Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Може би като реакция на особено тревожното съвремие или просто по съвпадение няколко изложби в София препращат към други времена, към други (възможни) светове, към изминат път с безброй препятствия и с вечните въпроси „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?“. Които, ако не друго, въздигат мисълта от текущите притеснения към по-високи селения, съмнения и съзерцания на битието.

Изложбата „Смущения / Изгубен свят“ (СБХ, 29 април–28 май 2025) с куратор Слав Недев бе тъкмо такова „свободно плуване“ в неопределености, в смътни представи, в пробиви, намеци и многозначителности, предпоставено от самата концепция. „Темата е покана към авторите да разсъждават върху…“ се оказва успешна формула, която в СБХ се прилага не за първи път, оставяйки на художниците възможно най-голяма свобода за интерпретация. Самата концепция отваря сякаш безкрайни възможности – от „всякакъв вид нарушения в установения ред, във възприятията, логиката, в „матрицата“, през „изкривявания на пространство-времето, на мисленето, емоциите“ до търсенето в пролуките на изгубения свят, цялост и същност или откриването на нов…

Свободата за художниците се оказва свобода и за зрителите. Да се разхождат сред мащабни инсталации в залата, да се вглеждат в живописни платна, да се взират в детайли, да преживяват естетически творбите, да откриват смисли и препратки, а и да привнасят свои в тях. Още повече че изложбата въздейства с цялостната си подредба, със свои вътрешни връзки и „завихряния“, които зрителят открива… или пък не.

Например да оглежда от всички страни инсталацията „Ти беше прав за всичко“ (2025) на Невена Екимова, докато се опитва да свърже названието с драматичната сценография от маса, покрита с купчина от червен плюш, тържествен „резбован“ стол към нея с бяла възглавница и червени ръкавици, провесени на един от подлакътниците. Може да се вгледа в „Торнадо“ (2025) на Калина Димитрова – мащабна скулптура от платно за живопис, завихрено във възел в горната си част. Докато междувременно минава край експресивните картини „Захапка“ I и II (2024) на Динко Стоев. А после и край съзерцателно абстрактните „Това си го измисли“ (2024) и „Комфорт“ (2025) на Станимир Генов, край двата фантазни пейзажа с цветни пробиви и процепи в „Изгубен и намерен свят“ (2025) на Калия Калъчева… За да се окаже в централната част на залата, наглед по-спокойна, белязана от висящата инсталация „Измерения (Каква е)“ (2025) на Светлана Мирчева – прозирни сини плексигласови плоскости със стрелки и съкровени въпроси. На стената срещу нея е загадъчната картина „Нейното име не бива да бъде споменавано“ (2024) на Слав Недев, представяща екзотична жена с мачете в стерилен интериор с двойна спалня. Привидното спокойствие продължава и нататък в изложбата, взривявано понякога експресивно, а на места отвътре и деликатно. Например инсталацията „Подутини“ (2025) на Мартин Пенев, в която стол, качен на нестабилна червена конструкция върху персийски килим, много добре кореспондира с апокалиптичните картини „Още и още покрови“ (2024) и „Друг Йерихон“ (2024) на Дина Стоев…

В другия край на залата своеобразен център се явява инсталацията „Приятелят, когото не познаваш“ (2025) на Мартиан Табаков – среща на механизирана и на „органична“ човекоподобна фигура, заобиколени от форми, подобни на празни пашкули. Скритият драматизъм на този порив и (не)възможна прегръдка продължава в картините на Харита Асумани „Пламтящи цветя“, „Розови цветя“, „Овъглени цветя“ – всички от 2025 г. Продължава и в „Сватбите“ (2025) на Станислав Памукчиев, където изтлели коси, покрити с прозирен бял воал, носят усещането, а и примирението с вечния цикъл на живота…

В него въпросите „Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме?“ присъстват като постоянно неотговорено питане за всички и всеки от нас. За което се сещаме и покрай прочутата едноименна картина на Гоген, разбира се, рисувана през 1897–1898 г. Те са включени и в програмата от изложби, с която Институтът за съвременно изкуство в София отбелязва своята 30-годишнина. В общата концепция – с автор Ярослава Бубнова – въпросите фигурират така: „Паралакс акция. Откъде идваме? Кои сме? Къде отиваме? И защо няма да се върнем там, откъдето сме“. Програмата е посветена на паметта, „която има способността да реконтекстуализира както нашето минало, така и бъдещето, което създаваме“. Включва три изложби, в които 14-те автори участват на случаен принцип, „като съчетават творческите наративи на няколко поколения художници“.

