Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

58-о биенале за изкуство във Венеция (11май – 24 ноември 2019 г.)

Специално за „Култура“

Във времето на фалшивите новини мога да вярвам само на изкуството. Съвременното. С него мога да „разговарям“ без опасенията, че ме лъже, че ме подвежда, че изкривява тенденциозно реалността (ми). Знам изначално, че то представя гледната точка на създателите си, и косвено разговарям и с тях, но това е по-скоро в задния план. Защото произведенията неизбежно отиват отвъд намеренията на авторите – просто защото ги гледам аз. А аз съм зрител със собствен опит и знания, бекграунд и визия за света, емоционална нагласа и разбирания за общите ни проблеми и общите ни вълнения... сега.

58-ото биенале във Венеция предлага стотици „разговори“ – с произведенията на 79 художници в международната изложба, с тези в 90 национални павилиона, с онези в 21 съпътстващи събития, с другите в специалните проекти, с пърформансите, образователните програми, уъркшоповете и т.н. Знаеш си, че е невъзможно да проведеш всичките, камо ли пък задълбочено – това би отнело може би всичките шест месеца от времетраенето на биеналето. Поради което с предварителното усещане за загуба се стремиш в няколкото дни, докато си там, да видиш колкото може повече, да разбереш поне за какво става дума (при дългите видеа особено), да се опиташ да вникнеш в отделни произведения, докато трескаво бързаш към другите. А наоколо стотици хора са в съвсем същото състояние като теб...

Защото „Да живееш в интересни времена“ според замисъла на куратора Ралф Ругов се отнася не само за изкуството, което представя живота ни в съвременността. Това може би измислено проклятие е същевременно и предизвикателство, което с пълна сила важи и за самото биенале.

Изложбата

Разделена е в две части – едната е в Арсенале, а другата в Джардини. И в двете участват едни и същи автори, но с различни произведения. А причината за разделението е, че съвременните художници често използват разнообразни изразни средства. В чисто експозиционен план това е възможност да се видят по-пълноценно творческите им „лица“, а практично погледнато, е начинът да ги забележиш и оцениш поне в едната от двете изложби.

Така за мен се получи с Халил Алтъндере (Истанбул). Работата му в Арсенале не съм видяла, но инсталацията му в Джардини е едно от най-трогателните произведения. Space Refugee наглед е апотеоз на сирийския космонавт Фариз, летял в съветски екип на станция „Мир“ през 1987 г. В инсталацията с гигантски фотос на космическия кораб, край който се рее космонавтът, е включен и негов скулптурен портрет – натуралистичен бюст в реален размер. Усещането е за соцпропаганда и кич, допълнени от иронията на друг портрет на Фариз, около който е изписано Occupy Mars. Като контраст на тази гледка идва видеото, в което космонавтът разказва как със семейството си бяга от режима на Асад в Турция. Изпитват всички несгоди като сирийски бежанци; призовава сънародниците си, където и да са, да възпитават децата си в сирийските традиции; той е убеден, че ще се върнат някой ден в родината. Но сега са никои и никъде сякаш. А може би изходът за бежанците е... на Марс. Може ли човечеството едновременно да реши проблема с ничиите си хора и да осъществи космическата си мечта? Във видеото учени разясняват условията и логистиката за живота на Марс. В един момент изчисляват колко струва пренасянето на 1 кг на мечтаната планета – един милион, е, може и половин милион, но не по-малко... Явно проблемът си остава на Земята, но остава и мечтата за Марс. Съвместяват се. Допълнени от макет на космическа станция в същата зала, а в съседната – от Cosmorama 2018, вдъхновена от Рей Бредбъри панорама на Марс, създадена от Доминик Гонзалес-Фьорстер (Париж) и Джой Битъл (Ню Йорк). И както наблюдаваме червените скали в предния план, които в задния преминават в рисуван пейзаж, и в тази пустош няма нищо интересно, погледът попада (евентуално) на нещо различно: книга, подпъхната под един скален стълб. „Голямата книга на Марс“, пишеше на гръбчето, доколкото си спомням. И извика у мен представата за марсианска Библия...

Спирам се толкова подробно на този ъгъл от изложбата в Джардини, защото той единствен сякаш излиза от планетарните мащаби, а същевременно съдържа много от темите, които вълнуват съвременните хора и които отекват в произведенията на художниците в това световно биенале във Венеция.

