Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Театър 199 „Валентин Стойчев“ е създаден преди 60 години. Стефка Прохаскова и Юлия Огнянова са сред първите, които формират лицето на това камерно пространство

Един театър прави изключение в силно доминираната от режисьори театрална среда през втората половина на миналия век. Театър 199 е пространство, в което режисьорките заемат съществено място още от времето на неговото създаване. Със своя усет към нови заглавия, художествени визии и умение да намират най-точните изпълнители те допринасят за развитието на българската сцена.

Фокусът на текста е върху важни спектакли на Стефка Прохаскова и Юлия Огнянова – две режисьорки, формирали лицето на Театър 199, заявил себе си като камерен и без постоянна актьорска трупа – предпоставки за по-голямо разнообразие при избора на заглавия и при създаването на екипи от съмишленици за всяко ново представление.

Кои други режисьорки са поставяли в Театър 199 – от началото през 1965 до 1989 г., когато настъпват съществени промени и в страната, и в театралния живот с падането на Берлинската стена. За тези 24 години в Театър 199 са изиграни общо 123 представления, като 57 от тях са реализирани от жени, тоест приблизително 46% от спектаклите са осъществени от 22 режисьорки според Летописа на театъра, съставен от Никола Вандов.

Стефка Прохаскова е напълно заслужено в началото на тази внушителна група – със спектакъла ѝ „Майка земя“ по Чингиз Айтматов на 12 юни 1965 г. се открива Театър 199. Написаната през 1963 г. повест е преведена бързо, направена е сценичната ѝ версия и е формиран актьорски екип – Иванка Димитрова, Цветана Енева и Стойчо Мазгалов. Сценограф е Асен Стойчев.

„Обвитата с тъмно кадифе сцена е празна, по нея няма нито житен клас, нито дори самотно дърво, а чувстваш нивите как се полюшват, усещаш мириса на разцъфналите дървета и дъха на земята. Не е ли това силата на истинското съвременно изкуство, не се ли крие тук очарованието на модерния театър.“ (Ирина Тасева, в. „Народна култура“)

Ролята на Толгонай е първата голяма работа на Иванка Димитрова в новосъздадения театър. Героинята ѝ говори с майката Земя – само Земята може да вникне в трагедията на жена, загубила на война съпруг и трима синове, само Земята може да я утеши.

Иванка Димитрова е плътно свързана с Театър 199 не само като актриса, изиграла 14 роли (от 1965 до 1980), а и като преводачка, създателка на сценични редакции и режисьорка. Тя като че се преоткрива по друг начин на камерната сцена с нейната интимност и близост с публиката. По това време Иванка Димитрова активно пътува, общува с приятели по света и долавя как се надига вълна на интерес към камерните форми. Неслучайно тя е гръбнакът на много начинания на Театър 199. Особено ползотворен е тандемът ѝ със Стефка Прохаскова.

Стефка Прохаскова е с университетско образование, което получава, преди да стане студентка в Държавната театрална школа при Народния театър. С познания, идващи през няколкото езика, които ползва, Прохаскова е новатор в репертоарно отношение и това се вижда от заглавията, които осъществява в Театър 199. Режисьорката има точен усет за формиране на добър екип, с който да реализира намеренията си. Работи и върху драматургия, и върху проза с фокус върху емоционално-интелектуалните взаимоотношения на сложни по своята природа персонажи. Тя въвежда в българския контекст световни автори като Едуард Олби („Кой се страхува от Вирджиния Улф?“), Маргьорит Дюрас („Цели дни по дърветата“) и Акош Кертес („Вдовици“).

Изключително успешна е работата на тандема Прохаскова и Димитрова върху „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби. В сценичната си редакция те се съсредоточават преди всичко върху самотата и противоречивостта на персонажите. Освен Иванка Димитрова в плътния актьорския квартет са Любомир Кабакчиев, Цветана Енева и Васил Стойчев. Премиерата, оценена като театрално събитие, е на 29 юни 1966 – четири години след бродуейската премиера на пиесата. На 29 ноември 1968 г. се отбелязва стотното ѝ представление. Спектакълът продължава да се играе и след това при пълни зали.

