Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

„Нищо не съм правил по предписание. Аз търсех емоционалната страна на нещата. В снимката трябва да има нещо, което е друго.“ Оля Стоянова разговаря с Георги Панамски за движещата сила на фотожурналистиката

Георги Панамски, известен като Панамеца, е фоторепортер. Роден е през 1934 г. в Ловеч. През 1956 г. завършва право в Софийския университет. По фотографията го запалва неговият брат Кольо Панамски (1928–2020). Започва работа като журналист фотограф във вестник „Народна младеж“ през 1954 г., а после преминава в „Работническо дело“. Негови фотографии са събрани във фотоалбума „Професия очевидец“. Той е сред имената в изданието „Големите фоторепортери на България, 1960–1989“.

Като ви питат какъв сте, как се определяте? Фоторепортер или журналист? Работили сте дълги години в „Работническо дело“.

Да, целият ми трудов стаж е във вестник „Работническо дело“ и аз съм вестникар. Писали са ме, че съм български журналист, но аз съм си вестникар. Предпочитам вестници. И нищо друго не ме е интересувало, ни списание, ни телевизия.

Четете ли вестници днес?

Не. Откакто съм се пенсионирал, вече не купувам и не чета вестници, защото моите вестници ги няма. Е, може би само „Стършел“ от време на време… Като напуснах „Дума“, главният редактор дори не поиска да ме приеме, за да му кажа една дума. По-късно ме питаха колеги дали искам да се върна, но аз бях категоричен.

След пенсионирането продължихте ли да работите?

Да, сътрудничех тук-там, но остарях и старостта страшно ми натисна. Дори сега, като се погледна, се чудя това аз ли съм, или не съм аз.

Кога за последен път снимахте?

Сега нито снимам, нито си купувам вестници.

А как започнахте в онези години?

Мога да кажа, че съм имал неравен път и това започна още от гимназията. Баща ми беше национализиран и за мен това беше голяма пречка. Всъщност той беше един обикновен трудов човек. Аз завърших в Ловеч втори по успех и исках да кандидатствам в университета, но ми трябваше бележка. Отивам да взема тая бележка, а те ми казват, че няма да стане и тая година ще стоя в Ловеч. Нямало да кандидатствам. А аз исках само да уча, но цяла година стоях в Ловеч. Имаше много несправедливости по онова време.

Взеха ли ви веднага войник?

Не, не ме взеха. Но аз, като останах в Ловеч, вече се подготвях. Викам си, тая година сигурно ще ме вземат. И трябваше да си правя една операция, пък тя стана сложна… Много тежка беше онази година в Ловеч. Отвориха там езиковата гимназия, отидох и ми казаха, че това също не е за мен. А аз толкова исках да уча право или журналистика.

А кога се появи фотографията?

Фотографията беше далеч от мен. Завърших право в София и трябваше да си взема държавния изпит. Имахме шест месец стаж в съда и прокуратурата. И там имаше един човек, едър партиец, и с него споделих, че не харесвам тая професия и не искам да работя това. В съда и прокуратурата разбрах, че тия науки са далеч от мен, и този човек тогава много добре ме разбра. Даде ми този стаж, който ми трябваше, и съм му благодарен, че ми даде път, а не ме спря. Защото той ми каза да отивам там, където искам, и да правя това, което харесвам.

Вие вече знаехте ли какво искате?

Знаех. Вестниците.

Но как разбрахте, че точно вестникарството е вашето?

За да остана в София, ми трябваше софийско жителство или да продължа да уча. Завърших първата година право и тогава даваха стипендии на отличниците. Затова се натисках за успех, въпреки че вече усещах, че правото не е моето. Не харесвах онова, което учим – помня, че имахме предмети като „История на българската комунистическата партия“ и „История на съветската комунистическа партия“. Кой ще го хареса това? Но за да остана в София, ми трябваше жителство или да остана да уча и затова кандидатствах след това и в Журналистическия факултет, там записах журналистика. Така получих печат „София“ и правото да остана тук. Помня, че имаше по онова време една епиграма: „Кълна се на София в трамвайния звън, че от нея няма да мръдна навън“. Помня, че имах отличен успех от правото и ми дадоха стипендия. Трябваше да взема накуп към 900 лева и това бяха наистина много пари. Но после през учебната година, когато отидох да си взема стипендията, ми казаха, че ми е спряна. Без обяснения защо и как. Това се повтори и по-късно – когато завърших и отидох да си взема военната книжка, гледам, че там пише, че съм сержант. Всички останали са младши лейтенанти, само аз съм сержант. Питах защо, но от канцеларията само вдигаха рамене. Накрая някой ми каза, че има нещо в досието ми, там пише нещо.

Отворихте ли го това досие след време?