Например техниката, роботите, механизмите, на които човечеството разчита и същевременно изпитва боязън от тях. Сред най-ефектните произведения в Джардини е Can’t Help Myself (2016) на Сун Юан и Пен Ву (Пекин). В огромна стъклена клетка подобен на багер робот изпълнява сложен танц, докато следи и събира разтеклата се кръв в подножието на постамента си. Е, знаеш си, че е боя и че е безопасно за теб, но страховитото действие в клетката, придружено с подобаващ шум, привлича хипнотично. По-нататък в изложбата крило на ажурна метална порта се затръшва ту в едната, ту в другата посока, разрушавайки стената от двете си страни. Това безименно произведение от 2009 г. на Шилпа Гупта (Мумбай, Индия) ми „говори“ за изолиране от другите, каквито и да са те, с някаква отчаяна решителност в собствен свят, който може би е несъзнателно себеунищожителен. Срещу вратата, сякаш като контрапункт, сред идиличен пейзаж в кръг по релси се движи симпатична крава в естествен размер. И учтиво спира, когато посетител по невнимание се окаже в полезрението ѝ. Дали наистина е контрапункт тази инсталация на Набуки (Пекин), се питам. Названието ѝ е Do real things happen in the moments of rationality? Кравата се движи сред лампи, растения, антични колони и капители – и цялото обкръжение е изградено от подчертано изкуствени материали. Откровено симулира детински наивна и посвоему уютна реалност. Произведението ѝ в Арсенале откроява дори по-директно проблема: Destination (2018) е рампа с типичен рекламен билборд – тропически плаж, палми – в който пробива сякаш истинска палма от саксиите с цветя под рампата. И тъкмо да помисля, че живата природа все пак надделява, се оказа, че и цветята в саксиите са изкуствени. Просто двуизмерният образ е станал триизмерен.

Множество произведения в изложбата и в Джардини, и в Арсенале обсъждат тази изкуствена страна, а и среда в живота ни – по различни начини и от различни гледни точки. Безброй сякаш са инсталациите, постерите, 3D прожекциите, видеата, анимациите и т.н., които търсят, разкриват, критикуват, иронизират, фантазират света, който обитаваме и който възприемаме чрез технологии и... екрани. А най-вече става дума за човешките отношения в него, разбира се. Да спомена тук например проекта на Таварес Страчан (Ню Йорк и Насау, Бахамски острови), посветен на първия афроамерикански космонавт Робърт Хенри Лоурънс, загинал при инцидент през 1967 г. Неонов надпис разказва, че расизмът го преследва години след смъртта му. А в съседната тъмна зала скулптура от преливащ в синьо и червено неон представя скелета на космонавта, който се рее в пространството за вечни времена.

Компютърните игри и герои са в основата на множество видеа, сред които ще отбележа само много ефектния Dream Journal (2016–2019) на Джон Рафман (Монреал, Канада). 77-минутна компютърна анимация, завладяваща с фантастичните преображения на героите – ранявани, убивани, разчленявани, причудливо съчленявани в непрестанно променяща се среда. И ето тази красива антиутопия зрителите гледат, удобно полегнали на вибриращи шезлонги. Не я гледах цялата, но в основата на разказа е библиотеката, която отваря врати към безброй светове.

Книгите, четенето, знанието, литературата присъстват по най-различни начини в изложбата. Буквално – чрез книжни томове във витрини или подредени в библиотечни рафтове; индиректно – като четене, разчитане, разбиране, общуване чрез знаци; но и като изкуство, въвлечено в обществени, идеологически и политически сблъсъци. Например Шилпа Гупта, направила в Джардини блъскащата се врата, в Арсенале участва с инсталацията For, in your tongue, I cannot fit (2017–2018). В полутъмна зала листове с кратки стихове на различни езици са набучени на метални пилони, над които висят микрофони. Зрителите се движат внимателно сред тях, спират се и четат, усещайки драматизма на ситуацията, а пространството е изпълнено с гласове, които рецитират и се преливат в хор. Стиховете са от 100 поети, хвърлени в затвора заради творчеството си или заради политическите си позиции.

Звукова инсталация е направил и Томас Сарацено (Берлин) на покрит кей до Арсенале, основана на системата от сирени, предупреждаващи населението на Венеция за наводнения. Към нея е и красивата инсталация от „облаци“, но и двете всъщност са посветени на тревогата за климата и глобалното затопляне – и чертаят не твърде оптимистични прогнози. В грижата си за планетата много от художниците се опират на естествените материали – на камъка например. Той е със собствена „история“, включително мигрантска, в Block Serpantine (2019) на Джими Дърам (Берлин) в Джардини. В Арсенале 26-метровата река вена Veins Aligned (2018) на Отобонг Нканга (Антверпен, Белгия) е направена от разноцветен мрамор и стъкло, тоест от материали, извлечени от „тялото на земята“.

