Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

През май т.г. изтъкнатият цигулар се завърна в България по покана на Софийската филхармония. Под диригентството на Карло Тенан той изпълни Концерта за цигулка и оркестър от Макс Брух

С този концерт беше открито 56-ото издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“. Сътрудничеството между Националната филхармония и Софийския фестивал е дългогодишно. По традиция Филхармонията дава началото на музикалния форум. В програмата на концерта бяха включени още сцени от „Тристан и Изолда“ от Рихард Вагнер и „Саломе“ от Рихард Щраус, а солистка беше Александрина Пендачанска.

След една от репетициите Шломо Минц прие да разговаряме. За краткото време, което ни беше отпуснато, ми се искаше да науча повече за тази изключителна личност. След репетицията и времето, отделено на журналистите, той бързаше за онлайн среща с учениците си.

Вие свирите, дирижирате, преподавате, ръководите различни ансамбли и композирате. Как съчетавате всичко?

Нужни са определена дисциплина и опит как да балансирате живота си. Да не правите прекалено много от едното и недостатъчно от другото. Така че винаги сте в ситуация на жонглиране. Но в същото време това обогатява живота и се наслаждаваш на това, което правиш, приятно е да споделяш този опит с публиката.

Иска ми се да започнем с един проект, на който сте отдали много време. Кога и как се зароди идеята за „Цигулки на надеждата“, проекта, на който сте съосновател? Цигулки, чиито собственици са загубили живота си в еврейските гета и концентрационните лагери през Втората световна война, са реставрирани и представени в много държави. 

Проектът „Цигулки на надеждата“ съществува от много години, но не беше подготвен за представяне пред публиката, защото всички тези музиканти, които са изоставили инструментите си, са починали. Откритите цигулки бяха почти напълно унищожени. Но ние имахме тези инструменти, а те разказваха истории. Един мой приятел и скъп колега, лютиерът Амнон Вайнщайн, започна бавно да подрежда инструментите и да възстановява историята на всяка цигулка. И така вече имахме голяма история от разказите на всички инструменти за притежателите им. Ето защо това е една специална история. Това е история на надеждата, а аз до голяма степен представлявам или се чувствам част от тази надежда. Човек има привилегията като музикант да не се занимава с политика, да не участва във войни, доколкото е възможно, и да изпълни задачата на живота си, да бъде музикант. Този проект представлява правото на музикантите да бъдат музиканти.

Продължавате ли все още да се занимавате с този проект?

Да, винаги когато имам време, се занимавам с проекта. Той вече е навсякъде по света. Представен е в много, много страни, по различни начини. Аз не участвам винаги, но от време на време свиря и се включвам в него. Мисля, че ще се опитаме да направим подобен проект в Токио. Последната среща, в която участвах, беше в Буенос Айрес, където свирих. Имахме голям успех и много се вълнувахме.

Цигулките 45 ли са досега?

Мисля, че се увеличават. Непрекъснато някой открива нещо ново. Не съм сигурен за точния брой на инструментите, мисля, че има и други – виоли и виолончели, с подобна история, хората, които са свирили на тях, са изчезнали или са починали, загинали са във войната. Първите концерти са от 2008 г. в Париж и Йерусалим. След това срещите се провеждат в Сион, Швейцария, в Мадрид, в Шарлът и Сарасота, САЩ, Мексико Сити и Буенос Айрес.

Моля, представете цигулката, на която свирите! Свирите и на виола. Може би имате и други инструменти.

Свиря на инструментите, които според мен заслужават да бъдат чути на сцената. Имам няколко цигулки, имам виола. Сега ще свиря на Страдивариус и това е любимият ми инструмент.

Имате забележителни учители. Какво ви е дал всеки от тях и когато започнахте да преподавате, следвахте ли съветите им, или създадохте собствена система?

Мисля, че всичко зависи от това на какво ниво преподавате. Бих казал, че споделям опита, който съм имал с тези велики учители. Не само с цигулари като Исак Щерн, но и с велики диригенти, с които съм работил, защото става въпрос за това как се създава музика. Но също така преподавам и моето заключение за това, което съм научил от тях, което може да бъде различно. Много зависи на какво ниво е ученикът.

Освен изпълнител вие сте и композитор. Какво ви вдъхновява, когато пишете?

