Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

След излизането на „Векът на крайностите“ канадският либерален автор Майкъл Игнатиеф интервюира Хобсбом и го пита дали, ако е знаел броя на измрелите в СССР през 30-те, това щеше да промени неговата комунистическа ангажираност. „Това е академичен въпрос, на който просто няма отговор“, отговаря Хобсбом

Публикувана през 1994 г., книгата на Ерик Хобсбом „Векът на крайностите“ се превърна в глобален бестселър. Книгата описва годините от 1914 до 1991 г. и читателите реагираха положително на опита на английския историк да обясни тяхното собствено време. „Векът на крайностите“ завършва тетралогията, започната от Хобсбом през 70-те: „Векът на революцията“ (1789–1848), „Векът на капитала“ (1848–1875) и „Векът на империята“ (1875–1914) – книги, които обхващат така наречения от автора „дълъг XIX век“, който започва с Френската революция, но придобива физиономия с възхода на промишления капитализъм, консолидирането на националната държава и глобалното господство на Европа. „Векът на крайностите“ описва онова, което следва – „краткия ХХ век“.[1]

През 77-те години на „краткия ХХ век“ настъпиха огромни промени. Населението на света се увеличи повече от три пъти. Световното икономическо производство се разрасна още по-бързо: през 1991 г. то е почти десет пъти по-голямо, отколкото през 1920 г. Хората бяха в по-добро здравословно състояние и по-добре образовани. Империите рухнаха: светът вече не беше евроцентричен. В икономическо отношение светът повече от всякога стана едно цяло, по-глобализиран. Старите модели на социални взаимоотношения бяха изместени от нови форми на живот. Капитализмът, пише Хобсбом, повтаряйки Маркс, е „постоянна и непрекъсната революционна сила“.

Ала Хобсбом не беше либерал от „края на историята“, тържествуващ при смъртта на Съветския съюз и окончателната победа на либералния капитализъм. Годините, обхващащи „краткия ХХ век“ на Хобсбом, съвпадат със съществуването на Съветския съюз – проект, в който Хобсбом вярваше през голяма част от зрелия си живот; той се присъединява към Комунистическата партия на Великобритания през 30-те години и по-скоро неохотно остави членството си да изтече през 1991 г. Той бе твърде честен историк, за да отрече, че в крайна сметка СССР не създаде привлекателна алтернатива на капитализма. Но беше твърде привързан към политическите си надежди, за да не смята, че това е нещо, за което трябва да се съжалява, а не да се възпява. „Мечтата на Октомврийската революция все още е някъде в мен“, пише той в автобиографията си. „Аз я изоставих, не, отхвърлих я, но тя не е изличена.“ Хобсбом смята, че през дългия XIX в. е имало почти „непрекъснат материален, интелектуален и морален прогрес“. Вместо това ХХ век е белязан от регрес.

***

Тридесет години по-късно издържа ли „Векът на крайностите“ изпитанието на времето? Много от добрите ѝ качества остават. Хобсбом е блестящ писател и комуникатор. Книгата все така впечатлява със своя обхват – от изкуството и науката до политиката и икономиката. Марксизмът едновременно помага и пречи на текста. На моменти авторът се напъва да обяснява неща, които не се нуждаят от обяснение, и изглежда някак си притеснен от социалните промени, които друг историк би могъл да оцени като свидетелство за морален напредък. Но ако класическо е онова произведение, което си струва да бъде прочетено както заради това, което е, така и заради това, което ни казва за времето, в което е било създадено, текстът на Хобсбом заслужава този статут. Той възнаграждава читателя не защото някой историк би написал същата книга днес, а именно защото не би го сторил.

„Векът на крайностите“ започва с катастрофа: годините от 1914 до 1945, засенчени от световна депресия и рамкирани от две войни, чиято разрушителност показва тъмната страна на материалния и научния напредък. „Милиони мъже се изправиха един срещу друг – пише той за Първата световна война – през защитените с торби с пясък окопи, в които те живееха с плъховете и въшките.“ Хобсбом е също така ненадминат в умението си да свързва политическите събития с тези в други области, извличайки проницателни наблюдения от на пръв поглед маловажни данни. Така например той дава представа за промените в науката, като отбелязва, че общият брой на германските и британските химици през 1910 г. е бил 8000, докато през 80-те години броят на заетите в научната сфера надхвърля пет милиона.

