Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

С актьора Иван Савов разговаря Деян Статулов

Защо станахте актьор?

Бях много кофти ученик и никак не ми беше интересно това, което преподаваха учителите. И до ден днешен мисля така. Например, ако трябва да прочета стихотворение и то ме е разплакало, не искам да разказвам за чувствата си. Единственото, с което бях по-различен от съучениците си, беше, че много четях. Израснал съм с книги. Баща ми беше словослагател. Заедно с Николай Додов печатаха афишите на всички театрални постановки и концерти в България. Навремето всички административни директори на театри ходеха при баща ми, който беше нещо като бригадир на печатницата, за да си поръчват плакати. Бях привилегирован да влизам във всеки театър без билет. Въпреки че бях отчайващ ученик, имах голям интерес към театъра. Гледах всичко. Говорим за началото на 70-те години в София. Бях в гимназията и веднъж пътувах с едно мое гадже в трамвая, стана скандал с контрольора, защото се оказа, че на приятелката ми картата е изтекла. Две контрольорки ни нападнаха, разрасна се скандалът, взеха ни дрехите, стигнахме до ватмана, който, без да знае за какво става дума, тръгна да ме изхвърля от трамвая. Спря между две спирки, опитах се да обясня, ама насреща си имах редки тъпанари, които мечтаеха за софийско жителство. С ватмана се сбихме и след един мой удар той падна върху щангата, с която се местят траверсите, взе я и тръгна да ме удря с нея, след което подкара трамвая към следващата спирка. Накрая дойде народната милиция и отведоха 24 пътници в районното управление. Така всичко приключи. Завърших училище и започнах да работя в Киноцентъра, понеже родителите ми бяха добри приятели с Никола Корабов, снимах се при Руди (Никола Рударов в „От нищо нещо“). Работех на едни цветни машини с Чавдар, сина на Стойчо Мазгалов. Чувствах се, че едва ли не за ония години (бях на 20) съм постигнал нещо голямо в живота си – работя в Киноцентъра! Две години по-късно получих призовка за дело – за случая в трамвая. Половината свидетели ги нямаше, включително и тогавашното ми гадже. В края на делото чувам съдията да произнася моето име и деветмесечна ефективна присъда. Помня, че ми се зави свят, много трудно слязох по стълбите на Съдебната палата. Отидох вкъщи и разказах на родителите си какво се е случило. Те ми наеха адвокат, върнаха делото за преразглеждане и в крайна сметка ме оправдаха, а ватмана го осъдиха. После се оказа, че този човек е партийният секретар на всички ватмани в София. Като разбраха, че съм осъден, от Киноцентъра ме уволниха. Веднъж, нямайки какво да правя, реших да гледам постановка в учебния театър на ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Дотогава имах идол в лицето на Ицко Финци, познавах го, гледал бях всичките му постановки в Театър „София“ и не можех и да си представя, че мога да стана актьор като него. Но като гледах постановката на студентите, си казах, че мога и аз да се пробвам. Нямаше шанс да кандидатствам каквото и да е друго, защото се изискваше диплома с успех минимум 4, а моят беше 3,90. Първата година ме скъсаха на втория тур. Разбрах, че мога да стана стажант-актьор, взеха ме в Димитровградския театър. Работих един сезон, на другата година ме приеха студент в класа на Николай Люцканов. Завършихме един добър клас – Владо Пенев замина за Варна, а по молба на Панталей Панталеев направихме прекрасна трупа с Таня Шахова, Красимир Доков, Александър Дойнов, Владимир Йочев. Заминахме за Димитровградския театър. С нас работеха Георги Дюлгеров, Маргарита Младенова…

В един момент обаче преминавате от театъра в киното. Как се случи този преход?

Първата ми роля беше при Никола Рударов в „От нищо нещо“. Много не разбирах как се работи в киното. И твърдя, че 10–20 години по-късно все още не знаех кое как се прави. Нямаше кой да те научи, във ВИТИЗ се учеше само театър. Киното има друга специфика на разказа. След Димитровград бях в Пловдив, после се върнах в Хасково – прекрасна трупа със страхотни актьори под режисурата на Иван Добчев. С него направихме „Суматоха“, „Януари“, „Джендем хан“. После отидох в „Сфутамо“ (още беше в НДК), но по това време мои приятели решиха да имигрират и след като направихме „Чайка“, заминах за Австрия. Десет години работих там, от време на време снимах по малко.

Защо внезапно решихте да заминете за Австрия?