Не, не съм търсил, не ме интересуваше. По онова време брат ми изкара курсове и стана фоторепортер в „Народна младеж“. Аз не съм учил, не съм ходил на курсове. И един ден отивам в редакцията на „Народна младеж“ и стоя до вратата, а там един човек, не го познавам, седнал на бюрото и си вдигнал краката високо, само ме попита отдалече дали искам да дойда да работя в „Народна младеж“. Че как да не искам! Направо подскочих. Попитах какво трябва да направя и той каза: „Нищо“. Така той ме назначи, без да съм подал дори заявление.

Фотографи са им трябвали, така ли? А интересуваше ли ви писането, работата на журналистите?

Вестникът си иска писане, да. Не мога да представя нещо, без да го опиша. Достатъчно текстове съм писал. Подписвах се така: текст и снимка: Ге. Панамски.

Колко време изкарахте в „Народна младеж“ и всичко ли снимахте? От спорт до политика.

Всичко. Пенкилер. Моето развитие във фотографията е абсолютно случайно, но е много емоционално. И тая емоционалност ми позволи много неща да видя. Пък и в „Народна младеж“ беше хубаво, пълно с млади хора. След това се насочих към вестник „Работническо дело“ и там започнаха пречките.

Там искаха ли фоторепортерите да са партийци?

Казаха ми да подам заявление до отговорния секретар и го пратих по колегата фоторепортер да го занесе. Но после ми гледали документите, каква характеристика имам, а там се чете: „Баща му е засегнат от мероприятието на народната власт“. И ме отхвърлиха. Но стана така, че след това сами ме повикаха, защото се усетиха, че при тях ще дойде готов журналист, който знае как се работи, знае как да напипа нещата, дори без да е фотограф по образование, но ще направи всичко така, че снимката да стане интересна. Защото тогава фотографията правеше много силно впечатление. „Работническо дело“ имаше над 500 000 тираж, различни хора го получаваха и вестникът трябва да „шава“, да бъде като жив. А най-смешното за моята безпартийна журналистика е, че дори Тодор Живков ме познаваше. Дори ми предложиха да стана личен фотограф на Тодор Живков, но аз отказах.

Защо?

Аз съм вестникар и не мърдам от вестника. А и Живков беше труден за снимане, но пък аз вече се бях обиграл – влизах много стихийно и хващах нещата откъдето трябва.

Какви бяха колегите ви във вестниците? Имаше ли конкуренция между вас, или по-скоро бяхте приятели?

Всеки си гледаше работата. Аз после и в Съюза на журналистите влязох, а сега излязох като член на Управителния съвет на СБЖ. Бях председател на секцията на фотожурналистите. Там ме дърпаха и тези работи вървяха някак естествено. Така отидох и в Москва – за една изложба искаха българин да отиде за член на журито и колегите ме изпратиха мен. Там организираха голяма международна изложба и се запознах с шефката на техния Съюз на журналистите в СССР. Тази жена хареса работата ми и ми даде път. Аз съвсем случайно казах, че съм се учил на занаят от списание „Советское фото“, което си беше истина, а тя се оказа главен редактор на списанието. Оттам станах член на Международната организация на журналистите, в нея имаше фоторепортери не само от социалистическите страни, но и от Франция. Обиколих доста места покрай фотографията, нещо ми провървя. Въпреки че не съм учил фотография, знам как трябва да направя снимката така, че да изпъкне интересното в нея. Знам коя композиция е най-точната.

Една част от фотографите се кълнат в добрата техниката, защото доброто познаване на възможностите на апарата е предпоставка за добрия кадър. Други обаче държат повече на съдържанието, на композицията и късмета. Разбира се, снимането е комбинация и от двете, но все пак какъв е вашият подход?

Нищо не разбирам от фотография. Не съм учил фотография. Но знам, че трябва душа, за да направи добра снимка. Ако ми трябва снимка за вестника, ще я направя.

Кое е най-важно за фотографията?

Да има емоция. Без емоция не може да направиш нищо. Няма вестник без емоция.

Коя е вашата фотография?

Черно-бялата. Работех толкова години във вестник, който е черно-бял. Въпреки припетите от новата власт, която дойде след 9 септември и от която сме пострадали, все пак успях да работя това, което обичах.

Какво обичахте да снимате?

Много ходех по строежите. Особено в „Кремиковци“, все едно там ми беше хвърлен пъпът. Знаех „Кремиковци“ от първата копка. Така даже направих плаката за един конгрес на БКП. На строежа на „Кремиковци“ видях една мрежа от железа, а горе – едно знаме. Попитах един човек, който беше на строежа, дали може да се качи горе, при знамето. И той се качи. Хвана знамето и това стана символ, плакат на този конгрес. След това влизам на заседание и всички ме познаваха.

Имаше ли и други талантливи фотографи от вашето поколение?

Абе старите много си разбираха.

Мислили ли сте да работите на друго място?

Не, никога не съм искал да работя другаде. Моят вестник си ми беше абсолютно достатъчен.

Колко фотографи бяхте в „Работническо дело“?

Във вестника заварих пет-шест души. Старите, опитните фотографи много разбираха от фотографията, но от журналистиката бяха малко по-далече. А мен ме усетиха във вестника, че журналистиката ме влече и търся винаги нещо ново, актуално.

