Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Разказват, че веднъж Моцарт се озовал в  църквата „Св. Тома“ (Томаскирхе) в Лайпциг, когато по изключение изпълнявали мотети на Бах. Той се заслушал с почуда, след което поискал да му дадат партитури на композитора. А това не било лесна задача. От смъртта на великия кантор бил изминал над четвърт век и в последните десетилетия на „галантния“ XVIII той бил напълно забравен, а цяла Европа се прекланяла пред Телеман или Хендел. Така Моцарт се превръща в един от първите, които преоткриват за себе си Бах, и музиковеди съзират пряко влияние на лайпцигския кантор върху неговия „Реквием“. Ако тази красива легенда е въобще вярна. Според друга легенда не друг, а Феликс Менделсон е този, който случайно открива Бах и през 1829 г. изпълнява в Лайпциг „Матеус Пасион“ – истински триумф, бележещ истинското завръщане на Йохан Себастиан Бах (1685–1750) в света на музиката.  

Истината е, че като всеки гениален творец Бах не е бил оценен приживе. Смятали са го за великолепен органист, но на творбите му – включително на толкова любимите днес фуги, кантати, концерти или сюити – се е гледало единствено като на „етюди“, на практически упражнения. За личния му живот и днес се знае съвсем малко, затова и неговият интерпретатор Джон Елиът Гардинър, откъс от чиято книга ще откриете в броя, го определя като саможив и неуловим. А може да е бил смирен и свенлив човек? От малкото останали за него спомени излиза, че възприемал себе си по-скоро като „ученик“, отколкото като „учител“ и извървял километри, за да чуе изпълненията на знаменития органист Дитрих Букстехуде.

Стремял ли се е на всяка цена да бъде оригинален, доколко се е вписвал в музиката на своето време, в музиката на барока? По това може да се спори. Той със сигурност е заимствал теми, подобно на повечето от съвременниците си, но в музиката му има нещо необяснимо, което подобно на „изкуството на катедралите“ е прорив от времето във вечността.

Само можем да си представяме как този гениален кантор и органист композира творбите си, изписвайки собственоръчно върху партитурите си Soli Deo Gloria (Само на Бог е славата), как надмогва света, за да огласи с неземна хармония всемира. Още Менделсон настоява, че „този лайпцигски кантор е божествено явление, ясно и въпреки това необяснимо“. Сякаш с музиката си той се опитва да промени нашия свят, а светът на свой ред го открива и продължава да го преоткрива след векове, след всевъзможните катаклизми, войни и изпитания, с каквито изобилстват ХХ и XXI век.

Затова и композиторът Макс Регер определя Бах като начало и край на всяка музика. „Адаптациите“ му и днес са безбройни, смайващи и необичайни. Бил съм свидетел как Алексис Вайсенберг демонстрира на рояла колко джаз има в Бах – факт, потвърден от цяла плеяда джаз и поп изпълнители от ранга на Джанго Райнхард, Орнет Колман или Боби Макферин.

Ала това е „видимата страна“ на Бах. „Невидимата“ е там, където музиката прераства във вероизповед, когато „Матеус Пасион“ или „Йоханес Пасион“ пронизват душите ни с онази дълбока и често непонятна мистичност, за която толкова настоява Алберт Швайцер и в която той съзира истинската религия на Бах. Според Джон Елиът Гардинър „мнозина от нас могат само да се удивяват, да се вглъбяват в себе си и да капитулират пред ходовете на музикалната му мисъл, чиято безстрастна духовност е по-дълбока и неизменна от всяка друга“.

В което е универсализмът на Бах. И както отбелязва проф. Нева Кръстева в интервюто си, което можете да прочетете в броя, през следващите векове става видно, че „в Баховия стил са заложени ядрата на всички по-нататъшни стилове, особено през XX век, когато се пишат вече и цикли с фуги като Ludus tonalis на Паул Хиндемит или 24 прелюдии и фуги на Дмитрий Шостакович“. Накратко, както пише поетът Йосиф Бродски, „Бах е във всяка музика, Бог – във всеки от нас“.