Не бях изолиран случай. Помните, че целокупният български народ беше решил през 90-те години да емигрира. Беше мечта, а не просто пътуване до Западна Европа или Америка. В Австрия бях настанен в лагера за бежанци „Трайскирхен“. Там, в огромни помещения на два етажа живееха хора от цял свят, които чакаха да заминат за Канада, Америка, Австралия или да останат в Австрия. С жена ми видяхме всякакви ситуации и случки, даже една от тях я разказах на Ивайло Христов и той я включи, малко променена, във филма „Стъпки в пясъка“. Помня как в края на януари ни качиха в едни автобуси, без да знаем къде ни отвеждат. Беше студено, мъгливо и усойно, движехме се по някакви второразредни пътища. От време на време спираме, няколко човека ги посочват, те слизат и се изгубват в мъглата. Дойде и нашият ред. Жена ми се разплака. После се разбра, че не е толкова страшно. Настаниха ни в хубав хотел за бежанци, който ООН плащаше. Домакините бяха много любезни. Дойде време да решим как да доведем при нас детето, което оставихме в България. Беше много трудно. Избрахме една схема с влакове и най-налудничавото и опасно решение – дъщеря ни, която беше на четири годинки, сама да мине през един граничен пост между Чехословакия и Австрия. Зет ми трябваше да я пусне по моста, който е дълъг близо 400 метра. По едно време виждаме как минава покрай чешките митничари, после един австрийски я погалва и накрая се приближи към нас. С майка ѝ бяхме пребледнели от напрежение.

А защо решихте да се върнете в България?

Занимавах се с търговия с коли, плеъри, ръчни часовници. Идвах често и в България, а жена ми работеше постоянно в Австрия. Помня как през 1994 г. срещнах Иван Добчев пред Народния театър, тъкмо започваше разпределението на ролите за „Суматоха“ и веднага ме включи. Беше страхотно представление с чудни колеги – Кирил Кавадарков, Антон Радичев, Велко Кънев, Тео Елмазов, Кръстю Лафазанов, Тодор Колев, който тъкмо се беше върнал от Канада.

Как съвместявахте актьора с търговеца на часовници?

Майка ми имаше нюх към търговията и сигурно съм го наследил. Никога не съм бил в ситуация да мисля дали ще имам средства за преживяване, но пък и не съм натрупал състояние.

Преди често снимахте със студенти на Георги Дюлгеров и Светослав Овчаров.

И сега продължавам. Наскоро участвах в студентски филм, получи се добре, препоръчах го на Петър Вълчанов и режисьорът стана асистент в „Триумф“, а сега Пепи ще бъде продуцент на следващия му филм. Когато видя млад кадърен човек, винаги го подкрепям. Навремето всеки режисьор имаше три години по разпределение и през този период се виждаше дали го бива, или не. А сега завършват и никой не ги иска. Кой театър днес ще търпи един режисьор три години да поставя, за да се разбере дали е добър. Това е риск, който театрите не искат и е трудно да си го позволят, защото трябва да имат печалби. С киното е същото – кой да им даде пари на тези млади хора да снимат. В един момент могат да се отчаят и да се откажат от професията. Все пак творците са чувствителни хора. Затова трябва да им се помага.

Какъв съвет би дал на младите, които искат да работят в киното и театъра?

Най-тривиално е да ги откажа от професията – че не си заслужава, че няма пари в нашия занаят. Сега като режисьор поставям една пиеса и работя с колеги, които са от дълги години в театъра, но взимат по 1200 лева. Това е не просто унизително, а ужасяващо. И за да играят някъде, пътуват, а разходите са за тяхна сметка. От друга страна, толкова голямо е удоволствието. Особено от обмена между актьорите и публиката в театъра. Талантът ти е даден и трябва да го отдадеш на други. Познавам много талантливи колеги, които, свикнали с любовта на публиката, често се възползват от нея, заиграват се с няколко заучени трика. Това не е театър, а вечеринка. Много смешки за много пари. Тъкмо заради това си търся странични доходи, за да не правя халтура. Никога през живота си не съм правил халтура. В крайна сметка всеки творец сам преценява границата си, вероятно тя е субективна.

А вашата субективна мяра в изкуството каква е?

Не мога да си представя в живота нещо по-интересно и по-хубаво от това човек заедно с други хора да си измисля и да изгражда друга реалност. А това, което знам със сигурност след толкова години, е, че една творба трябва да ме докосне емоционално.

Иван Савов е завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Николай Люцканов с асистент Маргарита Младенова. Играл е в театрите в Димитровград, Пловдив и Хасково, в ТР „Сфумато“ и Народния театър. Има десетки роли в киното: „От нищо нещо“, „Аз, Графинята“, „Всичко от нула“, „Емигранти“, „Маймуни през зимата“, „Врагове“, „Урок“, „Слава“, „Страх“ и др. Получава наградата за най-добра мъжка роля (поделена с Иван Бърнев) на фестивала „Златна роза“ 2020 за ролята си в „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Предстоят премиери на три филма с негово участие – „Преди да забравя“ на Станислав Дончев, „Стадото“ на Милко Лазаров и „Триумф“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.