Не композирам постоянно. Но когато силно усещам, че нещо трябва да бъде записано, пренареждам плановете си и го правя. Не съм създал големи произведения. Може би някой ден ще го направя. Но не това е целта. Смисълът е да пиша качествено. Това е важното. В повечето случаи то е свързано, разбира се, с цигулката, защото знам много неща, познавам ограниченията и предимствата на цигулката. Често композирам за цигулка, но понякога и за пиано. Имам пиеси за цигулка и пиано, дори за камерен оркестър.

Има ли съвременни композитори, които пишат за вас?

Бих казал – не. Ако ми е много интересно някое произведение, тогава просто го свиря. Но по-скоро се опитвам да отделям време за самото композиране.

Видях, че много рано започвате и да дирижирате.

Освен на цигулка няколко години свирих и на пиано. Но моята учителка Дороти ДиЛей непрекъснато ми казваше, че трябва да знам с какви инструменти свиря в различните концерти. Тя самата умееше също да свири на пиано и понякога ни акомпанираше. Така че аз се насочих към дирижирането.

В различни периоди на кариерата си сте ръководили и различни оркестри. Трябвало е да съставяте програмите им. Кое е най-важното, което трябва да бъде представено пред публика?

Това зависи от вкуса на местната публика. От нещата, които смятам, че са необходими на оркестъра за собственото му развитие. Това определя репертоара. Няма строга формула. Много зависи от ситуацията и от нуждите на оркестъра и общността, за да се разшири музикалната ѝ култура. Това е почти като да предпишеш определена диета на един оркестър, за да стане по-добър.

От опита ви на диригент и артистичен директор може ли кажете дали има публика за съвременни композиции?

Мисля, че експериментална музика, която да се слуша два часа на концерт, невинаги е добра идея. Това беше вярно и преди 20 години. Идеята е да се представи качествена съвременна музика, която отговаря на това, което публиката би искала да чуе. Но пак ще кажа, че винаги е относително. Трябва да сте сигурни, че няма да загубите аудиторията си, ако сте прекалено експериментални. Има хора, които го правят, но знаете, че това е поемане на риск. Трябва да сте готов за него. Например Денис Ръсел Дейвис е шампион в това отношение и страстен пропагандатор на съвременната музика от дълги години. Той е известен с това, но аз лично винаги съм смятал, че доброто представяне на съвременната музика трябва да се комбинира с по-познати произведения. Това прави преживяването на публиката по-добро.

Вие сте един от големите изпълнители и имате свои виждания за интерпретацията на творбите, които свирите. Но имате ли случаи, когато се срещате с диригент, чиито разбирания се различават от вашите?

Винаги се опитвам да хармонизирам отношенията, да разбера какъв е замисълът на диригента. В повечето случаи това не е проблем, защото един професионален диригент винаги знае, че човекът, който свири нотите, има определен приоритет. Не бих казал, че може да се стигне до реален проблем. Ако има недоразумение, се опитвам да разбера какво трябва да се промени, какво трябва да се направи. Идеята е да се уеднакви тълкуването. Все пак трябва да бъдем верни на замисъла на композитора.

Можете ли да посочите композитор, който ви е впечатлил през първите 25 години от новия век?

Мисля, че ще обидя някого, ако не го спомена, но например смятам, че някои от нещата, които прави Джон Адамс, са много сериозни, много конструктивни, а също и красиви.

Шломо Минц е един от най-големите цигулари в света. Роден е през 1957 г. в Москва, когато е на две години, семейството му емигрира в Израел. Първият му преподавател е баща му, а след това Илона Фехер, която го представя на Исак Щерн. На единайсет години Шломо Минц дебютира с Израелската филхармония. След две години изпълнява и Първия концерт на Паганини, а на шестнайсет е в „Карнеги Хол“ с Питсбъргския симфоничен оркестър. Продължава образованието си в Джулиард Скул, Ню Йорк, с Дороти ДиЛей. През цялата си кариера той има концерти с най-големите оркестри и диригенти. Сред съставите, чийто артистичен директор е бил, са Израелският камерен оркестър, Оркестърът на Маастрихт и Загребската филхармония. Ръководил е фестивала в Сион, Швейцария, както и зимния сезон на „Арена ди Верона“. Участвал е в различни журита: на конкурса „Чайковски“ в Москва, „Кралица Елизабет“ в Брюксел, „Хенрик Виенявски“ в Полша, „Сион Вале“, Швейцария. Президент е на конкурса за цигулари „Илона Фехер“ в Будапеща.