Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

21 10

Театралният евъргрийн

От Майя Праматарова 0 коментара A+ A A-

Формули на дълголетието

Кои пиеси не остаряват? Кои спектакли остават любими независимо от времето? Шекспировите!? Събират овации от столетия къде ли не и в какви ли не варианти. Играна е с успех и у нас „съкратената версия“ на творбите му, представяна 3744 пъти на лондонския Уест Енд за десетина години – „Уилям Шекспир – пълни съчинения“ от Джес Борджисън, Адам Лонг и Даниъл Сингър. Добър зрителски прием има и у нас „Нещо се обърка“ – друга пиеса, рекордьор на Уест Енд, съчинена от Хенри Луис, Джонатан Сейър и Хенри Шийлдс. Но за постановката с най-много представления, играни без прекъсване от 1952 г. до днес, се приема „Мишеловката“ на Агата Кристи – по девет спектакъла седмично в Театър „Сейнт Мартин“, и това представление отдавна се възприема като своеобразна лондонска забележителност. Подобна слава в Париж има „Плешивата певица“ на Йонеско, която пък се играе без прекъсване от 1957 г. Впрочем тези творби са срещат и на българските сцени, но зрителският кръг у нас е несъпоставим с аудиториите на театрален Лондон, Париж или Москва, където пиеси като „Синята птица“ на Метерлинк могат да се играят над сто години. „Тя трябва да бъде наивна, проста, лека, жизнерадостна, весела и призрачна като детски сън...“ – към това се е стремил Станиславски, като фактически описва параметрите, определили щастливата съдба на спектакъла на Московския художествен театър. Но да се замислим колко дълго дори добри постановки като споменатите запазват художествената си и емоционална стойност? От какво/кого зависи това? От добрата пиеса, от силните екипи, от популярните актьори, от добрия маркетинг, от възможността да се играе в постоянни сценични пространства или от умението създаденият в определено време спектакъл да се адаптира към новите динамики и обществени нагласи. Всяко конкретно представление решава различно тези задачи, но има общи тенденции, които могат да се проследят.

И у нас традиционно голям зрителски интерес има към класически творби – към Шекспир, разбира се, но и към български класици като Иван Вазов. „Хъшове“ на Александър Морфов по Вазовите „Немили-недраги“ съумява да запази романтичния ключ към текста, като го придърпва в новите времена. Патент на Морфов при интерпретация на класиката. И „Хъшове“ на Народния театър „Иван Вазов“ става култов спектакъл с публика, която сама се организира и стича към София от цяла България. Играна стотици пъти, създала у не едно поколение представата и за автора, и за хода на историята, тази постановка на Морфов се превръща в нещо повече от театър – тя е обща мечта, която здраво свързва сцена и зала. Отпадането ѝ от репертоара не е вследствие на намален зрителски интерес.

Формулата за дълголетие е различна в ТР „Сфумато“ – понякога това са представления като „Мъртвешки танц“ от Стриндберг, постановка на Маргарита Младенова, които се играят почти две десетилетия, или пък са нови версии на знакови през 90-те години спектакли като Радичковата „Луда трева“, които доразвиват сценично поетиката на автора в новото време – с други артисти и с други акценти.

Между класическите автори, поставяни често с успех у нас, са Чехов и Гогол. Сред дълголетниците на Театър 199 „Валентин Стойчев“ е постановката по Чехов „Вечерен акт“ на Съни Сънински (в афиша от 2002 г.), а на Театър „София“ е „Ревизор“ в постановка на Бойко Богданов (в афиша от 2008 г.).

С над 30-годишна история е „Шинел“ от Гогол на Театър „Кредо“ с премиера през 1993 г. Обиколил световните фестивали, спектакълът на Нина Димитрова, Васил Василев-Зуека и Светлозар Гагов намира своя постоянна сцена в Театър 199.

Трето десетилетие се играе и постановката на Симона Ненова и Иро Петков „Хензел и Гретел“ по Братя Грим със сценография и кукли на Силва Бъчварова. Създадена през 90-те, днес тя е в афиша на Сити Марк Арт Център. Но темата за дългия сценичен живот на куклените и независимите спектакли предполага специален текст – поради липсата на постоянни пространства за игра, специфичните аудитории и липсващите форми за допълнително финансиране, необходимо при подмяната на декор и костюми или за гастроли.

