Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

София, 11 септември 2025 г., 18.45 часа, фоайето на зала „България“. Тълпата от посетители е рязко разделена – празнично облечени, греещи хора, и други, скупчени пред касата в тревожно очакване „да пуснат“ билети за правостоящи.

Какви ли са причините за този необичен интерес към един редови класически концерт на български музиканти? Не бяхме засипани от реклами и предварителен шум. То нямаше и смисъл, защото в периода, когато трябваше да има усилно рекламиране, концертът вече беше разпродаден. Ето някои предполагаеми причини за този предварителен успех: откриване на сезона на Софийската филхармония; зажадняла за класика публика; само фаворитът Чайковски; завръщането на любимия диригент Найден Тодоров; името на нашумелия пианист Емануил Иванов...

Тази успешна формула, но и резултатите доведоха до френетичните овации след края на Четвъртата симфония от Чайковски. Първият клавирен концерт на композитора се слави не само с голяма красота и популярност, но и с изключителна инструментална виртуозност, която в ръцете на Емануил Иванов си остава незабележима, както подобава на истински виртуоз. Блестящата интерпретация на емоционално силно натоварената творба аз преживях някак по брехтовски отстранено, при което блесна нов и неподозиран чар. А критичката Екатерина Дочева е усетила „мъжка сдържаност“, неподдаване на „външната лавинообразна прелест на фактурата“, подкрепени и от други позитиви.

Убедително изгряващата звезда Емануил Иванов, верен на склонността си към малко позната и много мъчна клавирна литература, ни подари на бис една виртуозна пиеса от Николай Метнер.

Цигуларят Светлин Русев е побратим на Емануил Иванов по много показатели. Талантът му ще разцъфти с нова мощ със скъпоценната държавна цигулка Страдивари „Барон Витгенщайн“, наследена от майстора Минчо Минчев. Старият замисъл на Русев да изпълни наведнъж интегралите от Йожен Изаи и от Николо Паганини бе осъществен в началото на 2025 г. в Сеул.

У нас преди София (20 септември 2025) беше Варна (17 септември) – навръх рождения ден на легендата Минчо Минчев и специално в негова чест.

Мрежата прогърмя от преклонението на слушателите. Писателят Иво Сиромахов е излял душата си в спонтанен пост: „Снощи във Военния клуб се случи нещо изключително. Изумителният Светлин Русев свири шестте солови сонати за цигулка на Йожен Изаи и всичките 24 каприза на Николо Паганини. Маестро Русев е световен виртуоз, който може да постигне всичко в музиката. Неслучайно концертът беше озаглавен Ad limites impossibilitatis („До границите на невъзможното“). Вчера Русев премина тази граница и беше отвъд нея. Там, където само малцина избрани са могли да пребивават. Трябва да се види и чуе неговото потъване в музиката, пълното му отдаване, миговете, в които не цигулката, а самият той се превръща в инструмент на Бога. Преживяването ще помня до края на дните си. Дълбоко благодарен съм, че имам възможността да докосна изкуството на този гений. Пред очите ми е сцената, на която стои маестро Светлин Русев. Сам с цигулката. И с Бог“.

Беше забележително как Светлин Русев успя да направи голяма музика от етюдообразните пръстови еквилибристики на Изаи и Паганини! Някъде той сам беше казал: „Голямо разчекване на пръстите!...“. Неособено известните сонати от белгиеца Йожен Изаи, коронован от следовниците като „Царя на цигулката“, представляват колекция от предизвикателства спрямо всевъзможните технически сръчности на интерпретатора. Минчо Минчев възкликна по повод посветения на него „двоен концерт“ във Варна: „Такъв разкошен подарък получих от Светлин за рождения ми ден! Геройство! Страшно хубаво свирене, което става все по-дълбоко и все по-смислено, с впечатляваща елегантност, с много вкус и мярка“.

Очаквах, че проследяването на това тричасово свирене (с пауза само между двата цикъла) няма да бъде лесно. Зададох на мнозина въпроса: „Усетихте ли по някое време напрежение – било поради мъчнотиите, било поради доскучаване, било поради необичайната продължителност...?“. Чух едно категорично „Не!“. С едно-единствено изключение от професионалист. Нещо повече, сякаш мълвата за невероятното изпълнение на сонатите на Изаи в първата част се беше разнесла светкавично в столичната съботна вечер, та за втората част с капричиите на Паганини бяха надошли още слушатели и имаше вече и правостоящи. Прочее след Изаи последва почти 90-минутна пауза, след нея – почти два часа Паганини и четири свежи биса.