Именно материалите – естествени и изкуствени, както и класическите и нови техники са много важен аспект в произведенията и авторите често го подчертават. Прехвърлят например ефимерни анимационни образи в графика, третират исторически събития и текущи социални противоборства в живопис, придавайки им сякаш „класическа“ тежест и значимост. Използват промишлени отпадъци и скрап за скулптури, меки тъкани и дрехи втора употреба за инсталации, а също мебели, съдове и оборудване от различни времена и какво ли още не... Включително и всякакви намерени обекти.

Тук е моментът да отбележа дискусия, на която попаднах във Фейсбук, по повод Barca Nostra (2018–2019) на Кристоф Бюхел (Швейцария–Исландия). Става дума за рибарско корабче, наето от либийски трафиканти, което през 2015 г. претърпява корабокрушение и в него загиват стотици мигранти, заключени в трюма. През 2016 г. италианското правителство решава корабът да бъде изваден от морето, останките да бъдат разпознати и погребани подобаващо. Според италианския премиер Европа трябва да поеме отговорност за тази трагедия, за да не се случват подобни в бъдеще. Подема се и гражданска инициатива, която превръща корабчето в символ на борбата за човешкото право на свободно придвижване. За Кристоф Бюхел – и не само, то е паметник и мемориал на съвременната миграция, представящ успоредно с това политиките и политиците, които пораждат такива нещастия. Коментарите във Фейсбук обаче разглеждаха присъствието на това корабче в Арсенале в качеството му на съвременно изкуство като кощунство спрямо паметта на жертвите.

Могат ли да се съвместят тези две гледни точки, се питам? Особено имайки предвид и произведението на Тереза Марголес (Мексико) в Джардини – Muro Ciudad Juarez (2010). Пренесени фрагменти от бетонна стена до училище в крайграничния град, по която дупки от куршуми свидетелстват за престъпна екзекуция там, а същевременно стоят като елементи в минималистична скулптура. Според художничката тази работа не представя самото насилие, а по-скоро трайните последствия от него върху живеенето в трагедия. И това нейно произведение е специално отличено от журито на Венецианското биенале...

Мисля си, че съвременното изкуство продължава да поставя въпроси за самото себе си – какво е и докъде се простира, има ли граници и някакви ограничения, как да се отнасяме към него, докато го преценяваме и оценяваме... В началото писах, че произведенията му предполагат „разговор“, но изобщо не твърдя, че този разговор е лесен. При всеки случай, ако цитирам по памет куратора на биеналето, важна е не самата изложба, а това, което се случва в умовете на хората, след като са я разгледали.

Националните павилиони

Те се разглеждат по съвсем различен начин. В тях си даваш сметка, че самите държави се представят със и чрез произведенията на художниците. Че изборът на всеки проект отразява отношението и мисленето за съвременно изкуство на национално ниво. Че всеки от тези проекти е бил специално избран, финансиран и реализиран от съответната държава. И че в този процес са въвлечени безброй много хора освен художниците и кураторите. Защото на тази огромна „витрина на съвременното изкуство“ (както точно определи Венецианското биенале Весела Ножарова) всяка от държавите иска да изглежда най-добре, разбира се. И макар да е предварително ясно, че не може 90 национални павилиона да са все най-добри, ползата за всички също е ясна – светът опознава себе си чрез изкуството, докато изкуството опознава себе си.

Включително и в съвсем практичен план: забелязват се и се запомнят изявите на автори от различните държави, сравняват се участия в минали издания със сегашното, очертават се тенденции и общи проблеми, които „отекват“ в съвременното изкуство... А на това биенале хоризонтът, включително националният, неизбежно сякаш се разширява до разбирането за „човечество“.

Друг е въпросът дали като зрител можеш да го обхванеш. И отговорът е – не, за няколко дни няма как да стане. Дори физически не можеш да посетиш всички, струва ми се, да не говорим, че всеки павилион се явява изложба със своя концепция, в която трябва поне малко да вникнеш и да разбереш. Поради това местоположението е от огромно значение. Като че ли най-голям шанс да бъдат видени имат павилионите в Арсенале и Джардини, макар и това да не е гаранция, че ще бъдат забелязани. За тези, разположени в града, мястото е още по-важно. Например дълго търсих павилиона на Македония – в центъра е, близо до площад „Сан Марко“, но изглежда е в лабиринта на малките улички, където не успях да го намеря. И по този повод оцених чудесно избраното място на българския павилион, но за това ще стане дума по-нататък.