Отклонение

През лятото на 1966 г. в София гостува белградският авангарден театър „Ателие 212“. Сред представленията е и „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ – спектакъл на известната със смели, новаторски постановки режисьорка Мира Траилович, съоснователка на знаменитата сцена. „Случайно или не, броени дни преди те да представят своя спектакъл пред столичната публика, Театър 199 изнася на собствената си сцена премиерата на същата пиеса. Сравнението между двата спектакъла е неизбежно. И публика, и критика признават значителните различия на представленията. Но не могат да определят на коя страна са предпочитанията им.“ Цитирам думите на проф. д-р Васил Стефанов, публикувани в студията към Летописа на Театър 199.

Съвпадението на премиерата на Театър 199 с гастрола на „Ателие 212“ е било по-скоро случайно, но не е бил случаен интересът на Стефка Прохаскова и Иванка Димитрова към репертоара на белградския театър, който с успех е гастролирал у нас още през 1963 г. Една година след това, през 1964 г., постановката на Мира Траилович „Кой се страхува от Вирджиния Улф се появява в репертоара на „Ателие 212“. Според Георги Марков „може би тъкмо на югославските артисти ние дължим инициативата“ пиесата на Олби да бъде поставена в камерния ни театър. Отвъд догадките, важното е, че с появата на подобни спектакли театърът преодолява ограниченията пред изкуството в страните на Източна Европа през Студената война.

През сезона 1969/1970 Прохаскова поставя „Дългият път на деня към нощта“ от Юджийн ОʾНийл, превод Григор Павлов, превод на стиховете Александър Шурбанов. Превъплътена като Мери Тайроун, Иванка Димитрова „играе не роля, а разкрива един свят“, по думите на Любомир Тенев (в. „Народна култура“). Нейни партньори са Коста Цонев, Наум Шопов, Стефан Данаилов и Невена Симеонова. Великолепна работа на актьори, навлезли дълбоко в трагичната природа на персонажите. „Дългият път на деня към нощта“ от Юджийн ОʾНийл е елегантна интерпретация, съответна на американската традиция на драматургично четене през актьорската работа. Важен спектакъл не само за историята на Театър 199, а и за рецепцията на американския нобелист у нас.

Стефка Прохаскова поставя общо 11 спектакъла за времето от 1965 до 1980 г., като последното ѝ представление в Театър 199 е „Недоразумението“ на Албер Камю – вглъбено проведена режисьорска партитура чрез точно подбран актьорски състав – Виолета Гиндева, Иванка Бенчева, Маргарита Дупаринова, Александър Притуп и Стефан Великов. Любен Гройс пише в „Народна култура“: „Режисьорката Стефка Прохаскова търси плавен, мисловен и емоционален път към драматургията, последователно и изчерпателно разкриване на нейните пластове в дълбочина“. Елегантен жест на режисьор към режисьорка с видима следа в нашия театър.

***

Юлия Огнянова е сред най-безспорните български режисьорки и основна фигура на алтернативния театър у нас. Първата ѝ постановка в Театър 199 е документална монодрама, създадена въз основа на писма и произведения на Роза Люксембург. „Жажда (Една червена Роза)“ е моноспектакъл на Росица Данаилова – „актриса, отдадена на театъра, сякаш нищо друго не съществува“, по думите на самата Юлия Огнянова. Репетират денонощно, в това число и в дома на Юлия. По думите на Росица Обрешкова, дъщеря на Росица Данаилова, в хода на репетициите „майка ѝ ходела постоянно с дървени налъми и седяла дори в почивките на щайга вместо на стол“, за да не излиза от образ.

Репетициите минавали през различни фази, за да се стигне до същността на личност с ясно изразени обществено-политически възгледи – една от първите жени в Европа с докторска степен, която вярва, че свободата е „свобода на инакомислещите“, а животът ѝ завършва в берлински канал, след като е пребита до смърт. След дългите месеци работа на 16 април 1971 г. се появява въздействащ, новаторски по дух и много личен за Юлия Огнянова спектакъл.

