Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Разговор с автора на комикси Soloup, чиято книга „Ζοrбас: Прекрасен зелен камък“ бе издадена неотдавна от атинското издателство „Диоптра“

Soloup, чието истинско име е Андонис Николопулос, е роден в Атина през 1966 г. Той е карикатурист, създател на комикси и медиен изследовател. Издал е редица хумористични комикси като „Човекът вълк“, „Soloup срещу Калайдзис“ (заедно с известния карикатурист Янис Калайдзис), „Стратегически инвеститор“. Сътрудничи на различни издания („Вавел“, „Галера“, „Пондики“). До момента е издал четиринайсет албума с карикатури и комикси. През 2012 г. излиза книгата му „Гръцките комикси“, изследване върху историята на местната сцена. През 2015 г. първият му графичен роман „Айвали“ е отличен с гръцките награди за най-добър комикс и най-добър сценарий. Той печели и отличието Coup de Coeur 2016 на фестивала Rendez-vous du Carnet De Voyage (Клермон-Феран, Франция).

Колко трудно е да се направи графичен роман от „Алексис Зорбас“?

Зорбас, който занича през прозорчето на пристанищното кафене като бездомно куче, който строи макети на въжената линия от клечици върху пясъка на морския бряг, който пие вино, без да мисли за утрешния ден, който танцува, за да пропъди смъртта, и си припомня невероятни приключения от хилядите места, където е живял, прегръща страстно мадам Ортанс, изглежда със своя простонароден възглед далеч по-мъдър от твърде начетения си приятел… Десетки сцени са се запечатали в ума ни, когато сме чели емблематичния роман на Никос Казандзакис. Не става дума просто за един добре обрисуван образ, а за символ, не само литературен, а общочовешки.

Когато поставяш наново изначални въпроси за неща, приети вече за дадености и постулати – за обществото, религията или човешките взаимоотношения – можеш да бъдеш сметнат дори за еретик. Именно това се случва с Казандзакис. Творчеството му е изпълнено с такива първични размисли и трепетно тревожни въпроси. И така, докато се опитвах да преразкажа собствения си Зорбас, както съм го възприел, осъзнавах колко трудно е да бъдат формулирани или да бъдат превърнати в образи някои идеи.

Какво е онова, което прави конкретния роман универсален за всички времена?

Във всички свои произведения Казандзакис поставя именно тези изначални въпроси, занимаващи човека. Но тук, в „Зорбас“, философията, метафизиката, екзистенциалната тревожност са съчетани по неповторим начин. Има толкова много вмъкнати истории, спомени и размисли, понякога формулирани по суров, трагичен начин, друг път с относителна дистанцираност, трети път с хумор, уникален гротесков стил. И всичко това в средоточието на самия живот, любовта, Бог и смъртта. Въпроси, които отвъд претекстите и мълчанията на всекидневието занимават всеки човек във всяка епоха, когато той се намира в сърцевината на екзистенциалната си самота.

Дали Зорбас има славата, която му подхожда, или с годините е придобил култови измерения, подобно на десетките таверни, които носят неговото име?

Всяко време възприема по различен начин едни и същи дразнители и стимули. Става дума за онова страховито времепространство, което Михаил Бахтин описва и което кара едни и същи неща да изглеждат всеки път толкова различни. Представяме миналото според нашите собствени потребности и въпросите, които си задаваме. Зорбас неизменно е там и ни очаква. И не само Зорбас на Казандзакис преживява тревожните житейски въпроси, а и Зорбас на Михалис Какоянис със стереотипите, с които е „натоварен“ героят в неговия филм, без непременно режисьорът да е целял това. Зорбас е типаж идея, архетипен характер като Дон Кихот на Сервантес или Гаргантюа на Рабле. Не може на една толкова открояваща се фигура, особняк в делата и идеите, да няма кръстена нито една таверна или дюкян.

„Ако аз умра, целият свят умира заедно с мен“, казва Зорбас. Имало ли е моменти, когато възгледите и думите му са го правили антипатичен във вашите очи?

Не мога да кажа, че съм съгласен с всичко написано в романа. Но ние никога не сме напълно съгласни с даден роман или филм. Понякога, разбира се, в нещата, които не ни допадат, гнездят и някои неприятни истини, донякъде трудно смилаеми за самите нас. Трудно е да ги приемем, но не е зле да са пред теб, изказани на страниците на една книга, и от време на време да заставаш лице в лице с тях.

