Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Поезията и анимацията имат много общи черти и се чувстват комфортно в кратката форма на литературата и киното.“ Размисли за артистичната интерпретация и ролята на продуцента автор

В чувството за оживяване на неодушевеното, в характерната забързаност, в странното усещане за възможност, в еластичността на света, където нещата могат да променят формата си и можете да извадите хладилник от задния си джоб – или да бъдете сплескан от валяк и отново да възвърнете формата си.

С тези думи американският поет Били Колинс описва вдъхновението си от възможностите на анимационното изкуство в паралел към съвременните тенденции в творческото писане на поезия. Поезията и анимацията имат много общи черти и се чувстват комфортно в кратката форма на литературата и киното. Двете изкуства споделят една същност – способността да вдъхват живот на неживото, да превръщат невидимото във видимо и мисълта в движение. И поезията, и анимацията боравят с метафори, ритъм и асоциации; те не следват логиката на причинно-следствието, а тази на вътрешния импулс и образното мислене. И двете изкуства съществуват в онази особена зона между реалността и въображението, където формата е нестабилна, а смисълът – винаги подвижен.

Поглеждайки назад към 2001 г., си давам сметка, че първото ми истинско „сблъскване“ с тази еластичност на света дойде чрез поезията. Още като студентка в Ротердамската художествена академия бях дълбоко впечатлена от филма „Мъжът с красивите очи“ на Джонатан Ходжсън по едноименната поема на Чарлз Буковски. В него открих необикновеното сливане на слово и образ – начин, по който анимацията не илюстрира стихотворението, а го преражда в друго изкуство, с нов ритъм и нова емоция. Мисля, че именно тогава започна моето разбиране за анимацията като възможност за поетичен език.

Години по-късно попаднах на поемата „На Анна Блуме“ на немския художник и поет Курт Швитерс от 1919 г. – текст, който ме порази със своята свобода и разпадната логика, с усещането, че думите могат да се движат, да се преподреждат, да дишат. Без да подозирам, че това ще бъде началото на един дълъг диалог между поезията и анимацията, открих в този текст същата жизнена енергия, която движи рисунката, кадъра, щриха.

За разлика от повечето случаи, в които авторите изграждат своите сценарии върху широкото поле на живота, вдъхновени от реални случки, персонажи, сънища или лични преживявания – работата по екранизиране на поезия е съвсем различна територия. Тук вече не стъпваш върху реалността, а върху нещо, което е било веднъж сънувано от някой друг. Поетичният текст е вече завършено артистично намерение, кристализирала визия, през която е минала нечия мисъл, чувство и образ. И когато режисьорът пристъпи към него, той не просто интерпретира, а интерпретира интерпретация – прави творчески прочит на нещо, което вече е художествен прочит на света. Именно в тази двойна призма между режисьор и поет се крие най-голямото предизвикателство, но и най-голямото вдъхновение – възможността да намериш свой глас в нечие вече изречено творение.

Когато си млад автор, първата среща с поезията може да бъде обезкуражаваща. Споменът за първите ми опити да „преведа“ стиховете от дадаистичната творба „На Анна Блуме“ в образи е свързан с онова притеснение да не ги наруша, да не изгубя тяхната чистота. В стремежа си да бъда вярна на творчеството на Швитерс несъзнателно започнах да следвам неговата логика, неговите цветове, неговите образи – сякаш те бяха неприкосновена територия. Първоначалното ми хрумване беше плахо и буквално и образните решения бяха изцяло заимствани от неговите Merz art колажи. Но постепенно разбрах, че това не води до смислен филм. За да оживее, поемата трябва да мине през личен прочит, през вътрешно разтваряне. Само тогава се случва истинската трансформация – когато намериш куража да говориш с гласа на другия, но със собствения си художествен израз.

В тази особена територия между поезията и анимацията авторът трябва да открие свой вътрешен ритъм — ритъм на приближаване и отдалечаване. Процесът изисква постоянна чувствителност: да знаеш кога да се слееш с думите и кога да ги оставиш да отзвучат сами. Ако визуалният образ следва всяка дума, той губи силата си, а ако прекъсне връзката с нея, се губи смисловата нишка. Истинското майсторство е в това да поддържаш напрежението между двете, да оставяш пролуки, през които да проникне въображението на зрителя. Както пише Невелина Попова —отношенията между поетичния текст и визията са по вертикалата на смислопораждащите образи: отношения на допълване, вграждане, надграждане. Именно в тази вертикала, в ритъма на текст и образност, в редуването на съвпадения и паузи, се ражда поетичната плът на филма. Това е процес, в който думите престават да бъдат само език, а образите – само „картинки“; те започват да дишат в един и същ ритъм, като две страни на едно и също усещане.

Като утвърждаващ се автор се натъкнах на следния проблем: в България, а и не само тук продуцирането на авторски анимационни филми е неособено добре развито. Системата рядко предлага устойчив модел, в който режисьорът може да разчита на професионален продуцент, готов да поеме риска и отговорността за независим проект. Най-често авторите са принудени да бъдат и свои собствени продуценти – да се грижат едновременно за творческата и организационната страна на процеса. Това натоварва и понякога обезсърчава, кара някои да се откажат, а други – като мен – движени от чист ентусиазъм и любов към анимацията, постепенно се превръщат в продуценти. Така, по силата на необходимостта, открих нова роля за себе си. Неволята ме отведе именно там, където съм днес – на границата между автор и продуцент, между личния импулс и нуждата да го направиш възможен и за другите.

