Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Международен театрален фестивал „Варненско лято“ 2024

През първата половина на юни се проведе 32-рото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Натрупаната биография и опит само добавиха енергия и самочувствие в програмата на фестивала. Той се обновява, поддържа високо ниво и стои близо до публиката. Всяко едно от тези определения за лицето на театралния форум предложи интересно и разнообразно съдържание.

В линията на обновлението се вписва подчертаният интерес към нови лица.

„Варненско лято“ винаги е бил зона за представяне на интересни, още непознати и млади театрали от всички професии. Селекцията се е придържала към откриване и подкрепа на талантливи актьори и режисьори, често дебютанти, и поканата за представяне на тази престижна сцена е била решаваща за пътя на творците. Публиката се доверява на взискателния поглед, благодарение на който организаторите извеждат на преден план лица, които в голямата си част се превръщат във водещи фигури. Мнозина от онези, които са ядро на българския театър днес, са имали символично въвеждане в пространството на голямото сценично изкуство чрез този фестивал. Респектиращо постоянство се наблюдава и в предлагането на малко познати за широката аудитория съвременни естетики и търсенето на баланс между изненадващото и предпочитаното. Програмата на фестивала и тази година не направи никакъв естетически компромис. Нивото на артистичните предложения е впечатляващо сериозно. Публиката във Варна отдавна е спечелена и всички спектакли са разпродадени, някои от заглавията се играят по два пъти, удовлетворението на зрителите е както винаги щедро и топло.

Особен интерес предизвикаха спектаклите на Народния театър „Иван Вазов“. „Великденско вино“ от Константин Илиев с режисьор Явор Гърдев откри фестивала и Владимир Пенев в главната роля на поп Кръстьо беше дълго аплодиран. „Хага“ от Саша Денисова, режисьор Галин Стоев, се игра в две последователни вечери, а публиката, която остана за среща с режисьора, откликна на рядко предлаганата естетика „политически театър“ с готовност за дискусия и с очевидно удовлетворение от високото майсторство на актьорската трупа. „Странна случка с куче през нощта“ от Саймън Стивънс, режисьор Боян Иванов (ДТ „Сава Огнянов“ – Русе), се прие с особена симпатия както заради фокуса върху повелите на хуманността, събудени от смелия поход на един младеж срещу собствените си проблеми на израстването, но и заради чаровното предизвикателство, отправено към публиката: някой да осинови кучето от приют, което играе себе си в спектакъла. Добри сърца не липсваха – както на зрители, така и на осиновители! Вниманието в този спектакъл прикова младият дебютиращ актьор Калоян Желев, който спечели най-вече с деликатно и искрено присъствие в интерпретацията на персонажа на тийнейджъра странник – умното момче с вътрешнопсихологически бариери, срещу които се изправя смело. Разбира се, публиката във Варна с особена радостна ревност реагира на „своя“ актьор Стоян Радев, включен в спектакъла като гост.

Основното фестивално ядро беше формирано от спектакли с монологичен характер.

Това оцвети програмата с изненадващи преживявания. След внушителната интерпретация на Владимир Пенев („Великденско вино“) сцената превзеха млади актьори. Елена Телбис представи своя моноспектакъл Prima Facie. Пиесата на австралийската авторка Сузи Милър носи заглавие юридически термин, който означава „на пръв поглед“. Млада топ адвокатка, специализирана в дела за сексуално насилие, се оказва от двете страни на терена на юриспруденцията – от защитник се превръща в потърпевш и така вкусва докрай меда и жилото на правосъдната система. Майсторска пиеса, в която актрисата атакува сериозните теми в дълбочина, чрез баланс между аналитично разнищване на аргументи, пропити от заразителна персонална страст на преживяването. Елена Телбис ни въвлича в акт на интензивно включване в най-финото трептене на напрегната мисъл, изказана чрез въздигането и срутването на катарзисни чувства.

Откритие за фестивалната публика е и младият актьор Димитър Ангелов, представен със своя моноспектакъл „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт, режисьор Надя Панчева (Spam Studios). Изпълнител и постановчик са в идеална хармония в сложната задача да разкажат историята на Шарлоте фон Малсдорф – реална историческа личност, която отстоява правото на лична пол/родова идентичност в бурните следвоенни години в Източен Берлин. Темата за самоопределянето, но и темата за политическото насилие и шантаж са убедително интерпретирани от актьора, който е фин, вътрешно пластичен, интелигентен и най-вече емоционално заразителен в толкова трудна роля. Весела Бабинова в „Пистолет в торнадо“ от Лорън Гъндърсън, режисьор Васил Дуев-Тайг (Break a leg), печели най-вече с нюансираното чувство за хумор и самоирония в регистъра на емоционално приповдигнатото преживяване, но най-силната страна на актрисата е усетът ѝ за открит разговор върху болезнената тема за домашното насилие.

„О, щастливи дни“ от С. Бекет ( ТР „Сфумато“) под режисурата на Маргарита Младенова докосна публиката с уникалната артистична природа на актрисата Светлана Янчева, която в тази роля – емблема на абсурдизма, открива ресурс за възхвала на силата и смелостта на духа. Без патетика, със стоическа енергия и виталност, Уини на Светлана Янчева е апотеоз на човешката борбеност, изразена в незначителните жестове като симптоми за тотална мобилизация.