Хобсбом, който имаше и втора специалност като джаз критик, умее също така да свързва промените в изкуството с историческите промени. Именно тук марксизмът му е най-силен, тъй като марксистите са приучени да мислят за подмолните линии на властта, които минават от икономиката през политиката, обществото и културата. Той започва обсъждането на модернизма в изкуствата – кубизма в живописта, атоналността в музиката – с наблюдението: „Защо някои възхитителни модни дизайнери, които поначало не са аналитична порода, понякога успяват да предвидят формата на нещата, които ще се случат, по-добре от професионалните прогнозисти, е един от най-мъглявите въпроси в историята, а за историка на културата – един от най-важните“. Според Хобсбом авангардът отразява, а понякога и предвещава разпада на европейската цивилизация.

Най-същественото според разбирането на Хобсбом за ХХ век бе непредвидима последица от Първата световна война – Руската революция. Той намира за какво да я похвали. Например тя създава модел за превръщането на едно изостанало аграрно общество в модерно индустриално общество (нещо, което отчасти обяснява нейната привлекателност за лидерите на страните от „третия свят“). Ленин, отбелязва Хобсбом, не се притеснява да използва термина „изостаналост“ по отношение на Съветския съюз и Хобсбом също няма проблем с този термин, тъй като очаква прогрес от света. Но организационният модел на Ленин – дисциплинирана партия под централен контрол – в крайна сметка ще стане господар на една трета от населението на света. Този модел, пише той, бе неефективен и често жесток. Но по свой начин е бил ефективен и Хобсбом му приписва заслугата за победата над фашизма през Втората световна война.

След излизането на „Векът на крайностите“ канадският либерален автор Майкъл Игнатиеф интервюира Хобсбом и го запита дали, ако е знаел броя на измрелите в Съветския съюз през 30-те, това щеше да промени неговата комунистическа ангажираност. „Това е академичен въпрос, на който просто няма отговор – започва Хобсбом. – Ако трябваше да ви дам ретроспективен отговор, който не е отговорът на един историк, щях да кажа вероятно не.“ Игнатиеф настоява за обяснение. „Защото в период, когато масовите убийства и масовите страдания са абсолютно универсални, шансът да се роди нов свят, макар и сред голямо страдание, все пак би си струвал да бъде подкрепен“, казва Хобсбом. Игнатиеф перифразира: „Ако лъчезарното утре действително се бе родило, загубата на 15–20 милиона души можеше да бъде оправдана?“. И Хобсбом отговаря: „Да“.

Макар че мнозина са ужасени от този отговор, той има достойнството на честност без самосъжаление. Важно е да се разбере, че Хобсбом прие много от критиките по адрес на комунизма, но все пак не се присъедини към общността на озлобените (и често реакционни) бивши комунисти. Тази идентичност означава, че понякога той намира за изненадващи неща, които другите приемат за даденост, и обратното.

Втората третина на книгата е посветена на това, което французите наричат les trentes glorieuses – 30-те славни години след края на Втората световна война. В богатия свят жизненият стандарт се повишава драстично. Стоки, които някога са били лукс, стават достъпни за широк кръг от хора; същевременно настъпват промени в изкуствата, демократизирани от евтиното им медийно разпространение и промишленото производство. Някои биха могли да разглеждат това като възстановяване на производствения капацитет в пазарната икономика, станала по-включваща отчасти благодарение на солидарността, предизвикана от войната. Вместо това Хобсбом се напъва да обясни защо капитализмът изведнъж работи по-добре, отколкото той е очаквал, че ще работи.

Той прибягва дори до понятието за цикличните „вълни на Кондратиев“[2], използвано от някои марксисти. Съвсем правдоподобно Хобсбом изтъква значението на комбинацията от „икономическия либерализъм и социалната демокрация“, но прекалява, като приписва идеята за икономическо планиране на влиянието на СССР. Логично е, като се има предвид мирогледът му, че Хобсбом подценява устойчивостта на пазарната икономика, макар по-късно да признава, че липсата ѝ е част от проблема в СССР. Но дори и разсъжденията му да не са правилни, той стига до правилен извод: а именно, че голямата икономическа иновация на ХХ век е разширяването на смесената икономика, акцентираща върху благосъстоянието и социалната сигурност през целия жизнен цикъл.