Друг текст предполагат и дълголетните моноспектакли на Мариус Куркински, Камен Донев или Иво Димчев, изградили големи зрителски аудитории чрез личните стилове на авторите.

Във фокуса на този текст ще са само няколко дълголетни спектакъла от софийския афиш на репертоарните театри, създадени върху нови пиеси през 90-те и в началото на XXI век.

В трийсет и четвъртия си сезон е постановката „Секс, наркотици и рокендрол“ от Ерик Богосян с участието на неизменното трио Ивайло Христов, Дони – Добрин Векилов и Коцето-Калки. Спектакълът на Николай Ламбрев-Михайловски излиза през 1992, буквално година след публикуването на текста, и се играе при несекващо любопитство в залата с 600 места на Театър „Българска армия“. Преводът е на Галина Томова-Станкева. Сценографията е на Марина Райчинова. Като разкриват разнообразните аспекти на мъжката природа, актьорите представят темите на пиесата така, че те да се припознават от публиката като важни и в разрухата на 90-те, и в днешния ден, не по-малко обременен от противоречия. Нещо повече – с нарастващи социални фрустрации!

В съвременен ключ се чете и до днес абсурдът във „Вечеря за тъпаци“ на Франсис Вебер в режисурата на Иржи Менцел. Сценографията е на Чайка Петрушева, а костюмите са на Петя Стойкова. Пиесата от 1993 г. за вечерите, на които тъй нареченият елит се забавлява с някой нищо неподозиращ наивник, придобива особено голяма популярност, след като излиза и филмовата ѝ версия (през 1998). След няколко години, през 2001, е софийската театрална премиера.

В българската постановка добрият текст на Вебер в превода на Красимир Мирчев не само среща добър постановъчен и актьорски екип, а и артист, като че създаден за тази естетика. Иван Бърнев в ролята на служителя от Министерството на финансите със странното хоби да изработва реплики на забележителности от клечки за кибрит е истинска находка за спектакъла. Неслучайно работата на Бърнев с един от най-значимите световни режисьори, започнала в Сатиричния театър, намира своето продължение и в изключителната му роля във филма на Менцел „Обслужвал съм английския крал“ по Бохумил Храбал. „Вечеря за тъпаци“ и досега се играе при пълна зала в Сатиричния театър. Формулата на успеха е на пръв поглед проста, но трудно постижима: в точното време на точното място се събират всички елементи на представление, което живее при пълна взаимност между сцена и зала.

През 2001 г. е премиерата на „Контрабасът“ (през 1984 г. е първата публикация на пиесата на немски) от Патрик Зюскинд. Моноспектакълът на Валентин Ганев с режисьор Пламен Марков е игран вече стотици пъти на камерната сцена на Народния театър „Иван Вазов“, а понякога и на голямата. Преводът е на Ирина Илиева. Сценографията и костюмите са на Невена Белева. Спектакълът е своего рода интелектуална игра на/за човек, свързан с музикалния си инструмент до степен, че го възприема като продължение на собственото си тяло. Това е едновременно и желано, и ужасяващо, защото отнема от персонажа субектността. Обрекъл живота си на музиката, героят е в безизходицата на предопределената самотност, от която се опитва да бяга чрез философстване и алкохол. Бира след бира се изпива на сцената, за да се разкрие зад позата човекът и да се прозре същността му извън калъфа на собствени и наложени избори. Чрез детайлите се стига до обобщения, които надскачат конкретната история, оттам идва и припознаването на зрителите, които откриват нещо от себе в музиканта. Спектакълът борави със сложна система от знаци, напомнящи света на Гогол и на Кафка. Всяко представление е нова провокация за Валентин Ганев, който взаимодейства чрез слово и музика с публиката, превръща я в партньор и през метаморфозите на объркания външен и вътрешен свят.

И ако погледнем отново, вече от друга гледна точка, към тези спектакли, които привличат няколко поколения зрители, ще разберем, че истините се възприемат по-лесно през индивидуалността на виртуозни актьори, които не спират да играят във високия смисъл на думата със зрителите и за тях. В този смисъл това са спектакли само на тези екипи и лично на тези актьори!

Споделете

Автор

Майя Праматарова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Францисканската духовна революция. Разговор с Владимир Градев
    22.10.2026
  • Здравка Евтимова – Истории за доброто
    22.10.2026
  • Писането като молитва
    22.10.2026
  • Васил Казанджиев и Юлия Христова: срещи с музиката
    22.10.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO