Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Седем години, откакто бе изгубил детето си във вълните на Сиракуза. Седем години, откакто не се бе завръщал в къщата без прозорци, в която облаците се надпреварваха да го утешават, докато лежеше и слушаше вятъра. Не съществуваше по-спокойно море, нито по-тих град до това море, който непрестанно да го уверява, че е на негова страна. Това море, което отне детето му преди седем години, да е на негова страна? Възможно ли бе въпреки безразличната природа на явленията да постигнат съгласие в смъртта? По солта, пропита във въздуха, той усети, че е дошъл на правилното място. Събра вещите си и слезе да поздрави убиеца на сина си.

Тясна улица го отведе до крайбрежието, където някога Архимед бе броял вълните и бе открил в тях ключа към една от всички възможни безкрайности, в която днес пулсираше изкуственото сърце на съвремието – глухо, металическо и отдалечено. Той спря до железния парапет и погледна надолу към камъните. По тях се открояваха следи от стълби, предвидени за срещи с русалки и други водни демони, които някога разговаряли с хората и пеели своите песни за забравата на дълбините. Погледна наляво и му се стори, че вижда Гърция, обърна се надясно и му се причуха еврейските молитви от синагогите в Йерусалим. Това Средиземно море бе станало свидетел на възхода и упадъка на цивилизации, прикрило бе мъдрост, която дори изгорената библиотека на африканския бряг не бе опазила в крехките си свитъци. Подходящ гроб за сина ми – каза си, – просторен. Избута камъчето от сандала и слезе по ръждясалата стълба.

На каменистия бряг, под високата стена, дузина туристи се припичаха на слънце. Това чакълесто парче земя, този ъгъл между града и морето, не можеше да се нарече плаж, но бе едно от малкото места, където достъпът до водата бе възможен. Той окачи платнената си чанта на металните стълби и седна върху един объл камък. Малките вълни пръскаха нежно краката му, раче се скри в черупката на мида. Не бе готов да влезе във водата, но потопи пръсти за поздрав. До него възрастна жена с бяла шапка рисуваше в тефтера си скалите. Жената срещна погледа му.

– Красиво, да? – попита тя на развален английски.

– Да, красиво е – отговори той, макар да не бе сигурен дали тя има предвид хоризонта, или акварелната си рисунка.

– Аз много страхлива – продължи тя, без да го пита за името му, докато оцветяваше в сиво една по-голяма скала. – Вчера прочела книга, много страшна, дяволска книга, да? Хора, обладани от демони, без спасение за душите им, понеже свещеник не вярва достатъчно. Поради голям страх аз хвърлила книга в морето. Ето там – тя посочи към кея отсреща. – Кога се прибрала у дома, разказала на моя снаха и заспала. Тази сутрин, на събуждане, открила до легло съща тази книга, цяла мокра и капе вода на земята. Извикала: Книга на страховете! Книга на страховете! Моя снаха не била у дома и кога отишла в баня, аз видяла още няколко книги на страховете, потопени във вода. Тогава аз се разсмяла и сега не толкова страхлива.

Тя довърши рисунката, откъсна листа и му го подаде. Намигна му и му пожела хубав ден.

Остана така, загледан в лекия прибой на вълните. Морето сякаш шептеше и го предупреждаваше за нещо, макар най-страшното отдавна да бе отминало. Извиняваше ли се сега тази вода с тихия си порив? Шхуна се отправи наивно към хоризонта, гръмогласен мъжки смях от палубата сви небето като платно. В този град никога не биеше църковна камбана, замисли се той, нито се чуваха молитвите на мюсюлмани и евреи. Тук историята отричаше сама себе си, за да напомни, че съществува по-високо пространство, където трябва да се мълчи.

Той се съблече, навлезе във водата и се гмурна към голямата скала, която жената допреди малко рисуваше. Слънцето играеше по дъното и оцветяваше в жълтеникави оттенъци черупките на миди и рапани, докато малки рибки се стрелкаха в търсене на храна. Обзе го покой. Когато изплува, избърса лицето си, но нещо привлече погледа му. От другата страна на камъка, легнал на дъното, се поклащаше трупът на сина му, стиснал книга.