Първата – „Помним ли това, което сме забравили?“ (10 юни– 24 юли 2025), куратор Правдолюб Иванов – е вдъхновена от цитат във „Времеубежище“ на Георги Господинов: „Нацията е група хора, които са се разбрали да помнят и да забравят едни и същи неща“. Ако за личността умишлената забрава е защитен механизъм и стена, то външната ѝ страна би трябвало да са споделените спомени. На тази основа кураторът гради представата за тази „стена“, проточена във времето и огъната като лента на Мьобиус – при това положение „дали ще знаем кое да помним и кое единодушно или лично да забравим?“.

И отново пространството на галерия ИСИ-София е цялостно решено, произведенията препращат едно към друго и визуално, и смислово, и естетически в наглед спокойна и съзерцателна изложба. Предизвиква размисли и поражда въпроси, без да подтиква непременно към отговори. Може би защото тези въпроси са реторични, будят състояния и нямат никаква необходимост от обяснение.

Съвсем конкретен на пръв поглед е въпросът в неоновия надпис на Калин Серапионов: „Къде отиваш, когато затвориш очите си?“ (2024). В сънища, в места, в спомени може би. Колко много отговори може да даде всеки един от нас, ако реши… Под него е видеото на художника „Синият час“ (2022–2025) – и стои като продължение, допълнение, доразвитие на неоновия надпис. С особеното настроение привечер, в негата на онзи наистина все по-тъмносин час, който влече към потъване в себе си и неопределена носталгия – състояние, в което пребивават героите във видеото и което се прехвърля върху зрителя.

Наблизо цялата стена е покрита от „Завеса завинаги 2“ (2025) на Мариела Гемишева. Нежните розово-пастелни тонове сякаш трябва да смекчат категоричността на присъствието ѝ. Завесата е спусната и бележи край, или може би е очакване за начало, и тъкмо това гранично състояние – с мисълта дали си пред или зад нея – привлича към почти хипнотичното ѝ съзерцание.

За проекта „Грешката, в която съм“ (2025) Аксиния Пейчева използва биологичната памет на собственото си ДНК. Многоцветната картинна тъкан, получена от машините за анализ, художничката предоставя на ChatGPT и го заблуждава, че това са изображения с ниска резолюция, които той трябва да „поправи“. И представя резултатите от усилията на изкуствения интелект да състави разпознаваеми образи – пейзажи, композиции, фантастични същества, природни и космически гледки… Не за първи път художничката работи с учени в различни области и произведенията ѝ винаги впечатляват.

Силиконовият ни свят – и телата (ни) в него, зависими и травмирани от и във него както физически, така и ментално – е постоянна тема за София Грънчарова. Представена в изложбата с два обекта в произведението „Нека прегърна ума ти, просто се предай с тялото си“ (2025) и с фотографията „Дежавю“ (2025).

Изчезващата памет, въплътена в ненужни обекти, загубила самата себе си, е в сферата на интереси на Радостин Седевчев. Той я намира и буквално пре-създава, когато има възможност за това. А когато няма, художникът изтъква символичното присъствие на отсъствието ѝ. Точно както е в „Отбележете добре, отбележете по-добре“ (2025) – три листа с напълно избледнял печатан на пишеща машина текст, върху които са останали само подчертаванията с химикалка на важни за някого някога пасажи. „Просто миналото си е подчертавало по-важните места от бъдещето, докато е било настояще“ – пише за тази работа кураторът Правдолюб Иванов.

Накрая бегло да спомена забележителната изложба на Калин Серапионов „Ако нямате какво да правите, не го правете тук“ (5 юни–5 юли 2025) – с куратор Вера Млечевска в галерия „Октопод“. Няколко слоя черни завеси, които зрителят нарежда и пренарежда, създават усещането за кулиси и политически будоар буквално под триъгълника на властта на Ларгото. Изображенията върху завесите препращат към околните пейзажи, сгради, но и към граждански протести в последните десетилетия, на които в частност и аз, и художникът сме били…

Може би към важните въпроси на битието трябва да се добави и „Какво правим?“, си мисля.