Именно от това съчетание между принуда и ентусиазъм през 2012 г. се роди идеята за колекцията „Щрих и стих“. След опита ми с „Анна Блуме“ усещах колко плодотворна може да бъде срещата между поезията и анимацията и колко вдъхновяващо е това пространство за младите автори. Така се появи желанието ми да създам рамка, в която те да могат да експериментират – да изберат стихотворение, да го преживеят, да го „преведат“ на езика на анимацията, да намерят своя ритъм между слово и образ. Исках да им дам онази свобода, която поезията ми беше дала на мен, и същевременно да бъда до тях, когато настъпва моментът на колебание – когато думите и образите започват да спорят, но и да се пораждат едни други.

Подобни колективни продукции, които дават възможност на дебютиращи режисьори да работят с поетични творби, съществуват на много места по света – Dicht / Vorm, Холандия и Еn sortant de l’école, Франция. „Щрих и стих“ е българският поетичен омнибус, който включва 12 филма на различни режисьори, вдъхновени от съвременна българска поезия.

В процеса на оформяне на идеята за „Щрих и стих“ срещнах Георги Господинов – среща, която се оказа решаваща. Освен заради неговата чувствителност към езика и поетичния му поглед, но и защото той приветства идеята да ни „заеме“ свои стихове и да ни предостави възможност да ги интерпретираме безусловно. Това ми даде увереност, че подобен диалог между поети и аниматори е не само възможен, но и необходим. Стихотворенията трябваше да бъдат освободени от своите автори, за да могат да се преродят в нова художествена киноформа. Всеки режисьор избра своето стихотворение, като се припозна в неговата чувствителност и тематика. Някои следваха заложените внушения в стиха, други надградиха и свързаха текста с нови смисли, трети разпаднаха образите на фрагменти и изградиха нови усещания. Изненадваща и любопитна бе реакцията на Господинов при срещата със своето стихотворение, претворено в анимационния филм „Малко сутрешно престъпление“: Тази интерпретация беше по хубав начин неочаквана за мен. Стъпвайки на стихотворението и усещането за престъпление, Аспарух Петров е направил свой различен филм, където „малкото сутрешно престъпление“ се е развило в друг вид убийство. Обикновено авторите са ревниви към своите образи, но когато интерпретацията е хубава, ревността отпада.

Така се роди първият цикъл на „Щрих и стих“ с шест филма, а няколко години по късно и последвалото второ издание с още шест. „Щрих и стих“ се оказа дълго пътешествие и цялостният поетичен омнибус отне осем години от идеята до екрана на всичките 12 анимационни миниатюри. Всеки отделен филм е лично откровение, среща между поет и режисьор и разкрива различна интонация, различна образност, различна поетика. Надежда Маринчевска описва това съжителство между слово и образ: любовното съжителство на поезията и анимацията в „Щрих и стих“ е взаимно оглеждане на тези две изкуства като в огледало. Огледалният образ обаче е някак увеличен и усилва въздействието и на думите, и на образите в талантливата интерпретация на авторите си.

Тъкмо в това огледало открих истинската стойност на проекта „Щрих и стих“ – в начина, по който думите и образите започват да отразяват и усилват не само смисъла, но и емоцията.

Постепенно осъзнах, че ролята на продуцента в подобен процес е не просто организационна, а дълбоко творческа. Продуцентът трябва да бъде медиатор между два различни свята – на поета и на режисьора, да усеща и превежда езиците им един към друг, без да ги смесва. Да създава пространство на доверие, в което авторът на текста може да се почувства разбран, а режисьорът свободен. Тази позиция изисква търпение, интуиция и деликатност, но и разбиране за художествените процеси отвътре. В такава среда продуцентът престава да бъде просто координатор на екип, а се превръща в съавтор – в онзи, който пази равновесието между думите и образите, между чуждия и собствения глас.

„Щрих и стих“ през годините се превърна в ценена и провокираща колекция не само в киносредите, но и сред почитателите и авторите на поезия. Филмите продължават да се срещат с нова публика. В момента поетичният омнибус обикаля из различни градове в страната чрез инициативата на платформата за разпространение на късометражно кино „Кинематограф“. Както поетът Марин Бодаков сподели: Аниматорите от „Щрих и стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост, между поети и режисьори.

Днес вярвам, че именно този двоен опит – на автор и на продуцент – ми дава способността да усещам по-дълбоко процесите в един филм. Когато си бил от двете страни на творческото уравнение, започваш да разбираш колко крехък е балансът между контрол и свобода, между подкрепа и ненамеса. Продуцентът, който е и автор, не просто управлява процеса, а създава условия за откриване – помага на другите да намерят собствения си глас, без да изгубят неговата автентичност. Това е може би най-ценният урок, че всеки творчески жест е жив диалог, че истинската сила не е в това да говориш по-силно от другите, а в това да чуеш тишината между думите и да ѝ позволиш да се превърне в образ.

***

Творческите тандеми поет – режисьор в киноомнибуса „Щрих и стих“ са: П. Чухов и В. Данчева в „Любов по време на туризъм“ (2020); Г. Господинов и М. Витанов в „Естествен роман в 8 глави“ (2015); С. Икога и И. Николова в „Над нещата“ (2019); Г. Господинов и А. Петров в „Малко сутрешно престъпление“ (2015); С. Иванов и П. Златева в „Задачи за деня“ (2019); Д. Еленков и Д. Ягодин в „100% настроение“ (2015); Б. Праматаров и К. Праматаров в „Постиндъстриал“ (2015); Д. Воев и И. Богданов в „Млекарката“ (2015); М. Донева и Д. Райнингер в „Последният ден“ (2019); А. Коева и Н. Атанасова в „Екзистенциално“ (2019); М. Бодаков и Й. Александрова в „Плитка вена“ (2019) и Г. Господинов и Б. Десподов в „Одеонъ“ (2015).[1]