Култура / Брой 3 (2956), Март 2019

Николай Йорданов

Докато четях последната пиеса на Константин Илиев „Наблюдателите“, си мислех, че е повече пиеса за четене, отколкото текст за театър, защото изгражда един изцяло хипотетичен свят, в който, подобно на паноптикум, са събрани фигури от българския национален наратив (с основни икони Ботев и Левски) и от западната модерност (Кант и Достоевски, които се появяват на сцената, но още Гарибалди, мяркащ се като силует, Мацини, Ницше, Маркс, Бакунин и други, за които се говори). Реших, че по-скоро чрез драматургичната форма се разгръща един въображаем дебат за смисъла на съществуването, сблъсквайки философски концепции и житейски философии от XVIII до XXI век. Защото „Наблюдателите“ не е нито съвременна, нито историческа драма. Ако трябва да търсим нейната драматургична определеност, тя се доближава по-скоро до драмата, пресъздаваща съдебен процес, но този съд не се случва в обикновена съдебна зала, а има библейските измерения на Последния съд, на Вечния съд. Присъдата обаче не се въздава от някаква по-висша инстанция, „Тук всички сме и подсъдими, и съдници“ – ще каже Васил Левски, а възмездието за човешките грехове е участта на Сизиф, само че вместо търкалянето на тежкия камък идва безкрайната повторяемост на действията, които трябва да поправят или да изкупят вината за стореното. В тази драма-съдебен процес са еднакво важни както документалната точност на събитията и цитираните текстове, така и екзистенциалните човешки страхове и желания.

В пиесите на К. Илиев паметта – индивидуална и колективна, се оказва безкрайното и изменчиво време-пространство, в което се разразява същинската драма. „Наблюдателите“ и като сюжетни мотиви, и като сценичен ход е своеобразен хибрид между предишни пиеси на писателя – „Великденско вино“ (1979), „Куцулан, или Вълча Богородица” (1995), „Франческа” (1999). Всички те наподобяват ходене в света на сенките на мъртвите в търсене на отвори на най-важните екзистенциални въпроси за вината, за отговорността, за направения избор. А зад документалността, с която са уловени битови детайли и говорни регистри на персонажи от различни исторически епохи и социални слоеве, прозира един друг, призрачен свят, където историята се повтаря циклично като грехопадение на човеците.

Явор Гърдев, който решава да реализира на сцена този текст, повеждайки след себе си познатия постановъчен екип – сценографа Никола Тороманов, костюмографа Свила Величкова и композитора Калин Николов, предприема именно риска да се изправи пред паноптикум от исторически фигури и наръчник от философски доктрини, където съзерцанието взима връх над действието, а живата реч се подчинява на разгръщащия се съдебен спор и обществен дебат. Постановката обаче се оказва удивително жива в тази хипотеза за отвъдното, при това следвайки почти дословно текста. Мисля, че камерната зала на Народния театър се оказва идеалното сценично пространство за реализацията на пиеса, в която актът на гледането е указан още в заглавието ѝ. Малка кръгова сценична площадка с три пътеки към изходите от залата, повдигнати на нивото на очите на зрителите, разположени също в кръгови блокове – това пространствено решение метафорично подчертава именно позицията им на наблюдатели. Което означава, че зрителите могат да играят ролята и на съдебни заседатели, и да бъдат привикани всеки момент също като обвиняеми. Техен представител на сцената е единственият съвременен персонаж в пиесата – Станимир Станчев, завършил литература и право, съдия от Тетевен, изкушил се да съучаства в днешната вакханалия на разграбването на обществените и природните блага. Я. Гърдев е разчел пиесата на К. Илиев като макабрено-иронична алегория за моралните дилеми пред нашия съвременник, който трябва да съвмести в своето самосъзнание националните митове и революционните утопии на модерността, християнската есхатология и светските амбиции на посткомунистическия ни капитализъм. В подобна ситуация наистина „всички сме и подсъдими, и съдници“, както твърди героят на К. Илиев.