Ако наречем изпълнението на Първия клавирен концерт от Чайковски „предизвикателство“, то какво определение ще ни остане за интеграла с прелюдии и фуги за пиано, оп. 87 от Шостакович, изпълнен от Емануил Иванов на 24 септември!

Седналият до мен композитор Цветан Добрев (живеещ отдавна в Париж) слуша Емануил за първи път и след първите 3–4 фуги от Шостакович възкликна тихичко пред себе си: „Това момче е гений!“. Това ме накара да помоля г-н Добрев да обоснове реакцията си: „Каква радост беше за мен да чуя (най-после) един български пианист и музикант, адекватен на съвременните световни критерии! С този така труден интелектуално и технически цикъл на Шостакович той показа една невероятно богата палитра от десетки различни тушета[1], отговарящи на гениалното фактурно въображение на композитора. Това е пианист от едно ново поколение, което отказва да третира съвременната музика с клишетата на студен естетизъм, граничещ с агресия, а [го прави] с простота и емоция в така наречената полимодална (многоладова) изразност. С дълбочина и разбиране той излезе от загнездилите се у нас немски схеми с преувеличена „славянска“ амплитуда на динамичните нюанси, за да ни посвети в сферите на висшия пианизъм, наложен още през 60-те години от пианисти като Микаланжели и Полини“.

Висшият пианизъм на Иванов ни подари толкова разнообразни клавирни звукови нюанси – от нежния, крехък, дори някак безпомощно раним звук (близък даже до хамерклавира), през романтично наситени багри сякаш на Шопен и на Брамс, та до чиста квазиорганова звучност с френско плено.

На пръстите на ръцете можем да изброим пианистите, изпълнили концертно тази „най-мащабна и значима композиция за пиано от Шостакович“ (цит. Емануил Иванов). Когато Юлиана Авдеева осъществява звукозаписа на опус 87, звукозаписната компания „Пентатон“ я причислява към „елитната група пианисти, поели предизвикателството да изпълнят целия опус“. Емануил Иванов, добре дошъл в този елитен световен А-отбор!

А Светлин Русев в световен мащаб комай е самичък в групата на интегралните рецитални изпълнители на Изаи и Паганини заедно.

Доста са сходствата в септемврийските постижения на Светлин Русев и Емануил Иванов. Ето някои от тях: стремеж към репертоарна стратегия с по-малко известни, дълготрайни и виртуозни композиции; изключителна способност за фокусиране и концентрация върху драматургията на мащабни звукови платна, както и за индивидуализираното им осмисляне; „олимпийска“ психическа стабилност, физическа мощ и виртуозитет. Малцина са инструменталистите в света, способни да изпълнят по аналогичен начин гигантските програми на Светлин и Емануил – със септемврийските си концерти те се причислиха към тази група „олимпийци“. И постигнаха пълно владеене на публиката и залата, в която муха да бръмнеше, щеше да се чуе, от край до край на многочасовите програми. При това с продължителен положителен постконцертен ефект. Двамата ни убедиха – Светлин за пореден път, че музикантските им, интелектуални и инструментални ресурси са безкрайни. Самите им имена, Светлин и Емануил, греят със светлина и извисеност. Един ден непременно ще ги чуем заедно, вярвам в това и без да съм ги питала.

Какво ли остава в нас от изключителните концертни прояви, колко дълго ще ги помним и ще черпим сили, енергия и вдъхновение от тях? Нарекохме това делово „постконцертен ефект“. Ето го, описан от литераторката Р. В. ден след концерта на Емануил Иванов: „Двамата със съпруга ми сме разтърсени! Толкова радост, толкова светлина! Трябват ми дни, за да се опомня и успокоя! Не знам какви думи бих могла да използвам, за да изразя възхищението си от това момче...“. А ето и гласа на д-р Райна Бинева за маратона на Светлин Русев: „… Природата е музика и цвят! Затова исках да виждам Светлин отблизо. Той и публиката бяхме едно цяло, съпричастни бяхме, дишахме в синхрон. Въздухът не мръдна!“.

Заглавието цитира пианиста Константин (Панчо) Владигеров, който така назова Емануил.