***

В известен смисъл аргументите му за Съветския съюз са сред най-интересните, защото тук той не може да разчита на марксистката критика на капитализма, за да обясни резултатите. Вместо това често се опира на собствените си емоционални преживявания, за да обясни това, което на мнозина ще се стори невъзможно за обяснение. Без да пренебрегва ролята на терора в управлението на СССР, Хобсбом напомня, че „комунистическите активисти извън „социалистическите“ страни плакаха с истински сълзи при вестта за смъртта на Сталин през 1953 г.“. Хобсбом твърде много настоява, че Сталин може да е искал „тоталитарен“ контрол, но никога не го е постигнал (защото това е вярно за всички режими, за които е валиден този етикет), и подчертава, че публичната пропаганда на режима най-често е била пренебрегвана от неговите граждани. „Само интелектуалците бяха принудени да бъдат приемани насериозно“, казва той, но фактът, че системата се нуждаеше от интелектуалци и им отпускаше специални привилегии, създаваше някакво пространство извън държавния контрол, което в крайна сметка щеше да излезе на повърхността и да оспори системата.

Хобсбом нарича последната третина на книгата си „Свлачището“. От 70-те години двигателите на капиталистическата и на социалистическата система започнаха да се задъхват. Социалистическият блок бе възпрепятстван от липсата на гъвкавост и параноята на своята политическа и икономическа система. Ала капитализмът на благоденствието в Европа и Америка също се напрягаше. Може би не е изненадващо, че тези страници, най-близки до времето на написването им, са онези, към които авторът вероятно би подходил по различен начин днес. Въпреки че в книгата има две глави за Третия свят, Хобсбом е затворен в един доста евроцентричен наратив поради трите предшестващи тома на тетралогията. Хобсбом се интересува повече от революционерите от Третия свят, отколкото от променящите се модели на миграция или от движението за расово равенство. „Жените“ като аналитична категория се разглеждат предимно в раздела, посветен на „културните революции“, предизвикани от новите форми на труда. Трудно е да не се стигне до извода, че Хобсбом щеше да бъде склонен да се отнесе по-сериозно към някои от моралните постижения на ХХ век в областта на гражданските права, ако те бяха опаковани в обвивката на различна икономическа система.

Животът и смъртта на Съветския съюз са определящите политически факти в живота на Хобсбом. Макар да пише, че „възраждането или прераждането на този модел на социализъм не е нито възможно, нито желателно, нито – дори ако приемем, че условията са благоприятни – необходимо“, той все пак е убеден, че това е главната характеристика на краткия ХХ век. Организирана алтернатива на капитализма съществуваше, макар да не се оказа превъзхождаща. Хобсбом със сигурност е твърде дързък, когато пише, че разпадането на Съветския съюз е потвърдило известните думи на Маркс за материалните производителни сили на обществото, които „влизат в противоречие със съществуващите производствени отношения“. Краят на историята, който Маркс си представяше, не настъпи. Тридесет години по-късно малцина си представят, че ще настъпи някога.

„Векът на крайностите“ е пронизана от усещането, че всичко това е по-скоро трагедия, а не триумф, което обяснява отчасти защо тази книга стана такъв бестселър в средата на 90-те. Тя беше един вид контрапрограма на либералния триумфализъм и нищо чудно, че намери такива възторжени читатели в толкова много страни и на толкова много езици. Милиони хора през ХХ век споделяха възгледите на Хобсбом. Те може да допускаха морални и аналитични грешки, но бяха скептични, че либерализмът знае какво да прави със своята победа. Франсис Фукуяма в своята не по-малко прословута книга за „края на историята“ също предупреди, че бъдещето може да се окаже „много тъжно време“, в което хората ще се борят в търсенето на смисъл в един свят без идеологически опори. По този въпрос той и Хобсбом вероятно биха били на едно мнение.

„Може да се окаже – пише Хобсбом самоуверено във „Векът на крайностите“, – че дебатът, който конфронтира капитализма и социализма като взаимно изключващи се и полярни противоположности, ще бъде разглеждан от бъдещите поколения като отживелица от идеологическите студени религиозни войни през ХХ век, толкова неуместен за третото хилядолетие, колкото дебатът между католиците и различните реформисти през XVI и XVII век се оказа за това какво представлява истинско християнство през XVIII и XIX век.“ Възможно е: вече ми се струва малко вероятно, че СССР ще се разглежда като основната характеристика на ХХ в. Но историците се нуждаят от трудове като „Векът на крайностите“, за да можем да си спомняме без снизхождение или носталгия как е изглеждал светът за човек, принадлежал към време, което не е вече нашето време.

Превод от английски Стоян Гяуров

Patrick Iber, Eric Hobsbawm’s Lament for the Twentieth Century, „The New Republic“