Оживяването на текста, в случая буквалното предизвикателство да се появят живи хора от света на сенките, става чрез два основни постановъчни хода. Първият е контрапунктът между каноничния физически облик на историческите персонажи и неподозираното субективно чувство за вина, което всеки носи у себе си. Открита е сложна сплав от мотиви за поведение, напластени комплекси, угризения на съвестта и агонии на съзнанието, скрити зад изговорените думи. Второто „оживяващо“ текста режисьорско решение е да предложи изобретателен колаж от сцени и образи, решени в различен жанрови ключ – Ботев (романтическият бунт на индивида), Левски (драмата на обречения), Димитър Общи (анархистичният жест и помпозното говорене), Достоевски (философският диспут), Кант (иронията и деконструкцията) и т.н.; еротично-комедийната сцена с влашката циганка, влаха, Ботев и Левски във воденицата е най-красноречивият пример за жанровите нюанси, до които може да стигне спектакълът. Бързата смяна на жанровите ключове спомага за изграждането на динамичен сценичен разказ, в който се редуват различни исторически ситуации и конфликти, трудно съвместими сюжети и житейски хоризонти. В някакъв смисъл „Наблюдателите“ е естествено продължение на режисьорския интерес към трансформация на големия исторически наратив в лична история, който се прояви при успешното инсцениране на романа на М. Русков „Чамкория“, но също и към текстове, които предполагат философския сблъсък на сцената – какъвто бе спектакълът „Марат/Сад“ от П. Вайс.

Разбира се, кастингът и мотивацията на всеки един от актьорите е от решаващо значение за успеха на постановъчните решения. Централни фигури в случая са образите, които изграждат Цветан Алексиев (Станимир) и Христо Петков (Хаджи Станьо). Контрастът между психофизическото им присъствие на сцената трябва да сблъска и същевременно да приобщи две различни исторически епохи – на съвременността и на времето от записките по българските въстания. Когато за първи път гледах спектакъла, в Цветан Алексиев имаше понякога нервност и напрегнатост, но на следващото представление те бяха вече овладени и той убедително изграждаше образа на съвременния интелигент, притежаващ способност за критическо съждение и имащ морални скрупули, но избрал да мине на „тъмната страна“ с цената на вечни угризения за стореното. Докато Христо Петков, чийто образ има функцията и на водач в света на сенките, последователно изгражда своя персонаж, натоварен с вината на скъперника, идващ от българския революционен XIX век – изпълнението му стабилно се движи в амплитудите от саркастична назидателност през сприхава заядливост до разбиращо съчувствие. Всички останали в актьорския екип преследват умело и добросъвестно своите задачи според функциите, които техните персонажи имат в драматургичната структура. При повторното гледане на спектакъла установих, че са открити повече нюанси в актьорските присъствия, което позволяваше на зрителите да уловят в по-голяма степен интелектуалната ирония, заложена в текста и в постановката. В замяна на това видях склонност към преекспониран драматизъм в отделни моменти на изпълненията. Предполагам, че животът на спектакъла ще зависи от развитието му в първата посока и от овладяването на втората.

„Наблюдателите“ в Народния театър успешно се справя не само със спецификите на драматургичната си първооснова. Спектакълът се изправя и срещу тенденцията, която се налага все повече по сцените – театър, искащ да улови непосредствената реалност, в който персонаж може да бъде всеки човек. А в случая имаме не само хипотеза за задгробния живот, но и исторически фигури на исполини. Същевременно интелектуалната ирония и брехтианската критическа дистанция към тях могат да послужат и като антидот срещу развихрящите се патриотарски и екстремистки нагласи, каквито могат да бъдат видени на обществената ни сцена.

„Наблюдателите (хипотеза за отвъдното)“ от Константин Илиев, режисура Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, с участието на: Ана Пападопулу, Благовест Благоев, Димитър Николов, Елена Телбис, Емил И. Марков, Илиана Коджабашева, Йосиф Шамли, Кире Гьоревски, Леарт Докле, Мартин Димитров, Ненчо Костов, Павлин Петрунов, Стефания Колева, Христо Петков, Цветан Алексиев. Народен театър, премиера 22 и 23 декември 2018 г.