Сред силните открития в листата на нови имена се открояват талантливият актьор Боян Арсов в моноспектакъла „Луцифер“ от Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов (Държавен сатиричен театър), както и режисьорът дебютант Владислав Стоименов и тримата актьори Петър Петров-Перо, Георги Гоцин и Кирил Недков в „Арт“ от Ясмина Реза (Младежки театър) – всички те правят първите си големи заявки за сериозни театрални постижения. Но един театрал, който също имаше свой дебют като режисьор, се открои категорично. Младият и много талантлив актьор Зафир Раджаб се представи за пръв път като режисьор на „Племе“ от Нина Рейн (Театър „Българска армия“). Съвременната британска пиеса находчиво представя кризата в семейството днес чрез изпитанията на общуването (синът Били е глух по рождение, но близките му отказват да употребяват жестомимичния език) и действието е диаграма на синкопираните подеми и провали в емоционален и социален план в това миниобщество. Зафир Раджаб прилага чисто кинематографичен подход в интерпретацията (кадриране, вътрешни озаглавявания на частите, светлинни и звукови средства за фонова и звукова акцентност) и постига стегнато съсредоточаване върху драмата на персонажите. Георги Кадурин и Стефка Янорова блестят с изненадваща свежест и партнират интензивно с прекрасните млади актьори Луизабел Николова, Ели Колева, Ясен Атанасов. Трудната роля на Били е поверена на Симеон Дамянов, който постига впечатляваща сила на концентрация и разгръща достойнството на персонажа без капка сантиментално залитане, с чувствителност към сърцевината на емоционалните изпитания.

В българската програма имаше още интересни заглавия в линията на ярките актьорски моноспектакли (Мариус Куркински в „Нашенец“ по Чудомир; Христо Мутафчиев в „Боже мой“ от Теа Денолюбова), които бяха мълниеносно разпродадени, но останаха извън обсега на моя престой във Варна.

Традиционно силната международна програма хармонизираше с темата за категоричната актьорска фигура, която през индивидуалния си поглед интерпретира избрания материал.

„Моят славен живот с баба“ (Унгария) е авторски спектакъл на актьора Ласло Гьондьор, който разказва за своята 97-годишна баба, оцеляла от Холокоста. Пандемията от ковид става причината баба и внук да заживеят заедно и това ражда идеята за аудио- и видеозаписи на разговорите между тях. От този документален материал се оформя живият спектакъл. Искреност, топлота, внимание, хумор и неафиширана нежност струят от разказа на актьора на сцената, а свидетелствата на неговата баба се вписват естествено както като глас от/за миналите времена, така и като жива реакция на актуални въпроси с личен и обществен характер.

Безспорният фаворит в полето на моноспектаклите беше спектакълът „Вуйчо Ваньо“ по Чехов в адаптация на Саймън Стивънсън, режисьор Сам Йетс (NT Live – най-доброто от британския театър на киноекран). Практиката на прожекции на спектакли, които са заснети на живо, завоюва своето място в съвременния театрален живот най-вече заради изключително прецизния подбор на представяне и майсторското техническо реализиране. Качеството на тези прожекции е абсолютно, а представленията като правило са събития на съвременната британска сцена. Властелинът на театъра в този случай е актьорът Андрю Скот, който не просто спечели публиката, а покори и подчини на своя талант всички. Рядко съм била свидетел на разтърсващо и мощно вълнение, довело мнозина до сълзи на финала на спектакъла. А какво ли е на живо! Забележителното в интерпретацията е, че Андрю Скот играе всички роли и ни представя цялата пиеса в една минимизирана до няколко предмета сценична среда. Често изказваната мисъл, че алтер его на Чехов са всички негови персонажи, в това представление беше преживяна с висок драматичен градус. Изцяло оставайки в своята индивидуална човешка природа, актьорът очевидно е тотално и в себе си, и във всички, и винаги като фундамент на галерията от герои стои неговата абсолютна защита на персоналната им истина и истинност. Това означава, че топлотата, мекотата, обичта към човека, струяща като личен поглед, доминират, но не изтриват разнообразието на други, равновалидни логики, излъчвани от галерията персонажи. Изумителното е, че Андрю Скот не само портретира, а и изиграва пълния спектър от ситуации и взаимоотношения в историята на пиесата, като многолюдните сцени са изградени с постигната пълна за зрителя илюзия, че „вижда“ действията, реакциите и думите на всеки от участниците (сценично въобразени, но рецептивно реални). Актьор – театър, но театър от най-висока класа на виртуозност в играта е Андрю Скот.

Още много събития съставят фестивалната програма (шоукейс с титри на английски за чуждестранни гости, детски и улични представления, специални чествания на личности – 80-години на актрисата Цветана Манева, обвързана с раждането и живота на фестивала, представяне на книги, програма „Интермецо“ съвместно с авторитетния музикален фестивал в града, стрийминг на спектакли със свободен достъп и още, и още). Споделянето на театъра като празник е онова, което приканва публиката във Варна. Международният театрален фестивал „Варненско лято“ 2024 предложи прекрасни поводи за автентично и споделено вълнение.