Какво друго снимахте? Репортажът ли беше вашият жанр? Обичахте ли да правите портрети?

Нищо не съм правил по предписание. Аз търсех емоционалната страна на нещата. В снимката трябва да има нещо, което е друго. Имаше и много обикаляне по онова време. Много съм пътувал.

Имате ли любими снимки?

Да, ето вижте това. Направих пробив с тази снимка.

Какво е това? Войници, които са на парад, или някаква манифестация?

Да, помня, че се връщах от манифестация. И в Ролифлекса имах само един кадър. Отивам към редакцията и гледам пред паметника на съветската армия, че са наредили на стълбите войници. И си викам: я чакай да отида там и да направя един кадър. Предположих, че искат да се снимат. Държа си аз фотоапарата и в един момент едно детенце, туп-туп-туп, изтича пред тях. И аз видях кадъра. Е, това ми е късметът. Нито е нагласено, нито нищо.

Каква друга снимка държите?

Ето и тази много обичам – аз бях на кацането на космонавта Александър Александров, на завръщането му на Земята. Не ни пуснаха на изстрелването, но поне бях на кацането. Никой не знае къде ще кацнат, но горе-долу. Аз бях в хеликоптера и оттам снимах парашута. Видяхме вече къде ще кацнат и тръгнахме натам. Те първо бяха в един медицински пункт, а като се приближихме, се натрупаха и други журналисти. Но аз видях как Сашо излиза от прегледа и му извиках: „Сашо, снимай ме!“. И той взе моя апарат. И щрак. Аз снимам него, той снима мен. Получи се двойна снимка.

Това е вашият апарат в ръцете на Александър Александров, така ли?

Да, това е моят апарат. Аз съм срещу него. Той е току-що е кацнал, още е със скафандъра. Това е моят апарат – една „Лайка“. И ей ги на снимките.

По това време с какво снимахте? Споменахте „Ролифлекс“?

Снимал съм само с хубави апарати. Най-любим ми беше Ролифлексът. Абе интересна история е с моята камера – Ролифлексът ми беше много скъп. От „Народна младеж“ ме пратиха в Хелзинки, там го видях и много ми хареса. И с шефа отиваме във фотографски магазин, за да го купим, но те ни предлагат един, два фотоапарата, които изобщо не познавам като функции, като възможности. Затова казах на шефа да вземем най-скъпия и с него съм направил толкова много кадри. Заобичах го този фотоапарат, емоционално преживяване си беше да ми е в ръцете. Само това ще ви казвам, за мен снимането означава емоция. Апаратът ми пееше в ръцете. Но стана грешка – бях в едно заведение, слизах по стълбите и се подхлъзнах. И Ролерът ми направи туп-туп-туп по стълбите. А на следващия ден щях да заминавам за Берлин. Леле, изтръпнах. Започнах да търся някакъв майстор, но никой не можа да го оправи. И като се върнах в редакцията, първата работа беше да се обадим на кореспондента в Берлин, да иде в Западен Берлин, да ни купя „Ролифлекс“. Купиха, обаче на един строеж го ударих и останах без фотоапарат. И двата си заминаха.

Как се грижите днес за архива?

Той е разпръснат. Имам толкова много снимки. На негативи са.

Някой от семейството ви наследи ли тази любов към фотографията?

Не, никой.

Откъде идва фамилията Панамски?

От Троян. Винаги ме питаха това. Помня, че един преподавател по гражданско право, докато ме изпитваше, също ме попита: „Да не сте ходили в Панама?“. Нищо подобно. Хората от Панамската махала откъде са дошли? От Балкана.

В момента следите ли работата на фоторепортерите? Вие казахте, че вестници не четете, но онлайн сигурно гледате снимки.

Не, какво да ви кажа, тази възраст е една… Нека ви покажа още една снимка.

Невена Коканова ли е това?

Да, тя е. Преди години – не бях пенсионер още, ми се обадиха да направя снимки за едно списание, което ще се разпространява в чужбина, по нашите посолства. И поискаха да снимам тази жена. Срещнахме се с нея, казах ѝ, че ще я снимам за корица на списанието, и започнах да си подготвям фотоапарата. Гледам я през това време през матовото стъкло как седи, как дрънна телефонът и тя хвана слушалката. Цък! И снимката е готова... Казах ѝ, че съм готов със снимката – един кадър ми трябваше, улових го. И тя се изненада. А аз съм се подготвил добре, дванайсет кадъра имам в Ролифлекса, но снимката още от първия път е станала. Ей този кадър! Това е за мен портрет, който не можеш да го нагласиш. Да, за мен това е хубав портрет!

Невена Коканова е много красива, но е уловено и движението, тя е непринудена, не позира.

И тя остана изненадана, че не искам да я карам да прави нещо, да позира. Но това беше. Видях кадъра, имах го. И с тази ръка, да, наистина много раздвижено стана.