на великолепния си език (и чудесния превод на Антоанета Колева) да се чете и като „документален роман“, ако не беше важното предупреждение на Пол Валери, изведено още в началото: историята може да множи идеите, но не бива да пречи да виждаме настоящето; важен урок за историци, които претендират да създават наука, но правят литература.

Затова и историята, която Франсоа Артог ни разказва, тръгва от онова, което той определя като „християнски режим на историчност“, възникнал първите три века след Христа. „Гръцкото време“, митичният chronos, е неизменно и устойчиво, „подвижен образ на вечността“, както твърди Платон в диалога „Тимей“. Ала античното време не е лишено от събитийност, щом като решаващият момент (kairos) настъпи. Тогава се разразява кризата (krisis) и произтичащите от нея последици.

Същата матрица е възприета от християните, които я видоизменят обаче „трояко“: kairos се превръща в момента, в който Синът Божи снизхожда от небесата; krisis е моментът на Страшния Съд. Що се отнася до chronos, той престава да бъде вечен и се свежда до знак за края на времената, упоменат в Апокалипсиса или в посланията на апостол Павел. „Християнският режим на времето“ такъв, какъвто го вижда Артог, е следният: миналото съществува само чрез пророчеството за края на времената, а бъдещето съществува само в онова „да, ида скоро“ (Откр. 22:20).

Артог подробно се спира и на произтичащите от това „цезури“ във всекидневието: календара, дните на седмицата и основните празници. Както и на „времевите оператори“: accomodatio (адаптирането на божествения живот в човешкия живот), translatio (прехода на империите), renovatio (ренесанса) и reformatio (реформацията). Идеята му е, че в християнското настояще, радикално само по себе си, вечното се приспособява. По този начин християнското време се обвързва с предишния chronos, който се хронологизира; така възникват и визионерските идеи на апокалиптици като Йоахим Флорски или Антонио Виейра.

След което „християнският режим на историчност“ на свой ред се свива, а Хроносът започва наново да шества и властва – през Френската революция, но и след нея. Така минаваме от „презентизма“ към „футуризма“: възниква идеята за прогреса, която на свой ред се обожествява, преди да мине в отстъпление. Артог цитира и една показателна фраза на Токвил: „Когато миналото вече не просветлява бъдещето, тогава духът върви в мрак“. Мигът на тези помрачения на Хроноса са също известни, те носят имената на Аушвиц или на Хирошима. Библейският катинар се счупва, но ние оставаме в „тъмната бездна на времето“.

Така ставаме свидетели на ново разцепване на Хроноса. През 70-те години на ХХ в. се извършва ново преобръщане. Освен възможността човечеството да бъде унищожено (ядрената война), продължават да се засилват режимите на несвобода (концентрационните лагери). Така се появява и радикалният текст на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“ (1953), свидетелство за „изоставеността на едно време без минало и бъдеще, което е непоправимо настояще“. Всъщност „времето е спряло“, но апокалипсис и история трудно вървят заедно.

Заличаването на неудържимата роля на прогреса отваря огромни пространства пред настоящето. Въпросът е как ги мислим. От апостол Павел към Августин имаме идеята за „едновременността на неедновременното“. В своите „Спомени от отвъдното“ Шатобриан дори стига до извода, че неговата епоха е поместена между две невъзможности: невъзможността за миналото и невъзможността за бъдещето. Дали днес отново не сме в двойна невъзможност за миналото и бъдещето? Не същата, но подобна. Финалът на книгата е един отворен въпрос.