Все пак успях да видя над половината национални павилиони. При толкова разнообразни подходи е трудно да се открият „закономерности“ отвъд това, че повечето откликват на темата, зададена от куратора Ралф Ругов – сама по себе си обширна и благодатна. Към нея обаче често се добавят национални знаци – понякога незабележими, като например азбуката, включена в стъпаловидната конструкция с видеа и течащи чешми на Анна К.Е. (павилиона на Грузия), а другаде драстични и твърде буквални – като скулптурите на сфинксове с глави екрани (Египет). В много случаи обща тема, като например екологията, се обвързва с традиционни притчи и легенди – да кажем, в „медитиращия“ павилион на Япония, докато мрачният – и буквално – павилион на Русия е вдъхновен от Библията и от колекцията на Ермитажа. Към моменти от близката и по-далечна национална история препращат или пък ги „разказват“ цяла редица павилиони – ще отбележа например огромния и абсурдно обърнат „с хастара навън“ самолет на Роман Станчак (Полша), който авторът свързва и със събитията в страната след катастрофата през 2010 г., в която загина полският президент. Или пък видеата на ISUMA, които пресъздават насилственото преселване на инуитите през 50-те години (Канада). Или писмото на Махатма Ганди до Хитлер, прожектирано върху димна стена, която същевременно е проход за публиката (Индия). Или гражданската война, когато павилионът на страната е предоставен на Пеги Гугенхайм (Гърция)... И още безброй варианти на пречупване на днешните ни общи теми, проблеми и сложни отношения през национални традиции, природа, история, география, климат, наследство, култура, музика, танци, занаяти, производства, материали, бит и какво ли още не.

Всички те се стремят да привлекат вниманието на публиката, то е ясно. И доколкото това е целта, като че ли успяват по-скоро павилионите, оформени по замисъла на един автор или на екип, създал общо произведение и съответно общо пространство, което се възприема цялостно. В павилионите с характера на групова изложба неизбежно някои от художниците остават в сянката на по-атрактивните работи на колегите си. Което не значи, че като по-атрактивни те са и по-качествени. Така се получава в споменатия вече павилион на Индия, в този на Гана, на няколко от арабските страни. Полезният ход, предприет например в павилиона на Италия, е формата на лабиринт, сред който публиката се лута и „попада“ на произведенията. Други пък са създали „музеи“ – понякога и съвсем буквално, в опита да покажат повече и по-добре работите на художниците. И при двата подхода обаче има рискове. При „лабиринта“ оформлението на пространството понякога отвлича вниманието от самите произведения – освен в случаите, когато самото то е произведението. При „музейния“ подход рискът е в многотията, така да се каже – павилионът става подробен и „бъбрив“ и по тази причина се разпада.

Важно е също така участието на публиката и нейното въвличане в пространството, в действието и в преживяването. И в това отношение подходите са различни. В Джардини например имаше опашки за три павилиона. Едната – за нежния и поетичен свят от почти безплътни обекти, инсталации, живопис, фотография на Кати Уилкис (Великобритания). В прехода от зала в зала това безименно произведение деликатно проследява хода на живота ни (на всеки от нас): бременност, раждане, отглеждане, израстване, всекидневие с полепващите по него грижи и баналност, до края – в безкрайната поредица от животи назад и напред във времето.

Още по-дълга опашка чакаше за павилиона на Франция, където Лор Пруво развива сякаш същата тема, но през нашата неизбежна слятост с планетата, природата, водата, другите организми – в един днешен пълнокръвен общ свят, който съдържа и боклуците ни, разбира се, но успоредно с това е и магичен, и вълшебен. Освен филма, за който всъщност чакаше публиката, в специално оформеното „водно“ пространство наоколо се изпълняват и пърформанси.

За павилиона на Израел вземаш номерче от автомат, сядаш в чакалнята и чакаш да ти излезе редът. А докато чакаш, гледаш филми с инструкции. Павилионът е превърнат в болница – Field Hospital Х, създадена от Ая Бен Рон. Предназначена е да лекува травми, за които трудно говорим, защото са тежко лично преживяне... Минах през процедурите, гледах излегната на специален стол един от филмите, чух „второто мнение“ на специалистите. Важно беше, не само интересно. Този проект тепърва ще пътува по света, ще се развива и допълва.

Мога още много да пиша за павилионите, които успях да видя, докато съжалявам за пропуснатите, разбира се. Но този текст все някъде трябва да свърши. Признавам си, че националните представяния гледах и с мисълта за българския павилион. Още повече че названието му „Как живеем“ много добре кореспондира и с мотото на общата изложба, и с показаното многообразие в павилионите. Да, безспорно живеем в интересни времена, но наистина е важно и как го правим.