През 70-те години на ХХ век Театър 199 има нужда от нови режисьори и Юлия Огнянова е сред тях, наред с Моис Бениеш, Любен Гройс, Леон Даниел, Младен Киселов… Тогава тя се свързва с Блага Димитрова, с която са съученички от Първа софийска девическа гимназия, и не след дълго, на 1 април 1972 г., се появява „Д-р Фаустина“ – спектакъл по текст на Блага Димитрова с участието на Иванка Димитрова, друга възпитаничка на Първа девическа гимназията, вече вписала името си в кратката история на Театър 199. Днес можем само да гадаем кой кого е поканил за този спектакъл. Дали Лена Ченчева, вече директорка на Театър 199, е поканила Юлия Огнянова, или Иванка Димитрова е в основата на замисъла. Възможно е поканата да е дошла и от страна на Блага Димитрова. Надали има голямо значение – важното е, че интелектуалното трио Блага Димитрова, Юлия Огнянова и Иванка Димитрова, изградило доверие помежду си още във времето на общата младост, се събира заедно за амбициозен творчески проект. И се появява поетично-философско представление, което интерпретира темата за Фауст от гледна точка на необикновена жена – самотна, но силна, готова да отстоява себе си. „Дързостта да съедини земното с небесното е двигателят на постъпките ѝ.“ Това е точен цитат от репетиционните бележки на Юлия Огнянова, открити неотдавна от Мария Гинева, племенница на режисьорката.

Отклонение

Да си представим един репетиционен ден. Блага Димитрова и Юлия Огнянова нещо обсъждат в залата, но започва репетицията. Юлия става, приближава се плътно до сцената, ироничният ѝ поглед просветва и тя започва разговор за страха. „Страх от оценката на миналото. Страх от предстоящото. Страх от новото настояще“ – цитирам личните ѝ бележки. Репетицията се завърта на високи обороти. Иванка Димитрова влиза във все по-плътен диалог с партньорите си Георги Стоянов и Методи Танев. Репетицията свършва, но никой не си тръгва. Нещо важно току-що се е случило. И фрагмент от непубликувано писмо, което Блага Димитрова пише двайсетина години преди общата им работа с Юлия Огнянова върху „Д-р Фаустина“. Писмото е предоставено от Мария Гинева.

14.VI.1950 г.
София

Скъпа Юлия,

Отвикнала съм, пък и никога не съм имала навика да общувам с писма. Това е последица от дългото безлюбовие. Само да знаеш колко ми липсваш и колко невъзможно ми е да заменя присъствието ти с писане на писмо! Майка ти ми донесе неприятната за мен новина, че няма да се върнеш скоро – ще ходиш в Полша. Това беше решителният тласък да седна и да ти пиша. Но сега виждам, че се запъвам като ученичка пред класно упражнение. Имам хиляди новини – интересни, злободневни, вълнуващи, но не умея да ти ги предам, без да виждам подигравателната ти усмивка – ти винаги с такава усмивка слушаш моите излияния. (…)

През 1974 г. в афиша на Театър 199 се появява още едно представление на Юлия Огнянова – „Раждането на един блус“ от Еверет Л. Джоунс. В авторската композиция на режисьорката са включени и стихове от Лангстън Хюз и Стефан Цанев – поезия, изразяваща болка, жажда за свобода, любов и духовно спасение. В екипа са Доротея Тончева, Кина Мутафова и Михаил Петров. Юлия Огнянова денонощно живее с поезията, експериментира с театралните форми, търси външен израз на вътрешната пластичност на актьорите както през словото, така и през движенчески партитури – работи с Иван Трифонов от балета на Софийска опера, вече свързал името си с новосъздаденото експериментално Балетно студио „Арабеск“.

Стефка Прохаскова и Юлия Огнянова – две режисьорки, две посоки, две визитни картички на Театър 199. На едната пише – Стефка Прохаскова, режисьорка с висока култура и вкус, която не само включва в репертоара на Театър 199 нови и смели заглавия, различни от общия за страната афиш, а и ги защитава сценично през актьорите. На другата пише – Юлия Огнянова, режисьорка със стремеж към експеримент и идеи отвъд общите насоки. Предусетила времето, тя не само създава свой авторски театър, а и дава начало на тенденции в българския театър като част от европейския. Възпитава ученици, които продължават да развиват това разбиране за сценично изкуство, включително и на сцената на Театър 199 „Валентин Стойчев“.

Времената са динамични. В София и в страната започват да се появяват малки сцени, нови заглавия и автори навлизат през по-демократичните камерни форми. Появяват се и нови режисьорки. Всяко осмисляне на делото им е важно за разбиране на мястото на жените в тази професия и възможностите им да изграждат алтернативни сценични пространства.