Имате ли обяснение защо героят разказвач прощава непрестанните разхищения и пръскането на пари от страна на Зорбас?

Казандзакис не оставя нищо на случайността. По такъв начин, докато работех върху моя Зорбас, в даден момент се опитах да разбера какво може да означава препратката, уподобяването на приключението на критския бряг на „Бурята“ на Шекспир. Върнах се към пиесата и там открих още един от ключовете към романа: понятието за прошка. Впрочем никак не е случайно, че в момента, когато пишат, и двамата писатели са на възраст, на която могат да проумеят празната суета на един кръговрат, която не води наникъде. По следите на Евменидите на Есхил, те разчупват кръга и отиват по-далеч по отношение на важното, но и на най-незначителното.

Графичният роман е наистина огромен и натоварен със смисли. Колко време беше необходимо за завършването му?

Година и половина. Въпреки гуляите до зори и напрегнатата работа това време за един комикс с обем петстотин страници е минимално. Замислете се само какво е необходимо, за да бъде завършен един толкова обхватен труд: проучване и четене, осем различни варианта на сценария, сторибордове, моливи, мастила и цветове. Обикновено другите мои графични романи се нуждаеха най-малко от три години работа.

„Да живееш далеч от хората.“ Казандзакис се стреми към уединен живот и същевременно неговите герои са готови да дадат мило и драго за човешка компания. В последна сметка бил ли е Казандзакис противоречив като човек и като писател?

Противоречие ли е в едно денонощие да се редуват ден и нощ? Впрочем как щеше да се определя денят, ако не съществуваше нощта? Намирам за напълно естествено и здравословно един мислещ човек да осъзнава и да се стреми към самотност, като същевременно търси и се радва на топлината на другите. Има меланхолия и огромна красота в това да можеш да живееш по такъв начин.

Важна роля в произведението играе убийството на една жена. Дали този подход е възприет от писателя, за да заклейми насилието над жените в провинцията?

Това, което казвате, е вярно. Интересно е да отворим такъв разговор във време, когато всекидневно слушаме за убийства на жени. Това е още един пример колко злободневно може да бъде творчеството на Казандзакис. В „Алексис Зорбас“ той не ограничава престъплението до неговия физически извършител, а го свързва с по-широката социална среда и позиция, дистанциране и безразличие. Както в „Бурята“ на Шекспир, която споменах преди малко, той отключва именно тази социална позиция, индиректното участие в подобни престъпления, уподобявайки жителите на критското село, „народа“, на Калибан, недодялания дивак, обитаващ острова. Каква ирония само, в момента на убийството на вдовицата този недодялан „Калибан“ става съучастник със своята пасивност.

Има ли вероятност да претворите в комикс някое друго произведение на световноизвестния критянин?

Твърде рано в младостта си прочетох повечето произведения на Казандзакис, мисля, че съм го опознал в дълбочина. Бих могъл да се занимая и с други негови творби, но както може би сте видели и при „Зорбас“, интригуващи за мен са трудните завои в мисълта на автора. Как, пренасяйки един текст на езика на комикса, ще опишеш не толкова линейното повествование, а преди всичко какви са неговите значения и смисли. Така че не се изненадвайте, ако в някакъв момент видите да се опитвам да претворя в рисуван разказ „Аскетика“, която не ти дава нито една възможност за линеен наратив.

На пазара се появяват все повече комикси по класически произведения. Смятате ли, че това се случва, понеже хората искат да четат „по-бързо“, или понеже изпитваме потребност да се завърнем при ценностите?

Това наистина е огромен въпрос. Какво представлява и какво бива смятано за графичен роман? Може ли той да бъде вписан в графата „литература“? Как се прилага тази категория издания в образователната система? Сигурното е, че нарастващият интерес към комиксите е сигнал за нещо. Той има отношение към културните модели, както те се формират на дисплея на мобилните ни телефони и в социалните медии, към отдалечаването на младите от онова, което е стимулирало по-старите поколения и е формирало техните ценности. И че накрая последните, от позицията на родители или учители, търсят канали за общуване с по-младите, мобилизирайки дори комиксите, които по тяхно време са били смятани за евтини четива – вероятно дори от самите тях.

Интервюто на журналиста Йоргос Роболас е публикувано в неделната притурка на вестник „Катимерини“.

Превод от гръцки Здравка Михайлова