Българският павилион

Всичко зависи от контекста, разбира се. И най-вече да попаднеш в него „на живо“. Познавам работата на художниците Рада Букова и Лазар Лютаков и на куратора Вера Млечевска, бях чела концепцията „Как живеем“, бях виждала снимки, включително и тези от интериора на Палацо Джустиниан Лолин, и се опитвах да си представя как проектът ще изглежда реализиран там. Как ще се впишат витрините от плексиглас и чашите от вторично използвано стъкло на Лазар Лютаков; как ще кореспондират с тях рамкираните зелени плоскости от фибран на Рада Букова и как всичко това ще „звучи“ в пространството от XVII век. Познавайки авторите и предишните им произведения, не се съмнявах, че ще се представят добре. Но резултатът на място определено ме изненада.

Още с влизането в централното помещение погледът търси на какво да се „опре“, а му се налага да се справя с ефирни проблясъци от стъкло. И му трябва време, за да различи очертанията на витрините и рафтовете – с помощта и на стъклените чаши, разположени тук-таме по тях. Зеленикави на цвят, те попадат на моменти в полето на зелените плоскости в дъното на залата. И докато стъпваш на пръсти в този сякаш хладен и почти нематериален свят, разбираш – или по-скоро усещаш, че той се е намесил в интимно пространство от друга епоха. А нейните цветове са топли: и стените, и камъчетата по мозайката на пода, и кафявите рамки на вратите и по тавана... Артистичната намеса е много деликатна, но в нея има вътрешни напрежения, противоборства и съпротиви, които са по-скоро смислови, отколкото видими. И те варират при прехода от една стая в друга. Всяка е със своя специфика и атмосфера, със свои взаимоотношения, със свои взаимовръзки между работите на авторите – понякога заедно, понякога поотделно, понякога само с интериора, а понякога и с града през прозорците...

Взирането в детайлите, в напуканите и счупени на места витрини, в мехурчетата на чашите, в повърхността на плоскостите продължава да „говори“ за живеенето ни днес – в материален свят от имитации, макар и все по-съвършени, в серийно производство; с дефектите на евтината ръчна изработка, които парадоксално придават индивидуалност на предметите; с нагласата, че купуваме лесно заменими неща и разбираме, че са ни важни, едва когато се счупят... И че всичко това се отнася далеч не само за веществената страна на живота ни.

Спирам дотук с опита да пресъздам впечатленията си от българския павилион. За да го поставя накратко в контекста на Венецианското биенале. Вече споменах, че названието „Как живеем“ се вписва чудесно в мотото „Да живееш в интересни времена“ на куратора Ралф Ругов. Включително и заради тенденцията, която прозира и в общата изложба, и в много от павилионите: интереса към материалите – естествени и изкуствени, в съпоставка, противопоставяне или преливане. А също през тях често минава и продължаващият „разговор“ за съвременното изкуство, за неговите изразни средства, за навлизането му в живота и за извличането му от реалността, понякога и съвсем директно. Ето в тази линия българският павилион се вписва наистина много точно.

Освен това той има едно голямо предимство. Ако човек е изгледал безброй павилиони с грамадни инсталации, с триканални видеа, с лабиринти, в които „изскачат“ произведения и прожекции, с „музейни“ експозиции с десетки обекти, които настояват за внимание, вероятно би оценил високо минималистичната елегантност на българския павилион. Или най-малкото ще го запомни. Защото, както споделих във Фейсбук, той не „дърдори“, а те кара да се замислиш.

Разбира се, за да го запомни, зрителят първо трябва да го види. Вече споменах, че местоположението на всеки павилион във Венеция е много важно – предвид лабиринта от улички и мостчета, в които сякаш всеки успява да се загуби. В това отношение българският павилион има огромното предимство да е в палацо на Канале Гранде – точно до моста към Академията. Транспарантът с How We Live се вижда и от нея, и от моста, и от всяко корабче по канала. А в самата Академия освен всичко друго има изложби на Леонардо и Базелиц, поради което се явява „задължителна“ и за туристи, и за публиката на биеналето. Тази публика дори не специално, а и само попътно може да се отбие в българския павилион – и често го прави, както забелязах...

В заключение си мисля, че това първо българско представяне на Венецианското биенале, след десетки години само с няколко инцидентни участия и скандали, е наистина много добро. Още повече че е постигнато в непосилно кратки срокове. Но поне сега всичко бе организирано, както трябва. И се надявам да бъде така и за бъдещите – вече редовни – участия на България във Венецианското биенале.